— Ще го втрия в кожата, няма да цапа — обеща Йара. — Ще внимавам, няма да те боли…
Вълкодав смяташе, че заради няколко отворени шева няма да умре, но сърце не му даде да огорчи момчето.
— А къде е твоят приятел? — попита Йара, докато предпазливо мажеше бичувания гръб на вянина. — Той знае ли, че си се уредил тук?…
Вълкодав се обърна и внимателно погледна момчето.
— Не — проговори бавно. — Засега не знае…
Би било добре да извести Еврих и останалите, но не можеше да изостави кръчмата без надзор. Надяваше се, че слуховете за случилото се в „Сегванска зъбатка“ ще достигнат до ушите на спътниците му най-късно до утре сутринта, а тогава Еврих незабавно ще довтаса да види какви ги е надробил неразумният варварин.
— Мога да му предам каквото кажеш… — отново шепнешком предложи момчето. — Само ми обясни къде да го намеря…
— Да не те хванат одевешните нехранимайковци? Или крадци, злосторници… — попита Вълкодав. Вече бе нощ, а улични светилници, каквито имаше в сакаремската столица Мелсин, тук липсваха. Или не бяха се сетили за такива, или се стискаха за нужните пари.
— Не виреят тук такива — отвърна Йара. — По-рано имаше, но сегашният Сонмор повели нощем никой да не напада и да не граби минувачи… От Тормар съм го чул.
Вълкодав обясни на момчето как да стигне до странноприемницата „Нардарски лаур“ и за кого да пита там. Йара се подвоуми малко, а после отвори длан и подаде на вянина скъпоценната си паричка:
— Ще ми я пазиш ли… моля?
И си рече, вече изтичвайки навън, че по-надеждно хранилище надали можеше да се измисли.
А Вълкодав изнесе от камината тлееща цепеница и я остави насред двора. От утре щеше да има нови изпитания. Отстъпи на полагащите се девет крачки и бавно обърна към главнята отворената си длан, като насочи вътрешната си сила напред. Пламъкът изригна, изсъска и угасна, сякаш заради бурен порив на вятър. Вълкодав дълбоко си пое дъх няколко пъти, съсредоточи се и отсечено блъсна въздуха пред себе си, като мислено си представи как излита и се премята над оградата овъгленото дърво…
Главнята остана да стърчи там, където я беше забил. Още живи петна жар блещукаха в тъмнината, по тях преминаваха по-ярки вълни, сякаш голямо червено око намигаше на вянина.
Вълкодав затвори очи и си въобрази на мястото на цепеницата надзирателя Вълк, възненавидя го с цялата си душевна сила и изстреля омразата си в повторен опит.
Нищо не излезе и този път.
„Бой искаме! Бой!…“ — ревяха изпод високия стръмен бряг с ниско ръмжене мъжки гърла. Жените чисто и високо им пригласяха с отчаян, закачлив и войнствен писък. Моми и омъжени също излязоха върху леда на Светин. В празнични кожуси, с извезани бойни ръкавици те стояха малко встрани от мъжкия тежък строй. Та кой ли ще пропусне да се повесели във великия ден на Корочун, да посгрее душа и плът в юмручна схватка и поне малко да подпомогне светлия Бог-Слънце в неговата вечна борба с Тъмата?…
Беловодската Светин се вливаше в морето чрез безчет ръкави, сред които главните бяха два: Голяма Светин и Малка. Хората живееха по стабилните брегове и по островите, като наричаха съседите си, от които ги делеше поне едно ручейче, „задречни жители“. Поселение в устието на реката се смяташе за град, но това бе само в памет наминалото, обичай, възникнал още преди да се отделят общините, и съхранен до днес, защото не е редно да се изоставя заръчаният от предците ред. Никакъв град, сиреч непристъпно укрепление против врагове, което да има стени и всякакви инакви воински приспособления, тук така и не бяха сколасали да изградят. Та от кого има да се пазят? От добрите хора наоколо ли?…
Вярно, Зуйко бе разказвал на Вълкодав за потънали в мъх зидове, развалини на древна крепост, все още различими в гората на скалистия остров на няколко версти от града. Вароховото внуче вече бе ги посетило заедно с местните хлапета. Руините, според единодушното мнение на градските обитатели, помнеха Великата Тъма. Както и най-първите заселници, избягали насам от потопи и разрушения, настъпили след падането на небесната планина. Онези люде още не знаели, че ще им се наложи да се боят единствено от диви зверове, затова първо издигнали на острова твърдина. Сега само земният вал още личи, укрепен с изпечена на силен огън глина, затова по-бавно се предава на дъждовете и снеговете…
Зимните сражения строй срещу строй открай време се устройват върху леда на Светин, на най-широкото място, където Малката се разделя с Голямата. Течението там бе спокойно, от нищо ненарушавано, затова и ледът оставаше здрав и надежден чак до пролетта.
„Бой искаме! Бой!…“
Почитаемите старейшини вече преминаха между готовите за сблъсък хора, като строго напомняха на присъстващите за нерушимия закон: ръкавици никой да не снема, тежест в юмруците си да не крие, по лицето и по главата да не удря, падналите да не закача. Иначе ще стане не битка в прослава на Боговете, а свада без смисъл и красота, каквато само пропаднали пияници могат да спретнат. Бойците величествено кимаха, но всеки отлично знаеше, че и тази година, също както лани и както поминалата година, и изобщо както винаги, все ще се намери някой с повечко злоба. И ще се наложи всички да го ловят, да го вразумяват и накрая, след като за посрамване му смъкнат гащите, ще го изпъдят от благородното поле да се прибира у дома по гол задник.
Вълкодав се любуваше на борците от високия бряг. Край него седяха или стояха зрителите, непризнати за бойци. Вянинът жадно гледаше надолу — ставащото върху леда силно му напомняше за дома. По същия начин Сивите песове обичаха да се забавляват с въображаеми схватки, излизайки срещу близки и далечни съседи — Борсуци, Синигери, Чучулиги. Особено напролет, в светлия ден на Раждането на света, когато растящият ден се изравнява с нощта!… Такъв сблъсък е наслада за Боговете и добро за хората. Момците с възторг следят смелите и ловки момичета, а момите си наглеждат силни и досетливи юнаци. Дядото на Вълкодав неведнъж е споменавал на малкия си внук как се срещнали с баба му на леда…
„Бой искаме! Бой!…“
Гледайки отгоре, вянинът неволно затъпка на място, закърши рамене… Рязка болка почти веднага го спря, принуди го да се свие в уютната топлина на коравия кожух от овча кожа, който му стигаше до петите. Едва-едва се съвземаше от раните си и още бе съвсем слаб. Оздравяваше бавно, днес за втори или трети път му бяха позволили да излезе от къщата. Къде си тръгнал, половин човече, за юмручна забава да мечтаеш… Почакай още малко де!
Ритуалната обща схватка винаги се започваше от юношите и девойките. За загрявка те първо се замеряха със снежни топки, после се доближаваха до една ръка разстояние. И чак след тях, нахъсани и нетърпеливи, издавайки клокочещо ръмжене, се сблъскваха и възрастните мъже и жени.
Еврих седеше до вянина и прикрил очи с длан, грееше лице под яркото зимно слънце. Не поглеждаше към забавата. По негово дълбоко убеждение, зрелището не беше достойно да му се любува образован човек. Просветените арантяни признаваха юмручните боеве само един на един, в благородна голота и с ръце, увити с кожени ремъци. Ето на какво може да се възхитиш! Всеки прочул се атлет даваше възможност на родния си град да се гордее с чедото си. Имена на такива като него, оттеглили се в зенита на славата си, биваха изсичани върху каменни плочи! А тук… да се бъхтиш не заради състезанието, не заради победа, а ей така, по суеверни подбуди, че уж помагаш на божественото небесно светило, което по никакъв начин не зависи от хорската воля… Варварска традиция. Детинска. Съплеменниците на Еврих отдавна са пораснали.
Младият граматик само едно не успяваше да проумее — защо Тилорн, пред когото сам се прекланяше, с такава неуместна радост прие поканата да се присъедини към мелето върху леда?… Вярно, старейшините не пуснаха звездния странник в мъжкия строй, не бе достатъчно ловък за това, но повериха на мъдреца да надзирава хлапетата — да не се разгорещят и да почнат да си разкървавяват нослетата. Внимателно следящият за развоя на забавата Вълкодав скоро забеляза как едно момче, обидено от
