… След като стърча на носовата палуба по-голямата част от сутринта, Йара неочаквано се върна при спътниците си малко наежен.
— Изпъдиха ли те накрая? — съчувствено го попита Еврих. Йара поклати глава:
— Не, сам си тръгнах… Земя и без това не се вижда засега, а на Астамер нещо му е криво… И реших да не преча.
— На Астамер, според мен, още от кондарския кей му е криво — каза Еврих. — Тогава не му хареса попътният вятър, а сега за какво е намерил да се тревожи?
Шегата не бе сполучлива. Граматикът се усети още щом я изрече. Все пак някъде дълбоко в човешката душа дебне един неуловим нюх за беда и колкото и да заглушаваш гласа му, пак се чувства — някъде в стомаха…
— Астамер не хареса вълните — честно призна Йара. — Гледа на юг и чака буря.
Вятърът наистина духаше от юг, ала, уж попътен, бе на пориви, които все не смогваха добре да издуят пъстрото платно, затова над гемията отново проехтя призивът към гребците да се залавят за работа. Вълкодав, чийто ред беше да поеме веслото, сметна, че вече достатъчно добре е усвоил това умение, и за първи път си позволи да се озърне, докато гребе. Астамер наистина съзерцаваше втренчено вълните и въсеше мрачно лице. Вълкодав също погледна морето. Вълни като вълни. Продълговати водни гърбици, тук- там разрошени от въздишките на вятъра. Сухопътният жител изобщо не си представяше по какви признаци Астамер или някой друг съди и чете сякаш по книга замислите на околната стихия. На каторгата обаче Вълкодав по неволя бе слушал двамина сегвани, с които делеше едни пранги. Не че му беше много интересно, но пък и какво друго да стори, освен да ги слуша? Те толкова често се препираха, припомняйки си дребни оттенъци в цвета на водата и формата на гребените, дори съскането на пяната, че младият тогава вянин си рече — виж ти, не само в гората оставали следи! А сега съжаляваше, че не ги бе слушал по- внимателно. Затова и не се усъмни, че Астамер има всички основания за тревога. Мореходът познаваше морето така, както горският жител — своя роден лес. Кой знае какво е усетил, вглеждайки се във вълните…
Еврих разгъна карта на коленете си и взе да я обикаля с пръст:
— Така… сега сме примерно… аха, Златното кълбо вече се е скрило, а Старикът още не е… примерно ето тук… и ако от юг…
Той млъкна неочаквано и Вълкодав скоси очи към картата. Малко по на юг от пръста на граматика се точеше напряко на морето рядка верига острови, а над нея — малка рисунка и надпис на арантски. Вянинът не можеше да различи добре буквите, без да се надига. Нещо лошо ли пишеше, или Еврих се обезпокои, след като съпостави разположението на архипелага с курса на кораба?… Но ако ще задуха силно от юг, кое му е лошото?… Не попита. Има ли смисъл да знае, щом и без това нищо не може да промени! Да доживеем, ще видим…
Астамер изведнъж откъсна очи от морето и закрещя първо на рулевия, после на гребците, нареждайки да обърнат гемията на север и да въртят веслата „до посиране“, както се изрази грубо, но изчерпателно. И Вълкодав разбра — няма да избегнат бурята. При това ще им се наложи да се борят във води, опасни за пресичане дори при добро време. Пак нищо не попита. Казано е — греби, значи ще гребе. А не да разсъждава напразно за нещо, което все едно не му е особено ясно.
— Защо всред морето е нарисуван конник? — чу той гласа на Йара. — Нима развъждат коне на такива мънички острови?…
Еврих отвърна с неестествена за него скованост:
— Не, не става дума за коне… а за една легенда, свързана с тези късчета суша. Говори се, че…
Той приказваше с момчето на езика на Шо-Ситайн, говорим от итигулите. До този миг нито един човек на борда на косатката не показа, че разбира това наречие, поне никой не се обръщаше към Йара на езика на неговото племе. Но сега…
— Затвори си устата!… — от всички страни викнаха неколцина души в един глас. — Млъкни, арантянино, ще призовеш злото! И ти стига си питало, недоносче такова!…
Настъпи вечер. Едва различимите вълни се превърнаха в същински хълмове, които бавно блъскаха гемията, устремена на север. Бе мъртво вълнение. Косатката излиташе към билото на водните грамади, покрай вълнореза й се образуваха пенести криле. Астамер все по-често се взираше зад борда. И всеки път ставаше все по-мрачен. Еврих също надничаше.
— Какво има там? — полугласно попита Вълкодав, не изтраял да стои в неведение.
— Течение — още по-тихо от него отвърна Еврих. — Силно течение. Връща ни на юг, не смогваме с веслата.
За да не ги прекъсват, те говореха на езика, научен от Тилорн. Въпреки това спътниците наоколо им хвърляха злобни погледи, на които Вълкодав от много години вече не се връзваше. Той здраво завъртя за пореден път веслото и подхвърли:
— А на юг ни чакат коварни подводни скали, доколкото схванах…
— По-зле е от скали — изпъшка Еврих. — Там е Конникът.
Всичко веднага стана ясно. И тайнствената белязка на картата, и явният страх на иначе смелия Астамер. Вълкодав въздъхна и си помисли колко глупаво понякога приключват пътешествията. И животите.
— Нашият рулеви навярно е минал по-южно, отколкото трябваше… и навлезе направо в течението… — добави Еврих. — Картата неслучайно съветва да се избягва. А сега и тези вълни… Салегрин пише, че тъкмо за това разказвали малцината спасили се корабокрушенци, жертви на Конника…
— Ей там, стига сте дрънкали! — свирепо им се сопна Астамер, който тъкмо минаваше покрай тях на път към кърмата. — Греби както трябва, вянино!
Йара бе по-тих от мишка, седеше в кътчето между пейката и борда, прегърнал коленете си. Изпъна шия и прошепна на ухо на Еврих:
— Всички ще загинем, нали? Корабът ще потъне?…
Младият арантянин придърпа момчето към себе си:
— Глупости! Няма, разбира се! Откъде накъде?
Прозвуча бодро, ала малко по-късно Вълкодав го видя да пише нещо с водоустойчивото мастило и да прибира парчето пергамент в непроницаема торба, където се намираха ръкописите му, като накрая завърза торбата по-здраво от обичайното. Движенията му бяха като на човек, завършил земните си дела и готов да умре. Вълкодав си рече, че след като се смени с граматика на веслото, също така грижливо ще опакова книгата на Зелхат. Какво пък, може след време някой да я извади от водата… срам ще е да се затрие.
Залезът бе зловещо кървав и макар че слънцето очерта ясно хоризонта, никъде не се забелязваха ни най-малки признаци на суша. Еврих си направи извода, че течението е отнесло гемията даже повече, отколкото бе предположил, затова развърза торбата си, за да допълни бързешком последните си наблюдения, отпуснати му от съдбата. Буквите излизаха грознички, а редовете сякаш подскачаха изпод уморената ръка на граматика. Като поразмисли, ученият не прибра веднага перото и пергамента, бе решил да записва, докато е възможно. Мъхнати облаци се спускаха ниско над морската повърхност, слънцето ги осветяваше отдолу с прощални хладни лъчи. Само при хоризонта още имаше ивица чисто небе, ала и тя се стесняваше.
Изтощените гребци се сменяха по-често. Косатката се съпротивляваше, досущ обречено животно, което продължава да пълзи дори когато няма никаква надежда и скоро преследващата глутница ще започне да го ръфа на живо. Ала и тогава ще продължи… Гладките стъклени вълни продължаваха да надигат гемията. Когато тя се озоваваше между два водни хълма, гребените светваха от залеза, докато корабчето потъваше в лепкава, страшна сянка. Но ето че ивицата на залеза се покри с облаци и взе бързо да се здрачава. Еврих се наведе над пергамента, довърши изречението почти по усет и прибра свитъка в торбата. Пак се сети за нещо, извади отново перото, дописа, помисли… сетне със съжаление стегна връзките. Очевидно понечи да запали малка маслена лампа, но бе принуден да признае, че идеята не е много сполучлива.
И щом свърши това, от морските дълбини се понесе стон. Всред безветрието на мъртвото вълнение звукът се чу съвсем ясно и отчетливо — невероятно басов, нечовешки стон на нещо грамадно, което страдаше долу. Вълкодав едва не изпусна веслото — стресна се… после пак по чудо го удържа, след като то
