по дрехата й, струваха му се ту черни, ту червени, ту зелени. Всъщност, той ги бе разпознал, но предпочиташе да се залъгва, да си мисли, че е сбъркал, ето, щом се приближи още, ще види по-добре…
Девойката го поздрави първа, както прилича на стопанка, забелязала неочакван гост.
„Здравей, добри юнако!“ — каза тя ласкаво и Вълкодав разбра, че няма за какво повече да живее. Вянин, срещнал съплеменник, от пръв поглед узнава всичко за него — от кой род произхожда, от кое коляно на рода, кое дете е поред в семейството си, задомен ли е, с кого дели ложе, има ли свои дечица вече… и още много най-различни подробности за живота му, необходими за дължимо приветствие и приличен разговор. А с „добър юнак“ към него би се обърнал само слепец, а девойката не бе сляпа.
Просто неговите беляци по дрехите нищо не й говореха. Не бе виждала такива досега. Старите баби в женската къща не са показвали такива на отрочетата, обяснявайки им какво означават. Уви, беловодските вяни никога не бяха чували за Сивите песове…
Яркото залезно слънце просълзяваше Вълкодав, той присвиваше очи. Поклони се на девойката и каза:
„Здравей и ти, Вълчице…“
Вкъщи, братчета, от небесата, няма да измолим чудесата. Ден след ден не знаят чет като грънци върху плет. Вкъщи — скука и сумрак, нас ни тегли по-нататък. Чудесата е известно, че живеят зад морето… И народът там е друг, тръгнеш ли веднъж на път! Кой ли чудото преново ще намери наготово? Зад морето — пир велик, всеки момък е герой, а девойка всяка в миг дави те в очи-порой. Тъй си жалим в глухи степи, но прислушани в душата, туй, което сме дочули, тегли ни подир следата. И подема ни и ни носи на съдбата вихър нов на омръзналия дом шепнем вяло „сбогом“. Но излиза, че и гдето корени да пуснеш ти, хляб корав е, все горчи с чуждата ръка изпечен. Не във бащината пещ, не от дядовата свещ, не от родната земя, пили са тез семена. Там герои кат навред — кат елмази сред бразди. Вместо прелестни моми — само глупави жени. Чудото на чудесата се оказва пък… земляка, във задморски край отнесен е и той от вихър бесен. И във теб ще легне мрак, там назад ще тегли пак, като вълк ще виеш сам сред гъмжащия площад. Чак тогава осъзнаваш, че туй, дето си оставил, е в света широк бездруго — най-пресветлото му чудо. Към дома те тегли пак… но си врастнал вече чак в чуждата земя и тръпнеш как тоз корен да изтръгнеш. Как кое е в роден край и за младост отлетяла — 
