първо нагоре, към облаците, за да ги засили насетне към Конника. И Вълкодав внезапно тутакси разбра, че тази вълна е особена —
Прилепчо се опита да кацне върху мократа глава на вянина, тъкмо преди да ги подхване вълната, но могъщият подводен стон го подплаши и той с жален писък литна право нагоре. Вълкодав смътно му пожела да се добере до островите, където, както си е всеяден, щеше да оцелее. Повече време в мислите си отдели за едно момиче от рода на Петнистите елени, което навярно щеше да сънува тази нощ огромно куче, което се дави…
— Татко!… — извиси се тънкият вик на Йара. — Татко!…
Вълкодав не успя да съобрази какво имаше предвид момчето. Гребенът на вълната ги застигна и неудържимо ги повлече, засилвайки се, изтънявайки, израствайки като отвесна стена. Конникът сякаш се носеше към тях умопомрачително бързо, надвиснал над пляскащите по водата хора. Още някакви си броени сажени и… Гребенът се облече в рошава пяна и започна да се руши, превърна се във водна лавина… Вълкодав усети, че стихията го откъсва от Еврих и Йара, затова се вкопчи с мъртва хватка в тях, напрягайки сили до краен предел. Срутващата се вълна ги завъртя бясно и вянинът изгуби всякаква представа къде е горе и къде е долу. Клокочещият поток смеси вода и въздух в нещо горчиво-солено, което сякаш сплеска Вълкодав на палачинка, ослепи го и го оглуши, зашемети, като изби последните остатъци въздух от дробовете… а после го запокити напред — полужив, конвулсивно свит в очакване на страховития смъртоносен удар в скалата…
… И ударът дойде, ала съвсем различен от този, който се готвеше да поеме. С потъмняващо съзнание вянинът улови мига, в който всичко изгуби тежест, а сетне водата сякаш се отдръпна в паника под него, като здраво го просна по гръб върху неравна каменна повърхност. От болката в гръбнака Вълкодав прогледна отново и възвърна слуха си и чу как вълната с тътнещо драконово съскане се оттегли през пукнатините и зад ръба на плоската канара, където го бе захвърлила. Вянинът незабавно се опита да рипне на крака, за да не го отмие обратно в бездната следващият воден вал, и чак тогава се усети, че с лявата си ръка държи Йара за яката, а с дясната — Еврих за косата. Дори не можа веднага да разтвори пръсти. Момчето се гърчеше, плачеше, опитваше се да извика, но само кашляше и повръщаше морска вода. Арантянинът лежеше на хълбок, подвил колене към гърдите и прегърнал скъпоценните си торби. Капризът на морето ги бе оставил върху широко стъпало до стремето на Конника. Вълкодав вдигна очи и видя нов растящ и запенен гребен. Изглеждаше едва ли не по-висок от онзи, който по странна случайност бе пощадил живота им — навярно Господарката на Съдбите бе забравила нейде острата си ножица за прекъсване на нишките!… Вянинът не седна да Я чака да си намери инструмента. Заръмжа през зъби, напъна се и се изправи на колене, влачейки двамата си спътници така, както ги държеше — към спасителната скална стена, откъдето водата навярно нямаше да има сили да ги отвлече. Навярно… Вълкодав се озърна трескаво и забеляза широки пукнатини, зейнали в камъка като черни резки. Може да сполучи да натика тия двамата в някоя от тях и да издържи на удара… а после, ако имат късмет, ще се покатери по-високо…
Едва сколаса да допълзи до харесаното убежище. Пукнатината започваше на височината на гърдите му и се точеше нагоре като незатворен комин. Първо вянинът хвърли вътре лекия Йара, после вдигна Еврих. Граматикът току се свестяваше и слабо помръдна — сигурно си беше ударил главата. Йара трепереше, продължаваше да плаче и да мърмори нещо за баща си, но не беше си изгубил ума, защото се вкопчи в арантянина и взе да го тегли към себе си, помагайки на Вълкодав. Съобразително хлапе, рече си вянинът. Схванало е, че по чудо са се спасили, но опасността още е близо. Вълкодав погледна през рамо — стена от вода връхлиташе каменната издатина. Бе увенчана с широка ивица светеща пяна. Или сияеше така заради мълниите, или… Вълкодав нямаше сили да се покатери в пукнатината, пък и не разполагаше с време за това, нито би се намерило място за него до другарите му. Той заби пръсти в скалния ръб и се сви… морето стовари тежката си пестница върху канарите и се преобърна като неистов водопад. Вълкодав имаше чувството, че целият океан се е изправил в цял ръст, за да изчопли мизерната човешка прашинка, захапала скалата. Наоколо имаше само вода и пяна, в ушите му забуча. Първо се блъсна с гърди и с хълбок в камъка, сетне водата тръгна назад, откъсна нозете му и ги вдигна нагоре… сега ще се скъсат сухожилията, пръстите ще се отворят, не ще издържат…
Ръце — навярно на Еврих, чии други? — се сключиха като пранги около китките на вянина. Спечелиха миг-два — достатъчно да устои на отстъпващата вълна… и Вълкодав разбра, че Господарката на Съдбите още не се е сетила къде й е забутана ножицата.
— Дръж се, варварино!… — шепнеше в ушите настойчив глас, макар че арантянинът навярно викаше. — Дръж се!…
Хайде пак същото… Варварин, та варварин! Вълкодав се ядоса и отвори уста да се сопне на граматика, ала усети, че няма сили да го стори. Свлече се на колене, клепачите му страшно натежаха. Не искаше да гледа как следващата вълна се издига тържествуващо, за да си вземе най-сетне своето… Еврих се провеси от комина, болезнено сграбчи вянина за косата, хвана го за яката и затегли нагоре. При това изтънченият любител на книги ругаеше като най-долен надзирател. Вълкодав зашари с ръце и бавно започна да пълзи, накъдето го влачеха. Жилест и кокалест, той бе по-едър и по-тежък от Еврих, ала граматикът, не без помощта на момчето, се справи криво-ляво. Морето тутакси пъхна студен език в пукнатината, но само колкото да ги намокри. Вече не можеше да изкопчи никой от тримата.
По комина се издигаше пронизващо въздушно течение. Йара пусна Вълкодав и се закатери напред и нагоре.
— Корабът, корабът!… — почти веднага викна момчето. — Сега ще се разбият!…
Двамата мъже запълзяха подир него, ожулвайки се в теснината. Коминът имаше отвор към другата страна, но от вълните го прикриваше коляното на коня. Вълкодав подаде глава през отвора и едва не се дръпна стреснато назад. Исполински вал-въртоп величаво, измамно забавено носеше обречената косатка под копитото. Вянинът различи познатите лица на сегваните, дори разпозна Левзик и Астамер… странно бе това чувство — ето ги сега живи, а след миг ще… Не, ВЕЧЕ бяха мъртви. По същия начин смъртно ранен в битка воин тича още десетина крачки, ловейки в шепи собствения си мозък, без да проумява, че е умрял. Кравата се мъчеше да се измъкне на палубата и със сигурност мучеше неистово, сегваните също крещяха и виеха, но Вълкодав виждаше само зейналите им усти — грохотът на морето заглушаваше всичко…
Вълната като на игра вряза косатката в нозете на каменния кон, сякаш ликувайки. Едновременно избухна ярка светкавица, в мигновения й блясък замръзнаха и парцаливият гребен, и настръхналите отломки от дъски и греди, и подхвърлените от ужасния удар тела, нелепо разчекнати в полет. Пред очите затанцуваха пъстри петна, а когато Вълкодав ги пропъди с мигане, всред вихрената ревяща вода нямаше ни хора, ни даже трески… Господарката бе намерила ножицата си, за да отреже наведнъж цял сноп нишки.
Гледаше каменните копита, плуващи напред през грохота и пръските на прибоя, и не бе сигурен дали изглеждат по същия начин, както преди гибелта на кораба… или положението им все пак е променено? Само вълните ли бяха понесли косатката към скалите, или Конникът пристъпи насреща й?… Мълниите, които всъщност напомняха някаква припламваща шантава зора, сияеха по линията на хоризонта, ала както и преди, не осветяваха ни следа от суша — окото нямаше за какво да се закачи, а звездното небе се криеше зад ниски облаци. Вълкодав пак се втренчи в прибоя и впечатлението за собствено движение на скалата пак се засили. Наистина, сякаш Конникът току-що бе стъпкал в галоп ладия с повече от трийсет души и бе продължил по пътя си, може би търсейки нови жертви в морето, а може би устремен към неведома цел…
— И сега какво, ако мога да запитам?… — стегна кърпата на главата си Еврих.
Въпросът му остана без отговор.
Скоро след крушението угаснаха безшумните светкавици, секна и тайнственият тътен изпод водата. Затова пък се изви свиреп вятър, който докара дъжд. Магическата буря, спътникът на Конника, все едно се задоволи с одевешната плячка и изгуби свръхестествените си свойства, превърна се в обикновен морски щорм. Вятърът, вълните и пороят бързо изгониха тримата оцелели от продухваната пукнатина, накараха ги да търсят по-надеждно укритие. Помагайки си един на друг, те се изкатериха нагоре и се настаниха на завет
