„Този превъзхождащ всяка вероятност разказ пренесен е от мен връз дълговечния пергамент по думите на халисунеца Синарк, продаден в подземните мини и откупен от събратя по вяра от неволята…“
Еврих едва не избухна в смях, когато Вълкодав го погледна отсъстващо, каза „благодаря“ и заби нос в Зелхатовото „Начертание“. Четящият варварин не бе гледка за изпускане — трогателна и забавна. Самият Еврих, израснал сред книги, беше се занимавал с четене и крачейки, и дъвчейки залъка си, и чоплейки с нокът зъбите. За вянина обаче писменото слово все още имаше ореол на нещо свято. Той, разбира се, не би тръгнал да се кланя на книга така, както се кланяше на собствения си меч, докато извършваше ежедневното воинско правило. Тренировката е сериозна работа все пак. Ала и четмото никак не е лековато занимание. Затова той изми ръце и лице със солена морска вода, за която, рискувайки да повърне, се пресегна през борда. После разстла на коленете си чистото пешкирче, в което обикновено увиваше хляба. Еврих подви нозе под пейката, уви се по-плътно в наметалото си, защото вятърът се усилваше, и започна да наблюдава вянина, грижливо криейки усмивката си.
„… Както е известно, цялата средна част на нашия материк, именуем от арантяните Западен, заема планински край, труднопроходим и слабо населен. Тази страна изобилна е на достославни чудеса, затова дръзвам да твърдя, че не всички смущаващи разума известия, донасяни оттам с пътешестващи люде, са обясними единствено с разигралото се въображение на същите хора, утежнено от тегобите на дългия път, затрудняващо изнамирането на самата истина. От друга страна, много неща, които напълно подлежат на разумно изтълкуване, придобиват в разказите на очевидците черти и свойства толкова баснословни, че възмъчно става да отделим действителното от измисленото и да си уясним за що всъщност иде реч…“
Вълкодав четеше бавно, мърдайки устни и следейки редовете с пръст. Преди три години, когато усвои грамотата, той направи за себе си удивително откритие. Беше потресен, щом веднъж забеляза, че учените хора, оказва се, умееха да си съставят мнение и да съдят някоя книга, без да я четат от корица до корица. Еврих понякога само бегло прелистваше дебел фолиант, надничаше тук-там из страниците, прочиташе едно или друго, и накрая решително отсичаше: „Аха!… Това повествование е за любовта, написано е от последовател на аричната школа. Добре се справя с описания на морски походи, но другото не струва, пък и действието се развива в Афираена, а той там никога не е стъпвал. Пък и героите му непрекъснато се карат като търговки на зеленчуков пазар…“
Вълкодав дълго размишляваше как се получава това и накрая намери сравнение. Той самият можеше само да погледа как някой човек слиза по стълбата или яде ябълка, за да отсъди що за противник би бил в ръкопашна схватка. А Еврих нищо такова не успяваше да предвиди, преди да го халосат с пестник в ребрата. Изглежда, да познава книгата по няколко страници му беше силната страна, която вянинът пък не владееше — тоест, с книгите всичко е наопаки…
— Йара, отдавна искам да те питам… — каза Еврих. — Нееднократно съм чел, че уж нейде из Задоблачния рид се е изгубил един древен, много древен чудотворен храм. Че уж бил стоял там още преди Слизането на Нощта, а после или го затрупала каменна лавина, или сам се продънил в земните недра. Каквото и да е станало, никой повече не чул за него, нито го видял, а даже и не помнят за възхвала на кои Богове е бил издигнат… Но, повтарям, знам за този храм само от книгите, а тях ги съчиняват хора, съвсем не чужди на грешки и заблуди. Кажи, нямате ли някакви запазени легенди за това?…
— Не, нямаме — огорчи се Йара. — Поне аз не ги знам… Татко нищо такова не ми е разправял.
„Ще започнем с това — продължаваше да чете Вълкодав, — че доста народи, без да изключим дори най-непросветените, свързват със средните планини на нашия материк легенда за ужасно бедствие, сполетяло някога този свят. Едни племена го наричат Велика Зима, други — Гибелта на Слънцето, трети — Лакомата Нощ и тъй нататък. Всички те повествуват за тъмна звезда, пратена от Боговете като наказание за човешките грехове…“
Вянинът изсумтя. Ето тук Зелхат определено бе сбъркал. На Вълкодав веднага му се дощя да прочете възмутилите го слова на глас, за да ги чуе Еврих, а после да обясни какво се е случило в действителност. Но щом скоси очи към граматика, се отказа да го просвещава. Еврих, може би, сега ще си затрае, но наум ще му се присмее със сигурност. Брей че варварин, ще си каже, виж го какво измислил — да търси кусури на великия Зелхат Мелсински!…
Вянинът се намръщи. По-преди, докато още не знаеше да чете, не му хрумваше да споделя разни дошли му наум неща и да се мъчи да изяснява кое е истина!… Мислите, даже и читавите, човек трябва да държи в себе си, понеже мълчанието е злато. Прозрял си нещо, което ти се е сторило разумно? Мълчи. И хич да не те вълнува чуждото становище!… Само така. Откъде тогава го зарази този сърбеж — толкова да му се иска да сподели своите съображения? Че и да го е страх — а дали някой ще седне да го слуша?…
Ето какво прави с човек ученето.
Но… нали не е носела все пак никакво възмездие за хорските грехове онази лишена от светлина звезда? Защото не е имало още върху човеците никакъв грях. Не е имало тогава и зло в света. Малкото дете се ражда чисто и добро — хищното зло се промъква в него отвън, ако не се проследи. Така и светът, породен от Великата Майка на Живота. Бил е светъл и благ, пълен с обич. Нима би могло да се завъди в него от само себе си нещо нечисто?!… Недобрата звезда долетяла отдалеч, от края на Вселената — къс от някой страшен свят, пръснал се като гноен цирей от излишъка прекомерно зло в плътта си. И с лошата гостенка, досущ довяна от вятър зараза, проникнали на земята жестоки и злобни Същества, получили прозвището Тъмни Богове…
Вълкодав още веднъж се озърна към Еврих и продължи да чете нататък.
„Тази звезда ударила земната твърд и премного я поколебала, повсеместно предизвикала огнени изригвания, потопи, бури и гибел на всичко живо, за превелика жалост достойно. Най-просветените мъже като Аледан, Салегрин Достопочтени и Безимен Велиморец споделят мнението, че ядрото на тъмната звезда се състояло от плътен камък, та дори и метал. В тази книга вече писах за небесните камъни и стопени от другосветски огън късчета желязо, на които се кланят чергарите от Вечната степ. За голяма скръб наша, на учените в днешни дни им остава само да гадаят за истинската природа на вестителката на Нощта. Ако обобщените от нас сведения поне донякъде докосват правдиво действителността, следва да предположим, че каменното ядро на пришълката пробило кората твърди породи, покриващи, както се знае, подземния огън в недрата на света ни, и при това дълбоко потънало в горнилото на Предвечния Ковач, като се стопило там без следа. Планинският край, комуто посветена е тази глава, по този начин представлява нещо като белег, оставен върху земната гръд от небесната стрела. Ето поради тази причина породите, образувани от утаяване на дребни частици, толкова причудливо са смесени тук с онези, които обикновено се изливат от вулканичните гърла заедно с лавата…“
Прочетеното твърдение повече заприлича на смислено, заради което Вълкодав наполовина прости на Зелхат възмутителните глупости от предишната страница. Ех, старче, да беше карал все така с умните неща, вместо да хабиш скъпия пергамент с преразказ на нечии безсрамни лъжи. Е, благодаря, че стигна до същността все пак…
Буквите изведнъж се размазаха пред очите му, а стомахът унизително и противно се качи чак до гърлото. Четенето по странен начин засили морската болест. Вълкодав припряно притисна пръст към мястото на страницата, до което бе стигнал, и се втренчи с невиждащ поглед в хоризонта, като се стараеше да диша по-дълбоко. А той разчиташе книга да му помогне! Но въпреки всичко не можеше да се откъсне от Зелхатовия труд. Нека Владиката на Водите го наказва за това с колкото си ще стръмни вълни и още по- лошо люлеене. Струваше му се, че ей сега ще прочете нещо извънредно важно.
Изчака вътрешностите му криво-ляво да се успокоят и да легнат на природното си място, след което отново сведе взор към книгата.
„… Следва да споменем и за други последици от сблъсъка с тъмната звезда, доста по-въпиющи към деятелния разсъдък, отколкото просто откриване на едно място разновидности от камъни, обикновено помежду си несъчетаеми. Ще се осмелим подробно да опишем поне една от тези последици. По краищата на споменатата планинска област местните жители отдавна са разузнали известен брой клисури, назовавани от тях Портите на Велимор. Преминалият през тези клисури пътник попада в страна, чиито граници лежат тъкмо по предпланините на външните хребети. Страната Велимор е силна, изобилна и благодатна, така че никой няма причини да се усъмнява в съществуването й. Забележителното й свойство, за превелико удивление достойно, е това, че по други пътища, освен през споменатите Порти, да се попадне в нея е невъзможно. Онзи, който преднамерено или случайно сгреши клисурата, ще съзре единствено могъщи заледени ридове, населени със саможиви планинци, нивга не чували за Велимор…“
