се удари в съседното, изоставено от гребеца. Някой се свлече от пейката и започна гръмко да се моли, други заридаха. Сякаш в подводния стон бе прозвучала смъртна присъда над кораба и хората на борда му.

Йара се притисна към граматика, който тихичко му обясняваше:

— Салегрин Достопочтени нарича това, което току-що чухме, Зовът на Дълбините. Малцина са го чували и никому достоверно не е известно, кое именно произвежда толкова удивителен шум — дали е от течението, дали са морски зверове, дали нещо случващо се на дъното морско. За съжаление вече скрих писмените си принадлежности, за да ги предпазя от пръски и дъжд, инак бих оставил достойно описание на чутото…

— Утре ще го напишеш — прошушна Йара. — Когато се съмне…

Неистово искаше да повярва на собствените си думи.

— Непременно — с лекота потвърди Еврих. — Непременно. Ще пиша и ще го чета, а ти ще следиш дали не пропускам, или бъркам нещо. Затова гледай и слушай внимателно, запомняй какво става, за да ми помогнеш. Разбрахме ли се?

Вълкодав не познаваше арантянина от вчера и виждаше, че младежът примира от страх. Ала въпреки това успяваше да скрие ужаса си от момчето. Така и трябва да бъде. Мъж е. Длъжен е да окуражи хлапето. И много драго е, че го осъзнава. Каквото и да е, граматикът си е мъжко момче… Вянинът потърси с поглед Астамер и го различи на носа. Сгъстилата се тъмнина пречеше на Вълкодав много по-малко, отколкото на останалите, и той видя, че сегванинът се взира назад. Всъщност не се взираше. Беше се втренчил в нещо — настръхнал. Дори очите му се изцъкляха — като на омагьосан. Или все едно полудяващ от страх. Вълкодав тъкмо понечи да се обърне, когато мракът се разпра от блясъка на мълния на юг.

— Конникът!… — заврещя с неузнаваем глас Астамер.

Всички на гемията обърнаха едновременно глави. Вълкодав обаче остана да чака екота, за да може да приветства подобаващо Бога на Бурята, и дори взе да брои, както го бе учил Тилорн, за да определи точно колко далеч е ударила светкавицата. Ала блясъкът остана безгласен. Затова пък изпод водата отново избуча гъргорещ стон, а южният хоризонт за миг се обля в лилав пламък.

Вълкодав се обърна… и видя.

Откроена от заревото, всред морето се появи самотна скала. Беше грамадна — усещаше се въпреки разстоянието — и наистина напомняше на конник в просторно наметало, покрило туловището на коня. Виж ти какъв си бил, вцепенено помисли Вълкодав. А човек си се родил… „Имаше любима, огнището гореше“… Ти обичаше и теб обичаха…

Вянинът не бе изпуснал веслото, държеше го над водата в очакване от другата страна на кораба да се намери някой куражлия, който да се съвземе и да почне да гребе. Чу отстрани жалния хленч на невръстния итигул и тържествения глас на Еврих:

— Приветствай го като съплеменник, Йара. Някога е живял на земята, в жилите му е текла същата кръв като твоята.

А Конникът се приближаваше с невероятна бързина. Никакво течение не би могло толкова стремително да гони кораб към неподвижна скала, като на всичко отгоре безпогрешно го засилва направо под каменните копита. И още нещо. Неподвижна скала не би променяла очертанията си при всяко избухване на светкавица. Вълкодав бе готов да потвърди под клетва, че Конникът се движи. Към тях. Не, това е просто измама на зрението…

— Приветствам те, съплеменнико… — пресипнало шепнеше Йара. — Сподели хляба ми, стопли се край огнището ми…

Вянинът гледаше към кърмата и неочаквано проумя как са се почувствали Луга и момците му, когато Вълкодав право пред очите им се превърна в голямо и много страховито куче. Сигурно дълго после не го признавали за себеподобен. А ако Боговете наистина сами отсъдили такава участ като на този Конник? И аз ли ще препускам из родните вянски леса, пазейки от зли странници своите хора, а народът ми ще ме споменава единствено шепнешком, суеверно озъртайки се през рамо?… И ако ме срещнат, ще изглеждат като Астамер в този миг — изкривено лице, безумни, изцъклени очи… Той да не вземе да умре сега от страх? Случвало се е сърцето да не издържи… очевидно и смелостта на морехода си има предели.

В трюма на гемията жално и провлачено измуча кравата.

И Астамер, подсетен за същество, което зависи изцяло от него, трепна, съумя да извърне глава от страшното видение, откопчи ръце от форщевена и закрещя толкова гръмко, че Прилепчо, който бе кацнал на върха на мачтата, побърза да се прибере в пазвата на вянина:

— Към веслата, Хегово семе! Мъже ли сте, или редки лайна!?

Мъжете се оказаха повече. Веслата на „косатката“ заработиха отново, макар и не така стройно, както одеве. Някой се престраши и запя. Сега единствено чудо можеше да спаси кораба, но нека помни Конникът, че омразните му чужденци се борят до последно…

От каменния исполин ги деляха не повече от две версти и Вълкодав вече добре го различаваше дори в тъмата между безмълвните мълнии, все така озаряващи хоризонта. И преди бе изпитвал немалко удивление пред съвършенството на някои творения на вятъра, дъжда и морските вълни. Но това тук… уж случайно струпване на канари, а малко отстрани погледнато — спира дъха! Що за майстор е изваял подобно нещо! В подножието на черната грамада неистово клокочеше широк пръстен космата пяна и обилни пръски — тежко засилените вълни се стоварваха върху зъберите на подводните рифове. Могъщ жребец израстваше от скалата, заметнал напред в бесен галоп чудовищните си копита. Ездачът не държеше юздите — едната му ръка сочеше простряна напред, другата посягаше към меча… И пак избухна мъртвешката светкавица, този път резки сенки нарисуваха и лицето. Лик като този би приличал на Бога на Отмъщението. Тъга и ярост, придобили човешки черти…

Смъртта необратимо догонваше гемията и нямаше ни най-малка възможност да се избяга от нея, като се обърне встрани. Гребането изгуби смисъл, защото мъртвото вълнение и течението, направлявано несъмнено от могъща зла воля, просто не забелязваха жалките усилия на хората от кораба. Ала никой не изоставяше веслата, всички продължаваха като обсебени. Еврих също се настани на пейката до Вълкодав и почна да му помага. И, както обикновено, заприказва, лапайки недостигащия му от усилие въздух, за да отпъди ужаса от сърцето си:

— А знаеш ли… приятелю варварин… аз прочетох книгата на Зелхат… И държа да ти… съобщя, че всичко… написано в нея за вяните, е… предосадно заблуждение, наистина „за превелика жалост достойно“…

Вълкодав за пореден път съжали, че не се научи спретнато и красиво да излага в слова своите мисли и не е способен да подбере добър отговор сега. Според него Еврих се прощаваше с този живот с голямо мъжество. Пред лицето на най-сериозната досега опасност той се представяше повече от достойно. Също толкова добре се справяше, колкото непоносим можеше да бъде в обикновените дни… Ала, наистина, защо все се караме с него? — закъсняло се запита Вълкодав. — По- точно — карахме се…

— Приветствам те, съплеменнико… — притиснат към нозете им, шепнеше ли шепнеше малкият Йара. — Сподели хляба ми, стопли се край огнището ми…

Но, съдейки по развоя на събитията, заветните думи отиваха нахалост, както и усилията на напрягащите до скъсване жили гребци. Въпреки това момчето не можеше да спре. Докато е жив, човек се съпротивлява. И храни надежда. Дори да е напразна тази надежда, даже да е упование на невъзможно чудо.

— Много славно в Шо-Ситайн посрещат гости! — насмешливо промърмори с приръмжаване Вълкодав. Неговият народ изпровождаше починалите с Песента на Смъртта. Същата Песен пееха и вянските воини, поели на бой със сигурна гибел. Ако сложим ръка на сърце, по-правилно би било да я наричат Песента на Живота, защото смъртта в нея бе хулена и подигравана. Вълкодав би я подхванал сега, но не биваше — тя бе вече отзвучала за него преди три години, беше грешно и неправилно да я повтаря. Затова пък нищо нередно нямаше в идеята да изкаже на глас какво мисли за Конника, възнамеряващ да затрие родна кръв заедно с други хора; макар и чужденци, те нищо лошо не бяха сторили на племето му…

Левзик, чиято пейка бе тъкмо пред вянина, изведнъж се обърна. По лицето му бе изписана почти същата ярост като по лика на приближаващия се Конник. Но ако от чертите на каменния исполин лъхаше страховито величие, то Левзик приличаше на полудяло животно, жадно за кръв. Гарахар също се озърташе, и лицето му бе не по-мило.

— Сополанкото!… — заврещя Левзик, сочейки с пръст Йара, все едно искаше да го набучи на нокътя

Вы читаете Право на двубой
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату