в плитка пещера до лявото коляно на Конника. Дъждът не стигаше до дъното й и сухата каменна ниша дори им се стори уютна.
— Надявам се — обади се отново младият учен, — че тази скала поне няма да се гмурне на дъното, нито ще се разсее във въздуха, като ни остави да се удавим!… — И той удари с юмрук по черния камък, сякаш да се увери доколко е реален. Вълкодав едва не посегна да го спре. За нищо на света не би тръгнал да отчупва или да пренарежда камъните тук, те бяха плътта на Конника. И не би позволил и на другарите си да го сторят.
— На картата — каза той — имаше островна верига. Далеч ли сме от нея?
Еврих безнадеждно махна с ръка.
— Далеч. И не представляват същинска сигурна суша. Предимно обикновени рифове, приливът ги покрива почти изцяло…
Йара седеше между двамата. Еврих с голяма мъка отвърза насмолената си торба и накара момчето да се преоблече. Сега заедно с Вълкодав го топлеха с телата си.
— Няма смисъл да умуваме в тая тъмница — изръмжа вянинът. — На сутринта ще се огледаме, ще видим какво и как…
Арантянинът кимна, макар и двамата да се досещаха, че надали през деня ще им е съдено да забележат нещо вселяващо надежда. Единствено неприветливия Океан, разпрострял се от хоризонт до хоризонт. А върху Конника вероятно не растеше дори и мъх. Вълкодав, отдавна научен от живота да очаква най-лошото, разбираше — виждат Боговете, че не за спасение следва да мислят, а как да умрат най-достойно. Никой обаче не ще оцени последното им мъжество, никой не ще прочете записките, които със сигурност ще направи Еврих. Въпреки това не искаше да гине като злощастните сегвани.
Еврих, изглежда, мислеше същото.
— В името на полата на Най-прекрасната, запретната от палав ветрец! — каза той. — У нас не е прието зле да се приказва за мъртвите, но, честно, колко боли да се разочароваш в хората! На всички им се живее, но бива ли на всяка цена да купуваш живота си!…
— Мъжествени и красиви лица — изсумтя Вълкодав. — Зад борда за другар ще скочат…
Еврих избухна в нервен смях, ала веднага жално се намръщи и притисна с длан кърпата, с която бе превързал раната на главата си. Смехът му по странен начин прониза воя на вятъра и тътена на вълните, даже предизвика и ехо, бързо стихнало, след като той млъкна стреснато. Прилепчо, сгушен в пазвата на Вълкодав, се размърда, подаде главица, зашава с ушички, но бързо се успокои. Младият учен изчака известно време и пак заговори, почти шепнешком:
— Уви, ти вярно съдиш хората, приятелю вянин. Срещал си повече зло и всякога умееш да го разпознаеш…
— Тук поне не се люлее всичко като на гемията. Като се съмне, ще си дочета спокойно какво е писал Зелхат в книгата си.
— И никой не те принуждава да гребеш като каторжник — съгласи се Еврих. Протегна се и ставите му изпукаха. — Разчитам да ме оставиш да изпълня дълга си на учен и няма да предлагаш да ядем пергамента, връз който имам намерение да изложа нашето удивително приключение?…
Вълкодав сви рамене:
— Ако ще го цапаш с мастило, както досега, кой ще ти яде тая отрова?…
Този път се засмяха и тримата, а ехото, запремятало се из пукнатините, не смути никого.
— Ти говореше нещо за баща си — сети се любопитният арантянин. — Призова го, когато ни грабна вълната! Защо?
— Ами… — притесни се невръстният итигул. — Конникът, той все се променяше… а аз му говорех, че сме от едно племе… нали ти ми каза… и от страх ми се стори… сякаш видях татко да препуска насреща с нашия дорест жребец… Той все едно ми викна — хвани се за стремето, сине!
Вълкодав скоси поглед към Еврих и различи очите му в тъмнината. Не, наистина, какво ли не може да съзре едно хлапе, уплашено до смърт в миг на опасност. Само дето… накрая наистина се озоваха върху издатината току до стремето на каменния исполин.
— Когато воините от нашето племе губят кон в битка, те се спасяват от преследване, като се държат за стремето на другаря си — добави Йара със зле прикрита гордост. — А аз много добре умея да тичам, хванал стремето. Татко ме научи.
— Е, значи не е пропаднала даром бащината ти наука — изсумтя Вълкодав. — Много ли ти е студено, момко? Я поспи, ако успееш.
Еврих си траеше. Комай мрачната легенда се обръщаше откъм съвършено неочаквана страна и даже обещаваше известна надежда. Чудото на Конника непременно следваше да се обсъди, ала тъкмо сега не му бе нито времето, нито мястото за подобен разговор.
Съумяха някак да задремят в пещерата, като се натикаха в дъното на каменното гнездо и се увиха с всички подходящи за целта вещи от торбите, без значение сухи или мокри. Вълкодав предложи да седи буден да пази, но Еврих почти се присмя на хрумването му и успя да го убеди да не се хаби. От кого да пази? Кой ще се измъкне от чудовищния котел под копитата на Конника, на всичко отгоре да изпълзи чак до тях? Ни една жива душа не би се справила. Удивително, но Вълкодав не седна да се препира с граматика. Сви се върху коравата скала и заспа. Също както някога спеше в каменоломните, където всичко бе съвсем иначе, освен едната прилика — който не смогне да се приспособи и да понесе студената влага, не ще оживее.
Сънуваше коне. Врани, пъстри, червеникави, бели и дорести идваха при него, докосваха го с топли устни, дишаха в лицето му. Спеше плитко и си даваше сметка, че сънува. Според сегванските вярвания бяла кобила като видение значеше скорошна гибел, защото върховният сегвански Бог, дългобрадият Храмн, яздеше бял кон и понякога го пращаше да прибира на онзи свят нарочените да умрат. Вяните обаче не познаваха лоши поличби, свързани с тези животни. Конят е любимец на Слънцето, Мълнията и Огъня, той може да носи единствено добро. Трептейки на ръба на будността, Вълкодав изтълкува все още продължаващия си сън като предвестие за щастлив изход и изпълнение на желанията, а появата на бяла кобила — като знамение за добродетелна и красива жена, която някога ще срещне и с която ще се обвърже. Сивият пес на подскоци тичаше по зелена ливада, надпреварваше се с табуна и се преструваше, че ги плаши с лая си. Беше му хубаво.
Когато се събуди, цареше невероятна тишина, само в спомена още звучеше грохот на вълни и свистене на вятър. Усети, че напряга слух, насилвайки се да улови станалите сякаш вечни гласове на бурята. Но чу само как кихна Прилепчо, който се миеше с езиче на стената над него. Отвори очи. Конникът тънеше в бялото мляко на гъста мъгла, посребряваща канарите със ситна роса. Отгоре си пробиваха път мътни слънчеви лъчи. Очевидно над слоя мъгла небето беше ясно, сияйно. Еврих и Йара още спяха, притиснали се един към друг. Косите и на двамата изглеждаха посивели от сгъстилите се мънички бисерчета влага.
Вълкодав се измъкна от нишата предпазливо, за да не разбута другарите си. Навън се разкърши, целият беше схванат и почти вкочанен. Изхлузи ботушите и се закатери по снагата на Конника. Камъкът бе мокър и хлъзгав, ала вянинът не се опасяваше, че ще падне. Момчетата роби в Скъпоценните планини всеки ден лазеха по отвесни канари, слизаха или се катереха по пещерни кладенци, по стените на подземни зали, за да провлачат подире си въжета, да изгорят отровния въздух в пещерни джобове по пътя и да донесат изтървани от възрастните каторжници инструменти… Онези, които не загиваха, ставаха вещи в пълзенето, по подобие на мухите, едва ли не по тавана. Вълкодав не загина тогава. Нямаше да загине и сега.
Прилепчо приключи с миенето и хвръкна след големия си приятел, прелитайки от издатина на издатина, сякаш го мързеше да закръжи във въздуха. Вълкодав търсеше опора за пръстите на ръцете и краката си, набираше се, увисваше, напипваше нова опора и пак се набираше. Снагата му се раздвижи, стана привично гъвкава, затопли се.
Колкото по-нависоко стигаше, толкова по-светло ставаше в мъглата. После се чу крясък на чайка. Вълкодав не помнеше да е имало птици предната вечер. Не беше моряк, за да съди какво значи присъствието им — дали се въртят само край брега, или все пак навлизат навътре над открито море. Реши, без да е сигурен, че чайките са долетели от островите, отбелязани върху картата на Еврих. Търсят храна.
