смятал, че отдавна са пресъхнали, потекоха като съживен извор. Те кипваха в очите и падаха в прахта. Дори някак не го досрамя, че плаче, ала все пак извърна лице и избърса влагата от скулите си с повдигнато рамо, заради което не забеляза как се промени изразът на високия мъж. А Вълкодав, също добре забравил да се страхува от някого или нещо, неволно се сети за самия себе си на възрастта на това момче. Беше също като него — смазан от скотския живот и от хората-скотове, неговорещ други езици, даже и от солвянския двайсетина думи знаеше — и толкоз. Когато за първи път го продадоха на роботърговец, никой сред неволниците не разбираше словата му, бяха все сакаремци и източни велхи. Затова мълчеше по цели дни, докато търговецът не купи рошавото, петносано от синини Вълче…
Влязоха в кръчмата заедно. Йара, подсмърчайки, тръгна към тезгяха. Тормар огледа Вълкодав с подозрително присвити очи, но не каза нищо. Вянинът на свой ред също изучи пазача. Преди три години, когато търсеше работа в Галирад, въпреки че умееше много неща, никой не го наемаше. Приличните хора първо забелязваха белезите му от окови, красящи китките и врата. Вълкодав не вярваше, че кондарците са по-различни и се отнасят другояче към избягали каторжници. В Галирад му провървя накрая де, кой знае с какво допадна на младата кнесиня и тя го взе за телохранител. Само че не хранеше надежди сполуката да го споходи отново. Трябваше да се погрижат заедно с Еврих за насъщния. И за пари, с които да наемат кораб…
Ето заради това Вълкодав делово преценяваше колко го бива настоящия кръчмарски бияч. Не беше нищо особено.
Вянинът взе за един меден грош краешник бял хляб и канче мляко, поиска паничка за Прилепчо, след което се настани в ъгъла на гостилницата. Оттам пак започна да преценява Тормар. Пазачът беше наистина яко момче. Мускули на зрял мъж, раменете, уж широки, а създаваха впечатление за отпуснати — заради стръмните мускули около и по врата. Ала върху този врат, подобен на дъбов пън, се намираше глава с лице, което би отивало най-вече на непълнолетен пакостник. Широк вирнат нос, а при ухилване се виждаха криви зъби, които създаваха впечатление за щърбава уста. Такъв сякаш е по-добре да си седи у дома, до мама и баба. И неуморно да прекопава градината, да се черви от шегичките на съседски момичета и да отнася по гърба кораво цапване с пешкир, задето е посегнал към долапа със сладкишите. Вълкодав съзнаваше, че впечатлението е измамно. Тормар носеше на пояса си голям кинжал и сигурно го бе използвал не само за перчене. А и по ръцете му личаха вече поомекнали мазоли, което означаваше, че рядко им се налага да държат търнокоп, май повече са свикнали чужди кости да трошат и на същите тези насмешливи момичета полите да запретват…
Слугините сновяха насам-натам, кръчмарят, съгласно обичая, обикаляше посетителите, питайки ги доволни ли са от гозбите и обслужването. Когато стигна до Вълкодав, вянинът му каза:
— Нека Свещеният огън никога не гасне в огнището ти, добри кръчмарю. Имаш вещи готвачки и оправни слуги. Обаче пазачът ти не е много юнак…
Стоум тежко въздъхна, отлично разбирайки накъде бие украсеният с белези посетител.
— Според мен си е без грешка — каза той нарочно високо, така че да го чуе Тормар. — Тук още никой лош човек не е понечвал да върши безобразия и да е останал безнаказан, защото стражът ми се справя с такива. По-добре, приятелю, си пробвай късмета другаде!
Лош стопанин е онзи, който не подкрепя наетите от него хора — от метачи и ратаи, до готвачи и биячи. Винаги трябва да заставаш на страната на тези, които ти изкарват или пазят парите, винаги трябва да си суров с новаци и натрапници. Така всеки ратай ще ти е верен, ако се застъпваш за него. Инак никой няма да дойде да ти работи, никой няма да се довери на такъв стопанин.
Тормар междувременно разкърши рамене и се изпъчи усмихнат. Схвана, че гостът се кани да му отправи предизвикателство. Разбраха това и всички присъстващи в кръчмата. Стоум все още се надяваше кротко да изпроводи вянина, ала народът вече зарадвано шумеше, с готовност разбутваше маси и прибираше пейки, а очите на посетителите, че и на слугите и готвачките горяха хазартно. Някои дори почнаха да залагат, да спорят кой ще надвие. Вълкодав, който доста беше поскитал из белия свят, не можеше да си припомни страна, в която да не се събере тълпа зяпачи дори при намек за сблъсък между двама биткаджии, харесали едно и също топло местенце. Ала като че ли кондарци рядко имаха щастието да попадат на подобна забава. Не сгреши, въпреки че научи причината за това едва по-късно.
— Кой тук мъти водата? — рече наперено Тормар, приближи се и спря на две крачки от съперника. — Ти ли бе, чиче? Що не се разкараш по живо по здраво?…
Вълкодав навярно бе по-възрастен от нарлака само с пет-шест години, но изглеждаше по-стар.
— Може — отвърна той дружелюбно. — Ако ме изпъдиш.
Посетителите в кръчмата заприказваха още по-високо. Ще има схватка! Предизвикателството е прието. И потвърдено.
Съгласно обичая, спорове между кръчмарски биячи се решаваха без оръжия. Тормар откопча канията с кинжала от пояса и я остави на тезгяха, преграждащ пътя към кухнята. Вълкодав свали меча, бойния нож и ги положи връз Божията длан. Прилепчо скочи от паничката си, бързо надушил важността на събитието, и отложи угощението за после. Облизвайки муцунка, зверчето се настани върху ножницата. Беше много надежден страж.
Вълкодав стрелна с очи наляво и надясно, за да запомни обстановката. Започне ли схватката, кой ще има време да се озърта. Забеляза червеникаво-мургавото светлокосо момче, което одеве отърва от калпазаните на площада. Хлапето надничаше през вратата на кухнята, изпод лактите на изоставилите казаните и тиганите си готвачки. Само неговото лице бе белязано от ужас. Всички останали зяпаха и чакаха боя с алчно любопитство, също както допреди малко гледаха как Слепия убиец забива ножове около крехката плът на девойката. Ще я улучи ли? Или няма? Колко ли кръв ще плисне, ако сбърка?…
Господарката на Съдбите повели така, щото в течение на няколкото последвали дни приказките и клюките за двубоя в кръчмата „Сегванска зъбатка“ да се разпространят из целия град. От уста на ухо към следващата уста и в следващото ухо разказът всеки път ставаше все по-подробен и все по-невероятен. Имаше заради какво, действителните събития даваха щедра основа за повечето измислици. Хора, случайно минавали в този ден и час покрай кръчмата на Стоум, видяха как внезапно през рогозката на вратата, която пазеше от мухи, навън изхвърча юначагата Тормар. И продължи по улицата, като се движеше някак изкривен на една страна, сякаш за главата му бяха вързали петпудов товар, а този товар на всичко отгоре се люшка и преплита нозете на бияча, а той подтичва, за да запази равновесие подир незримата тежест — олеле!… Стар и млад спряха да видят какво става и по-внимателните забелязаха колко усилия полага Тормар да се задържи на крака, но не устоя и пльосна по корем върху прашните павета. Полежа, тръсна глава, опомни се… и скочи, изправи се, заръмжа… после се втурна обратно в кръчмата.
— Абе тия са се наговорили да ни разиграват! Това бой ли е като бой! — чуха хората отвън възмутения вик вътре. — Я си ми връщай облога, че като те…!
Минувачите, отстъпили стреснато преди малко, наостриха уши, ококориха очи и тъкмо тръгнаха да надничат, за да разберат кой с кого се е наговорил и кой от кого си иска парите, когато през прага отново се изтърколи Тормар — все едно бурен вятър го беше духнал!… Бързо растящата пред кръчмата тълпа ахна. Тормар пак рипна, вихрено се шмугна обратно, а подире му побързаха зяпачи, ала най-чевръстите бяха принудени почти веднага да се пръснат настрани, защото рогозката пак заплющя като знаме и същият вятър изнесе навън същия Тормар.
Този път биячът на „Зъбатката“ летеше с главата напред, като да се гмурне във вир. Само дето пред него имаше паваж. Силните му ръце уж омекотиха удара, но от гърдите му дъхът изсвири гръмко, а някои момчета наоколо насетне се заклеваха, че са видели как железните кръпки от ризница по елечето на Тормар са избили искри от паветата…
Не се изправи бързо. Надигна се на колене, постоя на четири крака и измъчено си пое дъх с похъркване. Чак след това, залитайки и стискайки юмруци, се върна.
Тълпата нахлу през вратата, откъсвайки рогозката, всички се блъскаха, надничайки жадно един през друг. Най-младите и нахалните се промушиха през прозорците, от които бяха махнати тежките капаци заради топлото лято. Зяпачите засенчиха светлината на слънцето и единствено ярките жълти пламъчета на маслените лампи озаряваха зрелището.
Късметлиите, заварени от премерването на силите на двамата биячи вътре в гостилницата, се свиваха до стените, катереха се по пейките и масите, притискаха се един към друг, уж плахо, но пък викаха колкото им глас държи, за да настървят още повече съперниците. Снажният брадат вянин стоеше в средата на
