7. Град Кондар
Йара седеше върху прашен камък край градската порта и от скука разглеждаше ръцете си. Бяха издрани, с изпочупени нокти и доста мърляви, но все още личеше какъв цвят е кожата. Червеникавомургава като пресен слънчев загар… Ей такива едни ръце. Ни така, ни иначе. Нито бакърени като на тате, нито златисти като на мама. Мешана работа. Когато беше дете, се натъжаваше от това.
„Така става, Йара-ло — утешаваше го мама. — Ако родителите на едно дете са от различни племена, Боговете непременно го даряват с по нещо и от двата рода. От двата — само хубави неща!“
Ала щом по време на детските игри възникваше кавга, другите хлапета почваха да му се присмиват за цвета на кожата, тогава мамините слова му изглеждаха твърде слаба броня срещу жилещите стрели на обидите. Даже взе да разбира защо баба му, майката на мама, толкова не е искала за дъщеря си съпруг от планинско племе. Не се впечатлила, че този Йаран Гущера се падал брат на Елдаг, вожда на истинските итигули от планината Четирите орела. Йара помнеше разказите на мама колко дълго е продължило сватосването им с татко. За това, колко пъти младият итигул получавал отказ след отказ и накрая предприел отчаяна стъпка: оголил гърди и с бойния си нож направил три дълбоки резки, намокрил длан с кръвта си и протегнал ръка към неотстъпчивата майка на своята изгора, та с раните си да потвърди клетвата си за любов. Чак тогава суровата баба нямала какво друго да прави, освен да поеме протегнатата длан и да вложи в нея, окървавената, ръката на дъщеря си. Йара помнеше трите дълги белега на гърдите на баща си. И много се гордееше с него. Понякога си мечтаеше как един ден също ще се влюби и скришом си рисуваше по кожата с глина и креда същите черти. Сетне срамежливо ги измиваше.
Смешно за припомняне е как усърдно се цапаше с ягодов сок, мъчейки се да потъмни кожата си да стане като татковата. Уж се получаваше, но след първия допир до вода истината лъсваше — често отначало на ивици. А езера, ручеи и блата покрай селото им имаше повече от достатъчно, така че хлапетиите почти не излизаха от тях в игрите си…
Добре поне, че косите наследи от баща си — пепелявожълти като изсъхнала острица, която стърчи през зимата изпод снега. Мамината коса беше кестенява. Затова пък очите на татко бяха сини. Йара взе сивите на майка си. Е, нещичко все пак е наследил точно и несмесено. Но пък… хубавото зависи откъде ще го погледнеш. Когато за първи път осмисли външността си и сподели потреслото го откритие с мама, тя само го погали по главата и се усмихна:
„Това не е лошо. След много-много години, когато няма да сме на този свят, ще ни видиш какви сме били само като се зърнеш в огледалото, малък мой Йара…“
Момчето въздъхна и се намести по-удобно върху камъка. Този разговор се случи скоро след като се преместиха да живеят в този град, напускайки Езерния край. Тогава се обиди, разплака се дори. Макар да се смяташе за голям мъж от една година, а пък мъжете нали не реват като бебета… Да, ама как да не се разревеш! Не да вземе да похвали сина си, да се зарадва колко е наблюдателен… Вместо това подхвана речи за това, че някой ден няма да са вече с него, за неизбежното, което рано или късно сполита всеки, но за което никой не обича да приказва и се преструва, че никога няма да се случи. Е, случва се, ала винаги на някой друг, не на мен. Не на мен!
С една дума, тогава той по най-немъжествен начин размаза сълзи и сополи по лицето си и мама седна да го утешава, да се отмята от казаното и да обещава, че ако някога наистина си отидат и го оставят сам- самичък на света, то това хич няма да е скоро. След ужасно много години. Когато остареят и се уморят, когато им се прииска да си починат след деветдесет и девет години работа и грижи. А той дотогава ще е възрастен мъж, даже сигурно също беловлас. Дядо на множество внуци. И велик ловец.
Ох, да можеше да знае тогава, колко рано ще свършат обещаните от мама „много-много години“!… Само след седем луни.
Йара пак въздъхна. Той, глупачето, плачеше само от споменаването за онова, страшното, сърдит, че далечният призрак на бедата си е позволил за миг да помрачи безоблачните му детски небеса. Обаче след като се случи, вече не плачеше. Изобщо. Сълзите сякаш пресъхнаха. Завинаги.
Стражниците, отворили на разсъмване градските порти, лениво си говореха, подхвърляха си закачки. Грееха се на слънце, докато цареше сутрешният хлад. Ала почне ли слънчо да жари — ще се изпокрият в дебели сенки. Стражниците, както отдавна си изясни Йара, не са някакви особени същества, а най- обикновени весели момци, само дето носят ризници, подпират се на копия и имат самострели. Рядко някой се държеше зле с бездомните малчугани, защото хлапетата на драго сърце тичаха до близката гостилница за храна и пиене, изпълняваха дребни поръчения. И когато през портите минава керван, а стражниците надничат в денкове и кошници, почукват по делви и отварят сандъци, за да съберат полагаемия на господаря конис данък, тогава невръстните улични дрипльовци се притичват да помагат на търговците да връзват и закопчават. И стражата не възразява, ако пътешествениците хвърлят на хлапетата дребни грошове.
След като се поотрака в Кондар, Йара опита късмета си на пристанището, където се поклащаха големи и малки кораби, пробва се също и край всички останали градски порти. Истината, която при това постигна, беше ясна и проста като дръжка на мотика. В града никой не се радва на сираче, чиято кожа има такъв смахнат цвят. Нито един мореход не гореше от желание хей така, от добрина и съжаление, да го вземе на кораба си и да го върне в родната страна. Оказа се, че превозът по море струвал пари. Много пари. А за всяка възможност да заработи поне част от исканите пари се налагаше да воюва с юмруци. А точно това Йара не умееше. Той изобщо почти нищо не умееше от онова, което изискваше от него животът на безпризорник. Йара се оказа неспособен да спъне разносвача на гевреци, заради което с позор и бой бе прокуден от малката глутница бездомни хлапета, към която се беше опитал да се присъедини. Накрая намери сравнително безопасно и спокойно място край Източната градска порта.
Оттук не минаваха много хора. При основаването на града, което според местните лъжци уж било станало още преди Последната война, се е смятало, че от тези порти ще тръгне оживен друм към приятелски настроените солвяни. Ала Засечният рид за два века така и не се превърнал в по-проходим, пък
