някой си воинстващ жрец на Близнаците, който показвал непобедими бойни хватки…
Още два дни продължи все същата въртележка — различни бяха само пратените да изкоренят наглия Вълкодав от „Зъбатката“ хора. Първо дойде роден в Сакарем пехливанин, толкова висок, едър и тлъст, че от месата му някой Бог би могъл да извае двамина такива като упорития вянин, та би останало и колкото за хлапе като Йара. Или трима арантяни с телосложението на Еврих. Посещението на сакаремеца костваше на Стоум известни щети. При цялата си привидна тромавост, пехливанинът се оказа доста гъвкав и повратлив, ала собствената му тежест накрая му изигра лоша шега, когато той понечи да предприеме съкрушителен скок. Вълкодав лекичко го пренасочи и сакаремецът се сблъска с най-здравата маса в кръчмата, която пострада непоправимо — стана на трески.
Плененият пояс на пехливанина би украсил стената на гостилницата, като спокойно можеше да обхване в рамка и двата предишни колана, и парчето бухалка. Сакаремецът призна поражението си сам, без подканяне разкопча катарамата и подаде пояса си, като не вдигна очи от пода, откъдето с мъка и пъшкане се изправи. Токите в неговата страна се правеха грамадни, колкото цяла паница големи. Лъснатата кована мед изобразяваше Дървото на Световете и рогати елени, пасящи в короната му.
Вълкодав го спря:
— Недей. Ти се би честно и доста ме изпоти. Добър боец си и за мен беше чест да си премерим силите. В моя край такива не заслужават посрамване…
Сакаремецът хвърли бърз, почти признателен поглед и побърза да се махне от кръчмата. Навън го посрещнаха с приветствени и утешителни викове. Както каза Йара, на пехливанина Киринах бяха заложили доста хора, едва ли не половината от Средната махала дойдоха да го окуражават. Беше незлобен човек, по панаирите вдигаше най-тежките гири, а после с хвърлените му пари черпеше със сладкиши безпризорните хлапета. Добре стана, каза Йара, че Вълкодав постъпи с този мъж благородно. Вянинът само сви рамене. Бе оставил на Киринах пояса му само заради честния двубой, а не защото толкова го обичаха хората.
Вторият му противник се оказа пълна противоположност на пехливанина — дребен, жилест, дивно чевръст момък. Би успял да изтича по отвесна стена и да се преметне през глава, като се приземи зад гърба на съперника. „Ако си нисък на ръст — наставляваше някога Майка Кендарат, — това е твоето преимущество. Ако си висок — това пак е предимство. От теб се иска само да знаеш как да го използваш…“ Вълкодав го използва. Ниският му противник всъщност бе доста по-опасен от добродушния пехливанин. Вянинът не му позволи близък бой, малчото имаше зъл юмрук и грабливи като орлови нокти пръсти, способни да откъснат парче от дрехата заедно с кожа и месо под нея. Къде би могъл грубиянинът Гарахар да се мери с такъв! Сегванинът умееше само да сплашва несвикналите с оръжие чираци, размахвайки палката си. Не, този тук се оказа сериозен враг. Вълкодав мъдро не понечи да се надпреварва с него по бързина. Три пъти го отклони с хватката, известна в кан-киро като „планински бор отърсва снега от клоните си и пак се изправя“. След третото изпълнение зрителите взеха да се хилят все по-гръмко, което смаза бойния дух на малчото. Той си даде сметка, че ако пак му се наложи да изтупва прах и слама от косата и дрехите си, всеки глупак по площада ще го сочи с пръст. Пък и нямаше изгледи да накара противника си да сгреши, затова хукна към вратата, съскайки като разярен котарак, изпъден от кухнята. Изпроводиха го с подигравки да заповяда пак, ала този път не да събира люспите под масите, а да си хапне по човешки…
Състоятелните гости на „Зъбатката“, досега предпочитали тихите ъглови места, започнаха да сядат по- близо до средата, където се разиграваха схватките. Стоум реши да не изпуска кьоравото и промени заплащането — колкото по-близо до интересната среда на помещението, толкова по-скъпо бе обслужването. Продължаваше да се плаши от подпалване на кръчмата, но поне след като му бе потръгнало, се стараеше да оползотвори късмета си до дъно. За такива мераклии във вянските гори казваха, че и пръч ще седнат да издоят. Вълкодав не си даде труда да му го каже, но дори да го беше сторил, Стоум надали би се засегнал. Кръчмарят се интересуваше само от това, че нещата вървят повече от добре, а утре, току-виж, всичко свършило, така че…
А мълвата за ежедневните битки в „Зъбатката“ се предаваше от уста на уста из цял Кондар, в града само за това говореха, от което все повече и повече народ се натискаше да види всичко с очите си. Едни гадаеха кой накрая ще надвие непобедимия вянин. Другите зяпаха Слепия убиец, който редовно идваше да се наслади на любимия си калкан, поднасян лично от Зурия. Трети просто не искаха да им се смеят съседите, че не са били на най-прочутото за момента място — ама как, нима не си ходил да видиш?!
На седмата вечер от службата си Вълкодав отказа да нощува в залостената кръчма. Стоум потисна въздишка, преглътна упреци и със сълзи на очи огледа стените, масите, пейките, сякаш се сбогуваше с тях завинаги. Дори започна да подсмърча и накрая не издържа, запя омръзналата на вянина песен:
— Ще ме погубят, ти ще си виновен за съсипията ми… Само ти ще си виновен! Всичко е заради теб!
— Кому си изпотрябвал, та да ти пожарят дупката! — сопна му се Вълкодав. — Щом толкова те е страх, наеми си нощен пазач, имаш пари. Или ми плати двойно над дневната служба!
Вянинът споделяше убеждението на повечето кондарци, че Сонмор не ще се изложи пред града с безчестие, след като не е съумял да се наложи над опърничавия пазач в справедлив двубой!… Да, ако удари крадливо, предателски, сигурно хората ще почнат да се страхуват още по-силно от разбойническия главатар… ала уважението ще изчезне. Ще погребе цяла една легенда. Не, умен вожд не може да си позволи такова нещо…
Посетителите открито обсъждаха това, докато хапваха и пийваха в кръчмата. Чудеха се какво ще предприеме Нощният конис, така че хем да спечели, хем да не загуби лице. Думата „чест“ за сегашния Сонмор не беше куха дрънканица, всички го знаеха. И Стоум чуваше тези разсъждения…
Личеше, как в душата на солвянина се сблъскват алчността и страхът. След кратка борба връх взе първото.
— Добре, върви да почиваш където искаш! — каза той с такъв тон, сякаш оказваше на Вълкодав голямо благодеяние. — Но ако все пак… ако моята гостилница стане на пепел и главни…
— Тогава сам ще си бъдеш крив — изръмжа вянинът. — Защото си стиснат.
Стоум вдигна ръце, горчиво питайки солвянския Бог Змей, покровителя на тежката кесия, за какви прегрешения му е пратил подобно наказание. Ала не предложи на опърничавия си бияч заплата за нощно бдение, затова Вълкодав и Еврих тръгнаха към другия край на града, към странноприемницата „Нардарски лаур“, където ги чакаха Сигина и Рейтамира. Досега жените даже не бяха успели да се разходят из Кондар, да не говорим за устройване на що-годе приличен живот. В малко селце човек лесно си представя колко бързо може да се намери работа и жилище в големия град. Когато обаче от разсъждения се минава към дела, изведнъж се оказва, че представите са доста далечни от действителността, всичко, кой знае защо, излиза по-сложно и по-мъчно, никак не прилича на селските обичаи… Вълкодав понякога си мислеше за това, следейки в кръчмата ред да има. Добре, ето, ще припечелят те двамата с Еврих достатъчно пари, ще се договорят с някой мореход, ще си купят място на кораба… Комай вече е ясно, че ще пътуват четиримата. Не бива да оставят слабоумната старица и младата булка, избягала от съпруга си, на грижите на добри хора, каквито сигурно има в Кондар, ала това си е игра на късмет, не се знае на какви ще попаднат… Пък и жените напуснаха селото си донякъде заради пътешествениците — значи вянинът и арантянинът носеха някаква отговорност…
Освен това Вълкодав имаше основания да смята, че Еврих би изоставил Рейтамира само по принуда, ако няма никакъв друг изход. Младият граматик не бе си откраднал едничка милувка дори от познавачката на множество народни песни, макар че навярно би искал, личеше му само по това как й казваше добро утро. Ето и сега, отби се да й купи шепа халисунски орехи с мед в спретната дървена купичка, сама по себе си приятен подарък. Ловкото му перо, което така красиво редеше вежливи думи, цял ден се труди без умора и
