боец като него да бъде бичуван?
Най-добрият начин да се измъкнеш от неудобни въпроси е да обърнеш всичко на шега. Затова Еврих весело отвърна:
— На добрите воини винаги се намира някой по-добър, нали така, Вълкодав?
Вянинът сви рамене, но премълча.
По пладне дойде друг старшина със сменна стража. Както винаги. Брагел и момците му ще си тръгнат по къщите, а Йара ще се промъкне по заобиколни сокаци почти през целия град, за да проследи младия нарлак, който ще почука на портата и ще влезе в дома си. Понякога на прага го посрещаше жена му, но по-често изприпкваше момчето на Брагел — хлапе, малко по-малко от Йара. Жената бе хубава, тя прегръщаше старшината и го целуваше, без да го чака да отмие от себе си градския прахоляк, а синът увисваше на колана на баща си. Винаги покрай семейството се появяваха две големи кучета халисунска порода, бели, с гъста дълга козина, провиснала на дебели мърляви масури чак доземи. Йара бе чувал, не помнеше къде и кога, че срещу такива песове и тояга не помага, пищните им шуби гасят ударите. Йара никога не се приближаваше до портичката на Брагел, ала не заради страх от кучетата. Може би някога животът ще го научи да остане безразличен, когато го наричат просяк, ала все още не му бе все едно.
Само си мислеше, че верните песове навярно всеки ден ги хранят до насита. По пълна паница каша и по кокал отгоре, а по кокала добрата млада господарка на къщата е оставила достатъчно мръвка, за да им е сладко… И племето на татко също имаше особена порода кучета, само у тях имаше такива от целия Задоблачен рид. Йара никога не бе посещавал планината на Четирите орела, затова само знаеше за тези кучета, наричани „утавегу“, че са бели. Дали приличат на тия халисунци?… Или по нищо не приличат?…
Грънчарят препоръча на Еврих странноприемницата „Нардарски лаур“, кръстен така в чест на сребърните монети от малката, но силна и богата южна страна. По думите на стареца, странноприемницата се намирала не в най-заможната махала, но и не в най-изпадналата. Не е скъпо, чисто, прилично място да отседне човек, стопанинът е честен мъж, няма да е срам да гостуват там и жените…
Вълкодав крачеше до каруцата, уверено управлявана от грънчаря. Вянинът се оглеждаше наоколо без много удоволствие. Не му допадаха нарлакските градове с техните тесни улици, които някак неприятно напомнят подземни коридори. Дървеният Галирад горе-долу му понасяше, но тук!… Каменните стени на сградите сякаш всеки момент се гласяха да се сключат над главата му, да се превърнат в сводове на мрачни пещери… Паважът бе кален и мръсен от храчки и изливана през прозорците помия… трябва ти здрав и негнуслив стомах, за да стъпваш по нея бос!
На едно място на стария грънчар му се наложи да задърпа юздите и задълго да спре — улицата бе задръстена от шествие, прославящо Боговете-Близнаци. Не може да се каже, че в Кондар Те бяха най- почитаните. Местните нарлаки предпочитаха да се прекланят пред Свещения огън, но умният управник строго забраняваше на поданиците си да гонят чужди вери, докато привържениците им не причиняват никому зло, а ползата за града от тях е несъмнена. Ето че сега вървяха, наводнили улицата, занаятчии, просяци, рибари и търговци, които празнуваха ежемесечния Постен Ден според каноните на вярата си. Всички носеха върху дрехите си червено-зелени наметала, тържествени и спретнати. Зли езици съскаха полугласно, че уж такива разходки с пеене на химни помагали на следовниците да забравят през този ден стърженето на стомасите си, както и прегръдките на жените си.
— О! — каза Лудата Сигина и доста чевръсто за възрастта си скочи от каруцата. — Я колко хора!… Дали някой от тях не е виждал синовете ми!…
Еврих не успя да я задържи — жената подхвана полата си да не я застъпи и се устреми към подобното на река шествие.
— Не сте ли виждали децата ми? — разпитваше тя човек след човек, хващайки почтените кондарци за ръкавите и за наметалата. — Синовете ми сигурно са нейде тук!… Да сте ги срещали?…
Безумната бабичка пречеше на хората да пеят и да възнасят духа си, обръщайки помислите си към Близнаците. Едни просто издърпваха ръкави от пръстите й, други направо я бутаха. Вълкодав бързо отведе жената настрани, смутен и ядосан от поведението на богомолците. Каза й:
— Твоите синове надали са сред тези люде, почитаема. Сигурно те чакат другаде. Ела с нас.
… Сменният старшина дойде до Източните порти заедно с двама конници, които носеха върху кафтаните си везани гербове на владетеля конис. Брагел им връчи кесията със събраните данъци и такси, заедно с восъчната дъсчица, поясняваща от кого и колко е било взето. Здрависа се с командира на смяната, предаде му охраната на портите… Йара проследи с очи добрия стражник, готов да се впусне незабелязано подире му… Брагел неочаквано се озърна и го повика с пръст:
— Ей, малкия, я ела насам!
Йара нерешително се приближи, плашейки се от това, че старшината сигурно го е видял да го изпровожда чак до дома му и е сметнал проследяването за непростимо нахалство. Момчето едва се сдържа да не хукне да бяга, когато широката силна длан на мъжа легна върху мършавото му рамо.
— Малкия — попита той, — не ти ли омръзна да живееш до портата? Искаш ли да те заведа на едно място, където ще служиш и няма повече да гладуваш като бездомно кутре?
Самият Йара не говореше добре нарлакски, ала прекрасно разбираше какво му приказват. Няколко мига той гледа невярващо стражника, вцепенен и стъписан, не знаеше как да постъпи. Редно ли е да приеме нечувано щедрото предложение? Или все пак да откаже, кой знае какво може да се случи, а с улицата вече е свикнал някак…
Съмненията още го мъчеха, но Йара кимна. Той вярваше, че чудеса, макар и рядко, се случват. Сигурно веднъж на сто години. Затова — грабвай късмета с две ръце и да става каквото ще. Сирашкият и сиромашки живот поне на тази мъдрост го бе научил.
— Е, да тръгваме тогава — каза Брагел и закрачи по улицата. Стар обичай повеляваше на стражите да носят ризници и шлемове с пристегнат под брадичката ремък, така че всеки миг да са готови за бой, а и за да може всеки гражданин да види — не стоят просто така хората. Лошото бе, че шлемовете тегнеха — зиме студено, лете жежко. Затова всеки стражник, щом му дойдеше смяната, първо посягаше към ремъците под брадичката. И без това по кръчмите ги задяват, че от шлемовете рано се оплешивява. Брагел също свали шлема и го понесе като кофа. Дебелият кожен подшлемник, влажен от пот, започна да изсъхва под слънчевите лъчи. Младият старшина имаше широка крачка, Йара подтичваше редом в тръс, за да не изостане. Не изостана.
Много му се искаше, ала не посмя да попита къде го водят. Йара още не се беше превърнал в подозрително вълче, което само пакости очаква от всеки по-силен. Половината от момчетата бездомници на негово място тутакси биха се сетили за кошмарната мълва, че по този начин, с измама, търговците на роби подмамват невръстни жертви, като навярно са подкупили и някой друг стражник… Йара изобщо не помисли нещо лошо. Вървеше доверчиво след човек, когото смяташе за приятел. Старшината обеща да помогне. Значи така и ще стори.
Еврих и Вълкодав се връщаха от пристанището, където разпитаха за кораб до сегванските острови, в странноприемницата, където бяха оставили жените. Не носеха много утешителни новини. Изясни се, че единственият сегвански кораб вдигнал платна предния ден и не очаквали скоро друг.
Излизаше, че се налага да отседнат за известно време в Кондар.
За което се нуждаеха от пари.
Когато тръгваха на път, уж взеха достатъчно сребро, което да им стигне да заминат отвъд морето и да се върнат обратно. Животът обаче отново им показа, че човек предполага, ала само Съдбата и Боговете разполагат, че нищо не можеш да пресметнеш предварително. Та и как биха могли да предвидят появата на Сигина и Рейтамира! Или малкия Инори, чакането на близките му ги забави допълнително… Минавайки Портала, Еврих самонадеяно мислеше, че примерно по това време вече ще са достигнали Островите и ще се пазарят с някой буен мореход да ги закара до онова безлюдно парче суша, което Тилорн наричаше островът на Спасението. Вълкодав тогава благоразумно си затрая, докато слушаше кроежите му. Да спориш с книжовник или жрец, си е загубена работа. Пък и току-виж наистина надеждите на Еврих се сбъднат?… Тогава арантянинът ще му се присмива денонощно. Ала мнението на вянина все пак бе, че е много
