Право на двубой

помещението, спокойно отпуснал ръце, а насреща му, приведен като нападащ бик, също както се приближават пехливаните, застрашително крачеше Тормар. Вече никой не ги подозираше, че имат уговорка помежду си.

Всички събрали се видяха как юмрукът на Тормар се устреми към челюстта на вянина. Не, ненапразно ядеше хляба на Стоум младият пазач. Чуждоземни моряци, любители да трошат съдове и да подклаждат свади, от време на време на собствен гръб разбираха, че младежът съвестно си гледа работата и пестниците му хич не са меки възглавки. Вянинът, изглежда, се оказа очукан от живота човек и се отнесе към тях с уважение. Тоест, не остана на пътя им… само че как го направи и какво именно стори — това малцина успяха да проследят. Някои мъже, които имаха представа какво е да те халоса по брадичката Тормаровото ръчище, не изтраяха и премигаха, като стреснато отметнаха назад глави. Вянинът не се отдръпна, нито отскочи. Тъкмо наопаки — пристъпи напред и леко встрани, като косо подложи лявата си ръка, колкото да се плъзне по нея юмрукът на противника… Пестникът сякаш изора празния въздух, минавайки доста по-високо и встрани от целта си, но пък чужденецът, като че бе омагьосан, изникна зад гърба на кондареца и здраво го сграбчи за яката и дръпна рязко назад. Тормар разпери ръце, размаха ги и огъна гръб, опитвайки се да се задържи прав… уви, нозете му се отлепиха от пода. Тормар усети, че пада, и неволно се хвана за китката на вянина.

Май не трябваше да го прави. Очакваше, че онзи ще му счупи ръката или поне ще се опита, ала стана по-лошо. Много по-лошо. Резил стана.

Вълкодав, предизвиквайки дружен кикот у зрителите, почти ласкаво сложи съперника си да седне на пода, покрит, както беше прието у солвяните, със слама.

— Ти беше добър противник — каза той на Тормар. — Биеш се честно и славно. — Обърна се към Стоум: — Победих твоя момък не веднъж, а три пъти. Пак ли ще речеш, че сме се наговорили с него? Или че ми е равен?

Кръчмарят нямаше какво да възрази, ала никак не му се искаше и да отвърне утвърдително. И тогава някой сред зяпачите злорадно зашлеви със слова победения:

— Ама че си слабак, Тормар! Биваше те само да се надуваш, пък то всеки могъл да те надвие…

Вянинът мигновено закова бъбривеца с поглед:

— Какво каза? Я ела, покажи на нас, слабаците, колко те бива…

Разбира се, злорадникът се опита да се потули зад гърбовете на другите зрители, които още повече се развеселиха, сочейки го с пръсти. Сигурно той бе заложил пари не на печелившата страна и сега го бе яд, че е загубил. Тормар не остана да чуе как Стоум гласно се отказва от него и наема нов охранител за кръчмата си. Той стана и излезе, като злобно изблъскваше хората по пътя си.

— Аз вземам този мъж да пази реда в „Зъбатката“! — обяви Стоум, като мачкаше с ръце престилката си. — Той получава службата си съгласно обичая и закона…

Вълкодав му кимна и отиде да вземе оръжието си. Прилепчо вече се ровичкаше в паничката си. Приятелят му е жив и здрав, към имуществото му никой не посегна, защо да се тревожи за друго, освен за млечната си попара?… Вълкодав преметна ножницата на гръб, прекоси помещението, в което се суетяха слугите, подреждайки наново масите и пейките, след което зае полагащото му се място край входа.

Когато най-сетне вълнението улегна и посетителите престанаха да зяпат новия бияч на Стоум, кръчмарят се приближи към вянина и тихо, но доста изразително рече:

— И кой лош вятър те довлече от глухите ти гори, вянино? Само загуби причинява вашето племе, откъдето и да ви подхванеш, все сте за беля!… Ти знаеш ли кого изпъди, неразумнико? Знаеш ли какво ми се пише сега? Момъкът беше от хората на Сонмор!…

Този подъл живот колко ли пъти
с кръв лицето ми къпа.
И затуй веч не вярвам на мили слова,
ни на край със щастлива развръзка.

Сговор с хората трябва! Тъй живее се век,
без да търсиш белята и бича.
Ала кратко живее тоз, що казва „не“,
че съдбата не ще го обича!

Ако въпреки всичко героят се върне
у дома си, и то със победа…
То е приказка само, не ще да се сбъдне,
че животът накриво ни гледа.

Ако враг пощадиш и той се смири
или в очите погледне те честно…
Не, не може да бъде, това са лъжи!
Туй е небивало нещо!

Ако изгревът нов стрехата облее
и любовта под венчило минава…
То е само илюзия, за да не крее,
за доброто надеждата стара.

Но защо ли миражът все ти не дава
да отвърнеш очи от чужда беда?
Че спасеният често подхваща отново
на щастливата приказка първото слово.

8. Сонмор

Вълкодав не харесваше нарлакската дума „кръчма“. Звучеше му грубо и неуютно. И подсещаше за кръстопът. То и без това кръчмите ги строят край пътища, особено на кръстопътища. А какво хубаво може да се очаква от път или кръстопът?… Е, във вянските гори вече никой не вярваше, че като тръгнеш по някой друм, след три дни ще попаднеш на оня свят. Въпреки това никой вянин не би си построил дом край самотен път. Или на кръстопът — опазили го Боговете! Та кой ли ще рискува да се изниже и поеме надалеч от къщата му съгласието, изобилието, здравето?… Не, не само дом, за дом никой не ще отсече дърво от стара пътека, ако има акъл в главата. Такова дърво не става за добро дело. На беда е! Така мислеше Вълкодав.

Което, впрочем, не му пречеше благополучно да стърчи до входа на кръчмата, носейки службата си. Далеч повече му разваляха настроението непрестанните жалби на Стоум, въпреки че повечето от стенанията пускаше да влязат в едното ухо и веднага да излетят от другото. Какво може да се очаква от един сол вянин?… На всичко отгоре и наплашен. Кръчмарят чакаше скорошно и жестоко разорение. За което, то се знае, вината носеше Вълкодав.