и накрая съвсем опустял. Сега откъм изток прииждаха предимно гурбетчии и самотни странници. И едните, и другите не пристигаха с кой знае колко багаж, който да се преглежда от стражите.
Затова пък охраната на Източната порта всеки трети ден се командваше от един млад старшина, когото Йара мислеше за спокоен и справедлив. Момчето даже му знаеше името — Брагел. Всеки път, когато идваше Брагел, за сирака настъпваше истински празник, чакан с нетърпение. Старшината вече редовно пращаше Йара да донесе пиво и храна за всички свои подчинени, при което поверяваше на хлапака цяло съкровище от един сребърник. Йара се разпореждаше с това богатство, както го бяха учили у дома. Първия път Брагел преброи рестото от грошове и дори повдигна вежда, учуден от небивалата честност на бездомното момче. Стражата бе свикнала, че малките дрипльовци винаги „губят“ по един-два медни гроша пътьом. Йара познаваше и такива, които просто биха духнали заедно със сребърника, без да донесат нито ресто, нито кошницата с храна. Брагел тогава нищо не рече, а взе, че отчупи половината от питката си и я подаде на хлапето с чудноват тен. И повече не броеше грошовете. А Йара продължи честно да връща остатъка от парите, че и нещо повече — запомняше кой от стражниците какво е поръчал и нито веднъж не сгреши какво да му купи от гостилницата…
Гората се намираше на няколко прелета на стрела от стените на града — традиция от времената на Последната война. Никакви врагове отдавна вече не нападаха кондарци, но голата пустош, наричана по стар обичай „вехто поле“, се чистеше едва ли не с благоговение като пред Божи храм всяка година. Целият град излизаше сякаш на панаир, за да плеви всякаква растителност от полето. Всъщност Кондар се намираше на не най-удобното според картите място — в северния ъгъл на Нарлакската държава, все заради злокобната Змейска диря. Жителите му харесваха да се мислят за малко по-особено племе от останалите нарлаки, кичеха се с произхода си от най-първите безстрашни вардяни на границата, твърдяха, че били техни преки наследници. Затова и всички празници се отбелязваха тук малко по-войнствено, за да напомнят за кървавите събития на древността. Обиколката на Границите, състезания на конници, надпревара с бойни кораби, разчистването на „вехтото поле“…
Йара разсеяно гледаше в далечината, понеже пътят бе безлюден, а до часа, когато му връчат сребърника и го пратят до гостилницата да пазарува, оставаше доста време. Другите момчета играеха на чилик, но той не се опита да се присъедини; знаеше, че няма да го искат, дори някой от играчите току ще го перне със своята тояжка… Така че нищо чудно нямаше в това, че именно той пръв забеляза показалата се от гората каруца.
В родния му край почитаха мнозина Богове, ала най-вече — Бащата Небе. Този Бог наистина даваше милостта Си навсякъде по земята, където и да се озоват Неговите смъртни чеда. И момчето възнесе кратичка благодарствена молитва, след като забеляза, че вехтото поле се прекосява от истински търговец с пълен впряг стока. А щом има такава, Брагел ще събере данък. Което пък значи, че няма да се размине без развързване на денкове и после повторното им стягане!…
— Търговец!… — завика Йара и се озърна към старшината на стражата. — Търговец!
Все още говореше зле нарлакски, но тази дума бе научил добре.
Чиликът веднага бе прекъснат, в прахта тупнаха тояжките, момчетата също се взряха в друма. Не бяха очаквали да се появи каруца и сега се чувстваха обидени, че червеникавият мухльо ги е преварил. Сега Брагел надали щеше да им позволи да избутат тоя дребен чироз от впряга, когато търговецът се приближи.
Скоро се видя, че юздите държи здрав и прав старец с бяла брада. Отзад, сред плетени кошници седеше възрастна жена. Петима мъже и още една жена, по-млада, вървяха отстрани.
Брагел поздрави грънчаря и синовете му, по което Йара разбра, че ги познава, навярно не за първи път идваха в Кондар. Лошото бе, че стражата имаше доверие на тези хора и не тръгна да наднича колко стока карат. Момчешкото сърце се сви, докато стражниците просто попитаха стареца колко грънци има, а сетне Брагел надраска нещо върху намазана с восък дъсчица и взе парите за преминаване през портата. Ала ловецът, който бе с грънчаря, бе подканен да покаже своя товар, явно не го познаваха толкова добре. Йара за кратко се обнадежди, ала ловецът даде на пазачите две норки и една лисица, след което сам стегна денковете си с останалите кожи.
Ето ти на дългоочакван търговец…
Брагел нищо не попита жените. Нямаха багаж, не го занимаваше по каква работа идват в града, имаха вид на почтени госпожи, сигурно майка и дъщеря. Ала двамата други непознати, които придружаваха грънчаря, бяха удостоени с най-голямо внимание. Особено единия, висок и брадат, с дълги посивяващи коси, сплетени на плитки.
Момчетата наобиколиха именно него, но без да се приближават съвсем — не посмяха, кой знае защо. Ала сочеха с пръсти едрия прилеп, кацнал спокойно на рамото на странника и съвсем очевидно понасящ без притеснение слънчевата светлина. Там, където по-рано живееше Йара, имаше много прилепи, но такъв като този никога не бе виждал. После забеляза морава следа по кожата на шията на непознатия, която изчезваше под ризата на гърдите му. И още една ивица се подаваше от ръкава, пълзеше по китката чак до пръстите. Белезите като че ли бяха пресни.
Йара не се зачуди от какво са — знаеше, че са от бич. От опит го знаеше. Веднъж богати конници минаваха по улицата и той, бездомникът, не се отдръпна достатъчно живо от пътя им. Йара отлично запомни ослепителното парване, после жестоката и обидна болка, превърнала се в треска привечер. Възрастният здрав мъж тук, разбира се, с нищо не показваше, че го боли, но Йара се досещаше колко го сърбят белезите, как лошо тръпнат и жилят. И съжали непознатия. Въпреки постепенно изграденото у него убеждение на бездомник, че е по-добре себе си да жали човек, отколкото на други хора да съчувства, та сетне да си изпати…
Продължи да разглежда странника и последното, на което обърна внимание, бе онова, което пък бе привлякло първия поглед на опитния Брагел — дръжка на дълъг меч, стърчаща над дясното рамо на човека.
Младият старшина се намръщи недоволно. Пътникът мязаше на негодник, за когото плаче въжето. Брагел смяташе, че такива побойници нямат място в Кондар — и без това си ги има толкова, че ако плюнеш, все някоя подобна отрепка ще улучиш. Хич не желаеше да пуска още един обесник. Знае ли се какви ще ги надроби, кой ще сърба после? Кой, ще попитат, е позволил на тоя да влезе в града?…
— Аз съм странстващ учен, родом от благословената Арантиада, наричат ме Събирач на мъдрост — представи се на стражника млад светлокос мъж, който стоеше до снажния главорез. — Идвам във вашия град с намерението да се кача на кораб, който отива отвъд морето, към сегванските острови… А този човек е моят слуга и телохранител, от племето вяни, аз му викам Вълкодав.
Брагел кимна с облекчение, записвайки словата на странника върху парче пергамент. Добре, така бива — варварин за телохранител. Така вече наистина бива. То от диваците друго става ли? Най-свястното, с което могат да се заемат… Защото са груби и тъпи, но пък способни да побият човек в земята до ушите с пестник. Дано поне този е послушен на господаря си, рече си наум Брагел и в следващия миг вдигна глава и срещна погледа на варварина. Той се усмихваше едва-едва с ъгълчето на устата. Старшият на стражата даже леко се изчерви, внезапно проумял, че тоя мъж явно е врял и кипял и го чете като отворен свитък — заедно с всичките му мисли и разсъждения.
— В нашия град — промълви старшината, отърсвайки се от взора на варварина, — живеят мирни, добри и спокойни люде. Сами разбирате, не ни трябват излишни бели. Вие, благородни гости, можете да носите оръжията си, щом толкова ви се иска, но трябва да бъдат вързани. Такава е волята на господаря ни конис.
И арантянинът имаше меч, вероятно дори добре го владееше. Но Брагел се обърна най-вече към страховития телохранител.
Еврих кимна с готовност. Вянинът обаче даже не трепна.
По знак на старшината един стражник извади два ремъка с дървени печати. Стегна кръстовините на мечовете и ги върза за ножниците, сетне отряза подаващите се краища на ремъците така, че ваденето на оръжието, без да се счупят печатите, ставаше невъзможно. Добре дошли в Кондар. Тук не е като в Галирад, тук не вярват на дадена дума. Арантянинът бръкна в кесията, за да плати за влизането, както и за запечатването на оръжията.
— Четирима сме — поясни той. — Двете жени са с нас.
— Хубав меч има телохранителят ти — каза старшината. — Трябва да е добър воин. Как се е случило
