си. — Всичко е заради сополанкото! Той е оттам!… Него Конникът не допуска да мине!…
— Затвори си устата, приятел — каза Вълкодав. — Греби, не дрънкай.
Произнесе това със спокойно презрение, знаейки, че изплашен и озлобен човек понякога изтрезнява от подобна приказка. Ала този път не се получи.
— Копеленцето е виновно!… — запригласяха на Левзик още няколко души. — Хвърлете го зад борда!…
Йара скочи на крака, озъртайки се като притиснато в ъгъла зверче. Палубата се люшкаше на неравни, непредсказуеми тласъци — колкото по-близо до страшната скала, толкова по-безредно блъскаха вълните. От всички страни невръстният итигул бе обкръжен от безумните очи на хора, най-сетне издирили причината за бедата си. И вкопчили се в нея, готови на всичко, за да се спасят. Някой вече прескачаше пейките и протягаше грабливо свити пръсти към момчето, в стремеж да принесе на Конника закъсняла жертва, с което може би ще си купи милостта на исполина. Йара тънко запищя, побягна на сляпо, но палубата се изметна изпод нозете му и той щеше да падне, ако Еврих не бе го подхванал. Ошашавеното от страх хлапе го ухапа и отчаяно се задърпа да се изтръгне от ръцете му, ала граматикът успя да го удържи в прегръдката си.
— Тихо, глупчо — прошепна му в ухото. — Никому няма да те дадем.
— Хвърлете зад борда копелето! Зад борда!!! — звучеше вече отвсякъде. Ако гемията не бе подмятана така от вълните, заплахата сигурно щеше вече да е изпълнена. Ала с опърничава палуба под краката не бе толкова просто да се доберат до обречения.
Вълкодав скоси поглед към господаря на косатката. Астамер не беше се поддал на общото безумие. Ала и не възнамеряваше да попречи на разправата. Ами ако вземе, че помогне?…
— Ей, сегвани!… — звънко и подигравателно викна Еврих. — Как му беше името на онзи ваш древен кунс, който не искал да умре от старост и затова се къпел в детска кръв? Не беше ли Астамер?…
И избухна в смях. Безстрашно, оскърбително и нахално. Точно както когато Вълкодав го видя на дървената площадка, издигната за проповедниците на Близнаците. Вянинът и арантянинът едновременно разбраха какво трябва да направят. Вълкодав скочи и с ритник изкълчи челюстта на Левзик, който бе здраво оседлал танцуващата пейка и се пресягаше да докопа момчето за куртката. Ръцете на сегванина литнаха нагоре и той тупна по гръб, а поредната конвулсия на гемията го плъзна към отсрещния борд. Вълкодав нито веднъж досега не се беше бил върху мокър, клатещ се терен, каквато бе палубата, но свикналото с какво ли не тяло чевръсто се приспособи към необичайната арена. Вянинът си помисли за Слънчев пламък, кротуващ нейде в трюма в заключен сандък. Славният меч, изкован от най-вещия ковач на Сивите песове, вече много пъти се бе връщал по чудодеен начин. Ала всред морето, когато корабът всеки миг ще се разбие в острите ненаситни скали… на денонощие и повече от близкия бряг… не ще му остане при кого да се върне, дори и чудодейно. Вянинът без излишни приказки се завъртя надясно и с реброто на дланта си, както много добре умееше, смаза китката на Гарахар, избивайки ножа от нея. Онзи изквича.
Зад гърба на Вълкодав Еврих се наведе и измъкна изпод пейката трите торби. Послушните възли, задържащи багажа им в един вързоп, се разхлабиха за миг.
— Ти както искаш, момче, ама на мен тия ми омръзнаха! — чу Вълкодав веселия и хазартен глас на арантянина. — Дай ръка! Ето така — раз, два, три…
Вянинът ги усети, че скачат. Не помнеше дали Йара е споменавал може ли да плува. Ами ако не може? Няма значение, Еврих е рядко добър плувец, пък и плътно затворените торби ще потънат колкото сух пън… Не, не, момчето все пак е израснало в Езерния край, значи от сукалче се познава с водата…
Сега само трябваше да им даде преднина да се махнат по-далеч от кораба, за да не успеят озверелите сегвани да ги закачат с весла или с харпун. Ако не друго, изкуството да отвлича върху си колкото може повече врагове Вълкодав познаваше великолепно. Той просто се разходи по дължината на гемията, като се озърташе към връхлитащия Конник и размяташе всеки, осмелил се да го нападне. Ако можеха да го видят, Сонморовите юнаци биха смело се обзаложили, че помрачените духом мореходи не ще успеят да го докоснат, нито ударят.
Забравени весла се изхлузваха от гребните люкове и плуваха до косатката, удряйки се в нея. Вълните люлееха и издигаха на гърбовете си обречения кораб високо, сякаш до самото лице на Конника, сякаш към протегнатата му ръка, за да сграбчи ладията като лека треска и да я запрати тозчас в безпросветното небитие отвъд смъртта… После гемията се плъзгаше в пропастта между двата черни водни вала, а тогава Конникът се виждаше като планина, рееща се под облаците и готова да смаже и ладията, и всичко живо на нея…
Еврих нещо викаше на Вълкодав и му махаше с ръка от водата. Не се чуваха отделните думи, а и вянинът не се насилваше да ги разбере. Бе зает да дебне удобния момент, когато мореходите вече наистина няма да успеят да достигнат граматика и момчето, даже ако всички дружно седнат да гребат, но пък самият той ще има възможността да доплува до приятелите си, поне за да посрещнат заедно участта си, написана им от Небето. Не е лесно да се мре сам… Вълкодав бе убеден — когато съдбоносната вълна ги запокити върху отвесните канари и пречупи всичките им кости, той ще отвори очи, легнал върху пустинен чакълест сипей, простиращ се високо, високо, високо… Вече няколко пъти бе усещал този сипей под ходилата си, докато лечителите се съмняваха дали ще оживее… И тогава, ако се взре надолу, ще види земния свят, напуснат от отлетялата му душа. А отгоре призивно ще зеленеят светите ливади на Острова на Живота, а той ще се опита да се изкатери към тях по сипея, който също като тази палуба, все гледа да се изплъзне изпод петите на всяка крачка… И всеки камък, по който ще стъпи, ще е негова постъпка приживе — добра, лоша… така ще върви по тази отвъдсмъртна пътека, която от света на живите се очертава в небето като Звезден мост, толкова красив нощем. И ако прегрешенията не са твърде много, той не ще се свлече заради тях в студа и мрака на Преизподния свят…
Вълкодав подскочи малко преди корабът да се люшне стръмно. Вярно го пресметна — последвалите го мъже се люшнаха назад, а той с лекота достигна носа, опари с поглед Астамер, който не понечи да го спре — и скочи. Отблъсна се силно и отлетя далеч над тъмната вода, преди да се гмурне в нея. След мъките с веслата и схватката, тя дори не му се стори толкова студена.
Не прахоса време да се оглежда към косатката, а веднага заплува натам, където за последно бе видял главата на Еврих, скрила се зад гребена на вълната. Плуваше с все сили, понеже черната грамада на Конника се извисяваше вече само на половин верста, а пък течението комай ставаше все по-бързо. Не се съмняваше, че ще успее да стигне Еврих и хлапето. Даже ако нощното му зрение изведнъж го подведеше, то Прилепчо щеше да го насочи в правилната посока. За щастие на малкия хвъркатко, вятър още не бе задухал.
Вълкодав стигна до приятелите си и, плюейки вода, се хвана за плуващите торби. Усещаше с нозете и тялото си хладните струи на течението, струваше му се, че са живи пипала, които го оплитат… влачат…
— Виж какъв разкошен прибой! — все едно нищо лошо не ставаше, рече Еврих. И съкрушено въздъхна: — Неблагодарно е делото на изследователя! И защо Боговете от Небесната планина пращат най-накрая всичко интересно и неповторимо, след като предварително лишават учения от възможността да запише видяното за потомците?…
Зад гърба на Конника безшумно пламна поредната светкавица, Вълкодав погледна прибоя, но не откри в него нищо особено. Вълни и вълни, с грохот разбиващи се в непристъпните скали. Виж, на косатката най- сетне се бяха посъвзели — опитваха се да гребат, поставяха резервните весла. Ревът на прибоя постепенно заглушаваше всичко друго, но още се чуваше гласът на Астамер. Той вече не се мъчеше да спори с бързея. Напротив, обърна кораба и тръгна към скалата, надявайки се да се размине с нея. Вълкодав се прислуша към гръмотевиците, идещи изпод копитата на Конника. В гласа на прибоя звучеше безжалостна насмешка. Морето и камъкът въздаваха Своята всевишна воля. От нищожните смъртни тук съвсем нищо не зависеше.
— Е, и какво сполучиха?… — провикна се Еврих. За да се чуват, трябваше да си крещят един на друг в ушите. — Погубиха нас, хубаво де, ама ей сега и те ще се разбият! Каква им беше изгодата?
Вълкодав неволно завидя на веселото безстрашие на арантянина. В неизмерената дълбочина отново се зараждаше и растеше същият онзи чудовищен стон, ала сега не се възприе единствено с ушите, а с цялата снага и вътрешностите. Сякаш призована от този звук, стръмна вълна грабна тримата плувци и ги понесе
