какво ще стане, даже отвън започват да спират любопитни люде…
— „Неклюд, майка ти да натаковам! Ще ми се да узная, от чий лайнян зор…“ — започна да диктува сегванинът.
— Господине… — предпазливо се прокашля Еврих. — Ти, несъмнено, си наясно, че хората някак по- добре разбират смисъла на писмата, ако тези послания започват например по следния начин… Да речем „На господин Неклюд, сърдечен поздрав от…“ От кого да е поздравът, господине?
— Нещо много засукано го завъртя — начумери се сегванинът. — С повече пари ли искаш да ме одереш?
— Парите са прах и кал по пътя — изрече Еврих. — Много по-важно е, според мен, почитаемият Неклюд да разбере, че към него се обръща човек, който знае не само как меч се размахва, но има и вкус към прекрасната реч. Твоето племе, доколкото ми е известно, винаги е ценяло хубавите слова и красивото им подреждане!
— Почитаем!… — изсумтя сегванинът. — Тоя дърт гъз Неклюд мен си ме познава, като мръсните си гащи ме познава. А като му прочетат твоето нагиздено писание, ще си рече, че не е от мен. Както ти казвам, така го драскай!
— Ти можеш да вмъкнеш нещо, което само двамата вие знаете, така че твоят приятел да бъде сигурен, че писмото не е подменено! — упорстваше Еврих. — За нищо на света няма да повярвам, че не би искал да съставя послание, достойно да бъде подписано не от някакъв си побойник, а от смел стотник!
Сегванинът тъкмо бе станал морав от гняв, ала не успя да удари с юмрук по масата заради последните, съвсем навреме прозвучали думи. Смел стотник?… Хм. Наведе се леко напред и се заслуша, изстивайки бавно от яда си.
— Ти нали не копаеш яма за клозет с меча си? — продължаваше Еврих. — Моето перо е моят меч! И аз не искам да позоря своето оръжие, като оскверня белия лист с думи, от които насетне да ме е срам, камо ли да ги прочета гласно… — Рязко и войнствено топна перото в мастилницата. — Така, от кого да предам поздравите за Неклюд?
— От Гарахар… — стъписано отвърна наемникът. Погледна с нещо като страхопочитание сивкавата хартия, направена от сърцевина на мономатанска тръстика, сякаш Еврих се канеше да прави с нея магия. Може би дори взе смътно да се досеща, че човекът с перото не е някой си роб, който събира пари, за да се откупи от неволята, нито дрипав скитник, криво-ляво научен да изобразява криви писмена и негоден за по- полезна работа. Животът вече бе обяснил на Гарахар, че странните люде, които не ти позволяват да ги вземаш за парцал, е по-добре да се уважават…
— А, да! — сети се Еврих. — Прости ми, господине, но трябва да знам закъде и как ще пратиш писмото си…
На това искане сегванинът се наежи, твърдите му като четка мустаци щръкнаха:
— Това пък за какво ти е!? Защо ме разпитваш? Да ме обадиш на някого, така ли?
Еврих спокойно се усмихна. Причината за неговото спокойствие стоеше до вратата с кръстосани на гърдите ръце и се озърташе през рамо към разфучалия се наемник. По принцип Еврих не смяташе, че другаруване с кръчмарски бияч е нещо, което краси един учен, дето пише книга за Силионската съкровищница от знания. Ала, от друга страна, тежкият като длан взор на вянина даваше на граматика необяснимо спокойствие и утеха дори…
— Изобщо не подпитвам — с достойнство възрази граматикът. — Просто ако на твоето послание му предстои да пътешества по гълъб, тогава ще избера най-тънкия и лек лист. Ако ще го пратиш по море, по- добре ще е да използвам плътен пергамент и мастило, което презира влагата и дори не се бои от потапяне във вода. Вярно, ще ти струва малко по-скъпо…
Известно време Гарахар мълчеше като цапнат през устата.
— Виж какво, младежо… — разлепи той устни накрая и Вълкодав чу в гласа му нотки на уважение. — Ти май наистина си учен човек… Слушай, нека ти разкажа каква шашма стана с тоя Неклюд, а пък ти вече с по-умни приказки ще я напишеш, става ли?…
В този миг празните кани на двамата Сонморови хора, пристигнали да държат сметка на Вълкодав, едновременно тропнаха по дъбовия плот на масата им. Стоум веднага скочи да попита:
— Доволни ли са скъпите ми гости? Услади ли им се пивото, вкусни ли им се видяха сухарите?
От вянина, въпреки че наблюдаваше с крайчеца на окото си, не убягна, че кръчмарят се облива в пот.
— Пивото ти даже за конисовата трапеза става — простосърдечно отвърна по-младият „скъп гостенин“. — И сухарите ти са като курабийки. Сигурно овче сирене добавяш в тестото, нали? Майка ми също така ги прави…
Възрастният намръщено прекъсна другаря си:
— Всичко ти е наред, Стоум, само дето скапан пазач си взел на служба. За смяна е.
Стопанинът на „Зъбатката“ взе да мачка чистата си престилка. Нямаше и капка желание, че и кураж, да се застъпва за Вълкодав, като вземе да противоречи на Сонморовите пратеници. Но пък и не биваше да нарушава обичая…
— Мястото на пазача принадлежи на оногова — произнесе той старинната поговорка, старателно гледайки пода, — който по-здраво се бие за него… Всеки кръчмар се радва, когато за служба в неговата гостилница спорят достойни юнаци…
Посетителите съгласно зашумяха, ала приглушено. Искаше им се хем бой да видят, хем и Сонмор да не разсърдят. И само един майстор, корав наглед, неизтребимо вмирисан на кожи мъжага, се осмели да рече високо, като тежко хлопна с длан по масата:
— Тормар не си отиде драговолно, че и този тук май само от приказки няма да си тръгне!
Подкрепи го късогледият вапцаджия.
— А аз съм чувал — проговори той полугласно, — че Сонмор повели да се уважава онова, което бащите ни са почитали…
— Кой каза това? Да не би ние да не почитаме обичаите? — изръмжа възрастният. И тъкмо отвори уста, за да добави, че ей сега ще почете Вълкодав съгласно всички старинни закони, но изведнъж народът на улицата забърбори, забелязал нещо, което бе по-интересно от спор на биячи.
Вянинът надникна навън. Покрай каменната ограда вървеше Пеещо цвете. Беше облечена също както върху сцената, в носия от Източен Халисун, свободна кошуля и широки шалвари. Само че сега бяха ленени, а не пъстри свилени. До нея крачеше, поставил длан на рамото й, незрящият черен мономатанец. И неговите дрехи бяха други — меки чизми, платнени потури, бродирано наметало върху ризата… не като вчерашната му премяна, позволяваща на публиката да се любува на силното му лъскаво тяло. Според Вълкодав Нарлак бе доста топла страна, ала слепецът навярно мръзнеше тук.
Появата на Слепия убиец и неговата прекрасна помагачка разбираемо привлече вниманието на хората, Вълкодав не направи изключение. Даже си рече, че има за какво да си поприказва със слепия хвърляч на ножове, стига мономатанецът да пожелае да се запознаят. Но пък откъде накъде толкова знаменит и славен човек ще тръгне да беседва с обикновен кръчмарски бияч?…
После Вълкодав неволно огледа незрящия, но не намери по него колана с ножовете. Това го накара да се позамисли. Кой знае защо беше сигурен, че слепецът никъде не стъпва невъоръжен. Но къде ли крие камите?… Вълкодав неведнъж бе служил като телохранител и такова нещо като скътан нож обикновено разпознаваше от пръв поглед. О, случвало се е да се заблуди — за кратко. Прехвърли наум спомените си за тези случки и това, което си припомни, го огорчи. Човек, способен толкова вещо да скрие оръжието си, така че Вълкодав да не го открие веднага, будеше сериозни подозрения. Оставаше да допусне, че сакатият е имал бурен живот. И, то е ясно, хич не е толкова беззащитен, колкото би могъл да си въобрази някой невежа…
— Да идем по-нататък — тихо каза на спътника си Пеещо цвете. — Тук ми мирише на скорошно сбиване.
Тя говореше на халисунски и Вълкодав я разбра. Мономатанецът отвърна с усмивка:
— Че кой се бои от бой?
— Аз — събра тъмни вежди девойката.
— Хайде сега… — изхъмка той. — Ако те слуша човек, ще има да се чуди как досега не са ме пребили… Да влезем. Гладен съм.
