Право на двубой

улучилата го в челото снежна топка, злобно се нахвърли върху противника си. Тилорн тутакси се втурна подире му. И то не все едно квачка подир пиле, а с едно мощно движение на цялото тяло, започнало от бедрата, съвсем като истински воин! Ученият не посегна с ръка, не възкликна, не загуби и миг напразно. Изблъска силно, но меко самозабравилото се хлапе и го запрати в близката пряспа, където да се опомни…

А когато ръкопашната забава приключи и победителите бяха тържествено изкъпани в голяма, слънчева дупка в леда, а от мястото на схватката бе прибрана и последната паднала шапка, всички заедно поеха към къщите си. Тилорн прегръщаше през раменете румената и щастлива Ниилит. Вълкодав, който мръзнеше въпреки дебелия си кожух заради седенето на едно място, им завиждаше и с почти примирена горчивина си мислеше, че навярно няма скоро да си възвърне предишната сила. Ако изобщо му е писано да се оправи напълно… Ала ако бе здрав, ох, само да беше здрав!… Би показал на местните бойци, които, доколкото видя, не познаваха нито хватките на ръкопашното добродетелно изкуство кан-киро, да не говорим пък за вянските хитринки от рода на „за яката — та в копривата…“

Впрочем, на един воин нему приляга да се перчи с уменията си, затова Вълкодав бързо се скастри за недостойните си помисли. Не на местните би показвал що за юнак е, а би зарадвал Бога Слънце с размятани като от вихър яки мъже — все за Неговата прослава… Така, както бе прието у дома…

„Е, обърна се слънчицето към пролетта! — весело каза Еврих, като загреба шепа сняг и изми лицето си. — Сега само да дочакаме силионския кораб. Той винаги пристига през пролетното застудяване, веднага щом морето прати последната си снежна буря. Моят Учител с голямо удоволствие ще чуе разказите ти, Тилорн… Ти не си идвал в Арантиада още, нали?“

Тилорн поклати глава, люшнаха се порасналите му платинени къдрици:

„Не. Нито в онзи свят, нито пък в този… — И се обърна към мълчаливия Вълкодав: — Приятелю, ще дойдеш ли с нас?“

„Не — каза вянинът. — Няма“

Не отказа, задето Еврих не го бе поканил направо. Просто отдавна кроеше съвсем друго пътешествие, далеч по-важно от някакъв си там Силион с неговата знаменита библиотека. Още през есента, когато за първи път си позволи да се надява, че ще оживее, си намисли, че щом укрепне, ще поеме нагоре по течението на тукашната Светин. Земите на двата свята не си приличаха като две капки вода, ала имаха доста общи неща, много повече от натрупаните отлики. Което значеше, че си стоят нейде там и хълмовете, обрасли с бор и, може би… може би там живеят родните братя на обитавалите някога подобните места отвъд Портала Сиви песове… И кой знае, току-виж…

Ниилит и Тилорн започнаха да го убеждават да се присъедини към тях, питаха го защо не иска… но скоро го оставиха на мира. Вълкодав отдавна бе свикнал да не обяснява много-много постъпките и решенията си. Рядко го правеше дори пред близки приятели. Предпазливост. Всяко гласно изречено намерение като нищо ще стигне до лошо ухо, каквото и тук, в Бяла вода, може да се намери. Само това му липсва, да урочаса някой замисъла му… да направи така, че и в този свят да няма място за рода на Сивия пес…

Още на следващия ден дойдоха да наказват новия пазач на „Зъбатката“. Кръчмата едва отвори врата за гости, а прага й прекрачиха двамина млади мъже с рамене като за четирима, облечени в изтъркани кожени елечета. Вълкодав вежливо ги пропусна да влязат. Стоум веднага им донесе пиво без пари, навярно ги познаваше, а може би се беше досетил за какво са пристигнали. Почерпи кръчмарят първите си посетители и гръмко заяви, така че да го чуят чак на двора, че грях било да иска заплащане от такива снажни и добри юнаци.

Добрите юнаци охотно взеха каните, бръкнаха в кошничките за солени сухарчета и започнаха да пият, озъртайки се без притеснение към вянина, който стърчеше на входа. Беше без оръжие. Мечът и бойният му нож кротуваха зад тезгяха на кръчмаря, окачени на дървен клин на стената. Гостите не пропуснаха да присвият очи, щом забелязаха, че ножниците дори бяха вързани и запечатани. Както и това, че от клина висеше и спеше завита с крилете си едра черна гадина, навярно прилеп.

Еврих седеше на масата до кухненската врата. На тази маса и без туй никой не обичаше да сяда — кому ли ще допадне има-няма през минута-две над главата му да пренасят тави с храна или мръсни съдове. Пред Еврих се намираше стъклена мастилница и десетина наострени гъши пера с още толкова тръстикови писала. На Вълкодав не убягна, че Тилорновото самопишещо перо беше останало в торбата на арантянина. Навярно се опасяваше, че странната вещ ще предизвика нездраво любопитство, напълно способно да прелее в обвинения, че граматикът се занимава с магия. Или го беше страх, че ще му го откраднат, както стана с общите пари?…

Едър светлокос сегванин влезе в кръчмата, завъртя глава и се насочи към Еврих.

— Ти ли си граматикът тукашен? — чу го да пита Вълкодав.

— Вярно е, господине — учтиво и с готовност се отзова Еврих. — Искаш да пратиш писмо? Или да съчиниш жалба до съдията?…

— Моят съдия виси на колана ми — изръмжа сегванинът и потупа дръжката на меча си, стегната от дървен печат, също като оръжието на Вълкодав. — А писъмце бих пратил, бих… Само че да не ме лъжеш нещо? Знаеш ли да пишеш, или само париците на хората искаш да прибереш? Знам ви аз вас, писарите — ще надраскаш разни завъркулки, а после ще офейкаш…

— Виждаш ме за първи път… но вече подлагаш на съмнение моята чест? — сдържано показа, че е засегнат, Еврих. — Нима съм те излъгал с нещо?

— Когато отивам да се наема на служба, на мен също много-много не ми вярват! — отговори сегванинът. — Винаги искат да видят дали мога да правя това, което съм казал, че мога. Я ми напиши ето това… — и изтърси дълга засукана псувня. — И нека после някой друг прочете вярно ли си го написал!

— Няма да цапам перото си със слова, оскърбяващи Богове и хора! — заинати се арантянинът. — Мисля, че и теб не те карат всеки път да размахваш меча си, за да докажеш на какво си способен. Често е достатъчно да назовеш някого, който да ти е поръчител. Нали така? Ето, тук също има хора, които могат да докажат, че не съм измамник!

— И кои са те? — присмя се сегванинът. — Някой пишман граматик като теб ли? Я си признай по-добре, че си неграмотен, че да си тръгвам. Даже няма да ти разкрася муцуната, ако си го кажеш…

— Ето кой ще свидетелства за мен! — гордо произнесе Еврих и посочи Вълкодав.

Сегванинът се обърна, намери с поглед невъзмутимия бияч на гостилницата и дълго не отмести очи от него. Еврих би могъл уверено да разпознае какво именно се въртеше в бавната глава на наемника. Защото грубиянът бе съзрял пред себе си не някакъв умник, който не би му внушил доверие. Напротив! Стената до вратата бе подпирана от човек, с когото всъщност бяха от един дол дренки. За ума на сегванина вянинът бе по-разбираем от учения арантянин. Затова неговата дума имаше и тежест, и значение.

— Не се тревожи, скъпи гостенино — каза стопанинът на кръчмата, тъкмо донасяйки на наемника кана пиво. — Те наистина се познават. Пазачът ми доведе тук граматика, за да може да спечели малко грошове, а аз им позволих.

Сегванинът натика муцуна в каната, като мърмореше нещо за доверчивите, които всеки път си навличат беля на главата, но накрая кимна на Еврих — добре де, ще ти повярвам, понеже съм добър човек…

— На какъв език желае да напиша посланието му господинът? — поинтересува се Еврих. — Ще се възползва ли от благородната реч на Островите? Или ще предпочете сакаремски, мономатански, арантски?

— А на солвянски чаткаш ли? — запита сегванинът, докато се наместваше срещу граматика.

Вълкодав извърна лице, потулвайки насмешката. Гладна чучулига за трохи ще кукурига. Така и Еврих — ученият си мислеше, че безгрижно ще обикаля по неведоми страни, описвайки невижданите им чудеса, а вместо това се наложи да заработва за хляб и мляко със същото умение, което смяташе за възвишено и уместно само мъдрост да запечатва върху пергамента… Не, горди мъдрецо, сега ще седиш и ще съчиняваш на плиткоумния сегванин послание на солвянски…

Без да спира да наблюдава Еврих, Вълкодав не изпускаше от внимание и Сонморовите пратеници. Страничен човек не би разбрал, че вянинът държи тия двамата под око — стои си пазачът, озърта се лениво, ала така нарочно никого не боде с тежък взор. А посетителите вече не ядат и не пият, само чакат