Вълкодав бе да предложи на сегванина да излезе в средата на помещението и да потвърди казаното с дела, както приляга на един мъж и воин. Ала лош е кръчмарският пазач, който спретва свади с посетителите. Че и бива ли да се забърква, преди да е довършил започнатото.
— Сваляйте коланите — каза той, пускайки Сонморовите побойници, който се гърчеха и пъшкаха в сламата на пода. Те веднага се изправиха, треперещи от злоба и унижение, ама нямаха какво друго да правят, освен да се подчинят. Разкопчаха лъскави токи и хвърлиха коланите с ножниците в нозете на победителя. Сами си бяха виновни, изгубиха лице, след като превърнаха обичаен спор за мястото на кръчмарски бияч в бой без правила и чест. Нямаше на кого да се сърдят, освен на себе си.
Вълкодав тъкмо се замисли как да постъпи със сегванина, когато на помощ му се притече късогледият вапцаджия.
— Чувал съм — рече той на наемника, — че до вратата на кръчмата може да застане всеки, който го пожелае и който съумее да защити желанието си. Ето, ти викаш, че вянинът се е наговорил с някой си… Да не би да искаш неговата служба?
— А ако не я щеш — добави майсторът кожар заплашително, — седни си на задника и не смей да клеветиш нито него, нито славния Сонмор!
Победените, които ядно си проправяха път към изхода, се спряха. Бе станала дума за честта на великия им вожд, трябваше да чуят.
Гарахар се озърна към Еврих и недовършеното писмо.
— Ще те изчакам, господине — с усмивка му рече Еврих. — Тъкмо ще разсъдя как най-добре да изложа мислите ти…
Така че на наемника му се наложи да стане и да излезе пред тезгяха, върху който Вълкодав метна завладените колани и сега внимателно го наблюдаваше. Да, мечът му е запечатан, ала такива люде като него не обичат забрани. Пък и е свикнал да се държи грубо с хората, затова все му се струва, че всеки миг него ще нападнат. Вълкодав огледа с досада новия си съперник, живият му поглед обходи сегванина от глава до пети… и се спря върху високите, чак до коляното, ботуши. Десният кончов много подозрително се издуваше. Какво крие там?
Гарахар се наведе, без да сваля очи от вянина, и наистина бръкна в ботуша. Както се очакваше, бе къса палка, гладка, удебелена към върха, с топка на другия край, за да се държи по-сигурно с изпотена в бой длан. Кой знае защо, в Кондар не забраняваха носене на такова оръжие. Мечът ти връзват, тетивата от лъка запечатват, а бухалката — моля ви се, върти си я накъдето щеш. Изглежда онези, които са налагали забраните, никога не са били халосвани по чутурата с такива палки. Не е като с перце да те погалят, хич даже.
Гарахар нагласи палката с привично движение на опитен побойник и лицето му се напрегна.
— По-добре я скрий, момче — предупреди го Вълкодав. — Може пак да ти потрябва!
— Да бе, тъкмо за жена ти ще ми потрябва, за да я… — кресна му Гарахар… и бухалката се стрелна напред, последвана от яката му ръка.
Вълкодав успя да оцени по достойнство удара, насочен към гърлото му. С такъв устрем и сила, ако улучиш целта си, не само човешко тяло — стена ще пробиеш… Ако улучиш де. Не, не биваше Гарахар да посяга по този начин. Нито да споменава с мръсна уста вянските жени. Много сбърка този наемник. Много.
Заради това Вълкодав не го удостои с благородните похвати на кан-киро, приложи му нещо от домашните умения на своето племе. И пак малцина смогнаха да проследят движението на ръцете му. Той пристъпи късо напред, левицата тръгна в широка дъга, като да зашлеви нахалника, но се извъртя с реброто на дланта и пресрещна бухалката насред пътя й. Чу се трясък и нещо звънко се удари в стената зад тезгяха, като за малко не събори препарираната риба, окачена там на дървени клинове. Стоум отмаляло вдигна парчето от палката. Беше прекършена сякаш с тъпото на брадва, рошава от разкъсаните дървесни влакна от единия край и гладка откъм другия…
Тезгяхът се намираше вляво от Вълкодав, затова той използва лявата си ръка, за да не закачи някого, без да иска. Не му трябваха случайно убити…
Наемникът стоеше като замръзнал и гледаше втренчено това, което стискаше юмрукът му. Не вярваше, ала не можеше да допусне, че очите го лъжат. Живата плът бе смазала плътната дървесина като тънък сноп гнила слама. При това, помисли си шашнато Гарахар, той май даже не блъсна с все сила… ами ако ме беше цапнал така по главата?… Или по…
— Сядай си на мястото! — полугласно нареди Вълкодав. — Имаш недописано писмо!
Прилепчо отново се събуди. Съобрази, че е изпуснал веселбата, и живо прелетя до рамото на приятеля си, откъдето се озъби шумно на всички присъстващи.
Младите чираци и калфи, които седяха редом с кожаря, едновременно възкликнаха разочаровани, искаше им се боят да продължи. Твърде бързо свърши! Мъдрият им майстор ги срита под масата. Той прекрасно разбираше, че търпението на вянина не е безпределно. И вече е изхабено в усилието да не се изкуши да осакати сквернословника.
Гарахар се оттегли заднешком към масата си, седна мълком и се втренчи някъде през Еврих. Не виждаше граматика, а прекършената си бухалка, както и омагьосаната длан, надвиснала над него като секира на палач.
— Позволи ми, господине, да те подсетя докъде бяхме стигнали… — предпазливо се помъчи да го извади от унеса арантянинът. Деянието на Вълкодав не го слиса, честно казано, ала все пак му направи впечатление. Но не смяташе, че трябва да показва чувствата си. Първо — работата. И заплащането за нея. Разчиташе с това писмо да си откупи масата за постоянно, а може би дори да се погоди със Стоум за малка табелка отвън. Щом си седнал да пишеш за продан, никак не е уместно да показваш възторг от това, че клиентът ти на косъм е отървал кожата.
— „На почитаемия Неклюд с поздрав от Гарахар, пребиваващ в този ден в славния град Кондар, отседнал в странноприемницата на Лумон Кръпката, нисък поклон… — тихо прочете Еврих началото на посланието. — Отдавна нямам вести от теб, заради което сърцето ми е пълно с огорчение и безпокойство…“
Пред очите на сегванина бавно се топеше видението на безпощадната ръка, готова да го обезглави само с една плесница. Граматикът дваж прочете написаното, преди наемникът да се усети в кой свят се намира и да продължи да обяснява на Еврих какво не са поделили с неизвестния галирадец Неклюд. Посетителите се върнаха към паниците си със сегванска скумрия и пушени змиорки. Пеещо цвете и Слепия убиец опразваха заедно едно гърне с великолепно сготвен калкан, благоухаещ на лук и дъхави подправки. Сонморовите пратеници тихо се ометоха, а Стоум, неочаквано обзет от трескаво въодушевление, повика един ратай, комуто нареди да закове на стената остатъка от смазаната палка. Момъкът весело изпълни волята на стопанина, като окачи и отнетите пояси на посрамените юнаци. В Кондар имаше такъв обичай — да славят по този начин пазача на заведението, който не се е стреснал от въоръжени смутители на спокойствието. Вълкодав наблюдаваше ратая без особено удоволствие. Ако питаха него, би поискал за коланите и ножниците откуп. А така — само безполезна хвалба…
Привечер, докато Стоум залостваше вратата на гостилницата, Еврих отведе Вълкодав в своя ъгъл.
— Искам да ти кажа нещо… — поде той с такъв вид, сякаш идеше реч за кончина на близък роднина. — Ти разбираш, че наемният писар не бива никому да разкрива съдържанието на написаните послания, обаче…
— Щом не бива, не разкривай — прекъсна го вянинът.
— Хъм… налага се. Случаят е особен… Знаеш ли какво написах за оня сегванин, дето ти го… добре де, знаеш ли какво искал да узнае? Той пита някой си Неклюд, къде е изчезнал общият им приятел Зъбаря и още петима, които би трябвало вече да са дошли в града…
— Тъй.
— Аз поразпитах сегванина и научих, че те възнамерявали заедно да дочакат някой си Астамер, та с неговия кораб да пътуват отвъд морето, в Тин-Вилена. Крайната им цел е да се наемат като телохранители у
