Младежът бе грамаден. Под кожата му сякаш не мускули, а едри морски камъни, огладени от прибоя, се търкаляха напред-назад. Като повечето свои връстници и този нарлак се навличаше с кожено елече, така че да се вижда колко е як. Стръв за влюбчиви моми и плашило за съперници. Заплетена татуировка подчертаваше изпъкналите мускули на гърдите и раменете. А на всичко отгоре не беше го домързяло да мине през дюкяна на някой плетач на ризници и, сигурно за грошове, бе взел оттам парчета от изделията на майстора. После ги е лъснал и зашил върху елечето. Според Йара, баткото изглеждаше повече от страховито.
Момчето не забеляза презрително трепналите устни на старшината.
— Добре, разбрахме се — каза най-сетне кръчмарят Стоум. И изсумтя на нарлакски към момчето: — Я иди да се измиеш! Тормар! Покажи му къде…
Тормар!… Име също толкова юначно, колкото и самият юначага…
Йара се озърна към великана като мишле от капан, а онзи небрежно му посочи ъгъла на двора, където имаше корито и кладенец. Брагел изпроводи момчето с поглед, усмихна се и си тръгна, но Йара не видя това. А Тормар лениво извади кофа вода от кладенеца и без да чака дребосъка да се съблече, го поля от глава до пети. При това върху лицето му се изписа погнуса, не толкова от мръсотията по хлапето, колкото от убеждението, че да се занимава с деца, е женска работа, недостойна за истински мъж. Йара, разбира се, не възропта, а припряно изхлузи ризата си, залепваща по телцето му, освободи се от панталонките и остана по набедрена препаска. Страшно се боеше готвачките да не го видят гол и жалък. Народът на баща му смяташе, че голотията е срамотия. Стиснал очи, Йара с усилие изтърпя още едно грубо поливане от кофата, с което къпането приключи. Струята вода го бе зашлевила по лицето, размазваше погледа му и той не видя кога биячът е сколасал да вземе отнякъде чиста суха риза. Хвърли му я с изръмжаване:
— Обличай.
Йара се подчини. Измъкна се от мокрия парцал, покриващ слабините му, и взе да го изстисква. Ризата бе като на нарлакските момчета, недостигнали възраст за младежи — дълга до под коленете, с къси оръфани ръкави. Тукашните деца на негова възраст не носеха панталони. Ясно защо. Татковият род обитаваше планини, от малки всички се катерят по стръмнините. Тук обаче не е същото…
Дрешката, в която се премени Йара, навярно преди бе принадлежала на хлапе, два пъти по-дебело от сирака. Може да е била старата ризка на господарския син, реши той. Затова е бил толкова едър, свикнал е бил да се храни редовно… През широката яка току се подаваше остро кльощаво рамо, Йара се измъчи да наглася дрехата. Тормар го гледаше как се суети и внезапно се засмя — от сърце и без злоба. Йара се престраши да се усмихне в отговор. И нищо лошо не последва. Може би, плахо си помисли момчето, нещата не са толкова зле, колкото ми се сториха… Поне ще е по-добре от досега…
Еврих и Вълкодав, и двамата намръщени и много недоволни един от друг, вече крачеха назад към „Нардарски лаур“, където ги чакаха жените, когато изведнъж от средата на тържището екна ясен и чист зов на бойна тръба. Звукът се разпростря сякаш над целия град, като с лекота надви хорската гълчава, заглуши блеенето, мученето и кудкудякането на животните за продан. Всички стреснато се извърнаха натам, откъдето пееше тръбата, и Вълкодав отново се удиви кой ли умен човек се е досетил да даде на тръбата, свикваща воините на оръжие, именно такъв глас… Ето, звънтенето на бронза при жреците отвежда мислите към божественото, към неземни кристални висини, докато този сребърен вик властно прониква в сърцето и го забързва, като изпепелява всичко дребнаво и излишно, дарява криле да полетиш да браниш всичко родно, светло и хубаво… и дори не е голяма беда този бой да ти е последен!… Вълкодав бе имал късмета да види как от песента на тръбата даже най-дебелокожите наемници, в обикновения си живот неистови сластолюбци и пияници, изведнъж гордо се изправят с пламнала в очите светлина, каквато просто няма как да подозираш у такива като тях…
Този път, за щастие, тръбата никого не зовеше на смъртен бой. Гласът й ехтеше от дървена сцена в средата на сергиите и я държеше обикновен глашатай. Той свали тръбата от устните си, остави я да увисне на ремъка през рамото му и притисна към устата си сключени във фуния длани, за да започне да привиква тълпата да се наслади на несравнимото изкуство на Слепия убиец и неговата прекрасна помощница с името Пеещо цвете.
Еврих забърза напред, разбутвайки хората, за да стигне по-близо до сцената. Вълкодав не гореше от желание да зяпа убийци и цветя, ала все пак последва арантянина. Как да го остави сам… въпреки че Еврих с всички сили се постара да застане по-далеч от спътника си, с което му показваше, че не се нуждае от опека.
А дъските на площадката даже не скръцнаха, когато върху тях стъпи смайващо красива чернокоса девойка, облечена в халисунска носия — свободна риза от пъстра коприна и шалвари от същата тъкан. Мъжете в тълпата зашумяха от възторг, а Вълкодав си рече колко грижливо всеки народ си измисля женските дрехи така, че най-пълно да разкрива красотата на дъщерите им. Девойката обиколи сцената със стъпка на изкусна танцьорка и сред множеството избухна оживление, кондарци и гости на града здраво удряха с юмруци по дъските, когато тя минаваше покрай тях, подвикваха, смееха се, хвърляха под изящните й нозе лъскави парички. Пеещо цвете не поглеждаше монетите, вървеше си в кръг и поливаше хората с нежни звуци от дървената си флейта, сякаш необузданото мъжко възхищение изобщо не я вълнуваше. И внезапно се огъна назад така, все едно имаше не гръбнак, а змийска опашка в снагата си, и продължи обиколката си на ръце. Толкова леко и естествено, че човек можеше да си помисли, че е проходила с главата надолу, а чак после се е сетила да тръгне на крака. Вълкодав се ухили, като си представи, че в този миг десетките зрители си припомнят собствените си дебели и неповратливи съпруги, останали да шетат вкъщи. А докато девойката приковаваше погледите на многолюдната тълпа, в единия край на площадката чевръсти занаятчии взеха да издигат широк дървен щит. На някои той попречи да се любуват на ловкостта на момичето и в тълпата се надигна възмутен ропот. Недоволни вопли и закани растяха като вълни в буря. Когато ощетените завикаха с пълно гърло, се намеси глашатаят, който без усилие извиси глас над врявата и обясни, че това не е някаква подигравка с уважаемите зрители, а щитът е необходим за най-зрелищната част от представлението. Хората се умълчаха и започнаха да се катерят по раменете на стоящите пред тях, мачкайки озовалите се отпред и отстрани на сцената щастливци. Те запротестираха, заблъскаха нахалниците, ала до бой не се стигна, защото някой изохка и посочи с пръст момичето. Всички замръзнаха.
А тя държеше два лъскави кинжала, сякаш извадила ги от въздуха, а не от скрити в гънките на шалварите си кании. Дори Вълкодав едва успя да забележи как го стори. Девойката остана на една длан и показа колко остри са кинжалите — подхвърли във въздуха тънка лентичка и я разсече в полета й. След което пое втория кинжал в свободната си ръка… и тръгна върху остриетата като на кокили. Здраво забиваше кинжалите в дъските, после ги изтръгваше, за да се придвижи напред. Без никакво видимо усилие. Да не повярваш… че и през цялото време не пусна свирката от устата си, като някак си успяваше да вади смислена мелодия от нея!…
Тълпата вече не мислеше за караници, хората търпяха теснотията и неудобствата само и само да не изпуснат нито миг от смайващата гледка.
— Вижте още, любезни гости! Вижте още!… — провъзгласи глашатаят. — Никъде другаде няма да видите такова нещо!… Пеещо цвете ще ви покаже какво са умеели някога две други девойки, ала и двете загинали, порязвайки се до смърт!…
Пеещо цвете обърна кинжалите. Те вече се опираха в сцената с чирените си… а тънките пръсти на девойката се държаха за голия остър метал…
— Магия… — сподавено прошепна някой до Вълкодав и неистово взе да ръкомаха, предпазвайки се със свещения знак на Огъня. Вянинът се усмихна криво. Госпожа Кан-Кендарат едно време го беше учила да спира със стиснати длани удар на вражески меч и той знаеше, че за никаква магия и дума не може да става. Но има навици на умно тяло, решимост и много-много тренировки. А Пеещо цвете бавно премина цялата сцена, със скок се изправи на крака и се усмихна за първи път от появата си пред публиката… Тълпата се взриви от възторжени викове. Като градушка по дъските заваляха монети. Вълкодав не се учуди, че сред медните пари нерядко блясваха едри местни жълтици. Той и сам посегна към кемера, ала навреме се сети,
