Причината за Стоумовия страх се оказа доста простичка. Когато преди много години избухнала Последната война и всички в целия свят въстанали един срещу друг, пред кондарските порти задимили огньовете на една от несметните дружини на Гурцат Велики, достигнал до нарлакската държава. Тогавашният владетел конис бил слаб човек и не се надявал да удържи града. За щастие се обявил отчаяно смел народен вожд, който съумял да повдигне духа и на гражданите, и на селяните от околностите, укрили се от нашествието зад крепостните стени на Кондар. Казвал се Сонмор. А щом утихнали сраженията и кондарци разпръснали отрядите на завоевателя по горите, Сонморовото войнство останало без работа. И затова след време взело да тревожи търговските кервани, прекосяващи нашир и надлъж съживяващата се страна. Почнали нявгашните герои да безобразничат в същите онези села, които доскоро бранели. Сонмор в края на краищата бил заловен и въпреки заслугите го обесили. Ала хората му не се смирили, избрали си нов предводител и… го нарекли Сонмор. Така че никой да не смее да рече, че храбрият разбойник наистина е мъртъв. Веднага тръгнала и мълва из Кондар, според която въжето на бесилото се скъсало и прочутият вожд останал да живее вечно.
Оттогава изминали два века, но през годините „нощният владетел“ на Кондар, приемайки на събора на злосторниците този почетен сан, изоставял и забравял предишното си име и се назовавал Сонмор. Нямаше точни сведения, нито записана история на кондарските разбойници, но ако се вярваше на това, което разправяха хората, сегашният Сонмор бе трийсет и деветият главатар на добре въоръжените грабители. Господарят конис даже не предприемаше опити да го залови и хвърли зад решетките на тъмницата. Защото беше разсъдил, че лош мир е по-добър от размирици. Пък и с прочутия вожд на разбойниците понякога можеше да се постигне един или друг договор. За предпочитане е една силна шайка, отколкото стотина дребни, с които не става никакво споразумение!…
Така че Сонмор вършеше в Кондар много неща, почти без да се крие. Всички знаеха, че негови момчета гледат ред да има по кръчмите и хановете. И те си вършеха работата толкова добре, че стопаните с радост си плащаха. Плащаше и Стоум. До този злочест ден, в който безсъвестният вянин прекрачи прага на гостилницата му и като се позова на древния закон, изгони Тормар.
Ето защо кондарци толкова рядко ставаха свидетели на спор между биячи за правото да пазят едно или друго доходно място — нещо, което бе почти всекидневна забава за жителите на другите градове…
— Ти поне разбираш ли какво ще ми се изсипе на главата, а?… — почти ридаеше Стоум още щом Вълкодав застана на поста си. — Знаеш ли какви главорези ще довтасат?… Първо ще видят сметката на теб, а после… и моята…
— Нека дойдат — каза Вълкодав безразлично. — Ако им стиска.
— Стиска им, стиска им! Ще ги молиш на колене да не те претрепят до смърт…
— Ами кръчмата ми?… — кършеше ръце Стоум. — Голи стени ще оставят, пак добре, ако не пипнат покрива!… За да не пускам занапред такива дрипави скитници като теб да преминат прага ми! Ох…
— Още за нещо да съм ти крив? — намръщи се Вълкодав. — Да съм виновен, че си станал кръчмар? Да съм те карал насила тук да се заселиш, а не в Галирад?
Стоум махна с ръка и се отдалечи, като мърмореше, че сега никой гост няма да посмее да припари до „Зъбатката“, ако ще от глад да полудява. Кой ще дръзне да влезе в къщата на обречения! Да подлага и своята шия под секирата? По-скоро с прокажен ще пият вода от една стомна…
За това обаче сол вянинът много сгреши. До късна вечер около кръчмата се въртяха десет пъти повече хора от обикновено. Цялата Средна махала бе чула за лудия чужденец, имал смелостта да изпъди Сонморов човек. Всички искаха да видят тоя смахнат вянин. А най-вече — да гледат как ще изхвърлят него самия като мръсен парцал. Само дето трудно се чакат вълнуващи събития пред кръчма, без да се влиза в нея. А вътре има рибни пирожки и други лакомства… Някой подвикна на един от слугите на Стоум да му донесе пет пирожки. Друг също поръча — без да се бута в гостилницата. Готвачките и ратаите без крака останаха да носят храна и пиво навън… Когато накрая стопанинът залости вратата, само като зърна купчината монети от дневния оборот, очите му станаха като паници. Толкова сполучлив и печеливш ден „Зъбатката“ отдавна, много отдавна не помнеше!
Стоум броеше парите, както се полагаше, пред пазача. Тормар обикновено пъдеше всички от помещението. Вянинът не понечи дори да стори същото, затова готвачките, прислугата, та дори и Йара наблюдаваха как стопанинът отделя десятъка за владетеля конис, после реди уговорените дялове на всеки свой работник. Момчето за всичко, какъвто бе Йара, нищо не чакаше да му платят, не му се полагаше. Може би някой ден, когато си го заслужи… засега Стоум само бе обещал да го храни, нищо повече.
— А за хлапето? — неочаквано попита Вълкодав. — Цял ден крак не подви.
Благоразумният кръчмар реши да не противоречи, още повече, че пари днес паднаха доста, голяма работа — сребърна четвъртинка, защо да се стиска, след като утре от вянина само спомен ще е останал. Йара до болка стисна в юмруче ненадейно падналото му се съкровище и започна да се чуди къде да го скъта. Ако всеки път е така, току-виж събере парички да се прибере у дома!
Стоум изсипа монетите в кожена кесия, стегна връзките й и пак се сети да се натъжи почти до сълзи:
— Ох, само дано не ме подпалят заради теб, вянино…
— Няма — възрази Зурия, старшата и най-дебела готвачка, която отдавна се държеше със стопанина почти като с равен. Никой не умееше като нея да свари чорба от дребни рибки с масло и оцет, така че да станат досущ пръжки, хрупкави и удивително вкусни. — Защо им е да ни палят? — поясни тя. — Ако кръчмата изгори, кой ще им плаща?!
Стоум поклати скръбно глава:
— Ако кръчмата изгори, другите кръчмари ще знаят какво става с вироглавците… Помниш ли халисунеца Тиртам какво го сполетя лани? И той се репчеше, че не му трябвала охрана…
— Сонмор — вещо каза готвачката — нощем не наказва. Пък и какво ще рекат хората, ако те подпали? Ето какво, че няма Сонмор такива юнаци, които да надвият някакъв си вянин! На Сонмор хич не му трябват такива приказки!
И тя хитро намигна на Вълкодав, който отвърна с усмивка. Вече знаеше, че дебеланата е сръчна и прави чуден вянски кисел.
Наум той се съгласи с нея, наистина никой не би искал да опожари „Зъбатката“, но за всеки случай заяви, че ще нощува на двора. За един меден грош повече.
— Утре насам ще намине мой приятел — каза той на кръчмаря, кога Зурия нареди масата за вечеря. Стоум поморавя, задави се.
— Още един вянин?!
— Не — подсмихна се Вълкодав. — Арантянин. Много учен. Знае всякакви езици и вече на всеки от тях по една книга е написал. Освен това е лекар и звездоброец. Мисля, че ще поиска и той да припечели. Нали няма да ме караш да го пъдя, ако седне в някой ъгъл тук?…
Солвянинът със стон подбели очи, а после отчаяно удари пестник по масата — да му се не види и беда, по-зле няма да стане! — и разреши.
Йара никак не успяваше да събере кураж и да приближи страховития вянин. Да, новият пазач се застъпи за него на площада, ама сега е различно — току-виж му се скара!… Много по-късно, размишлявайки и спомняйки си онази вечер, Йара щеше да открие, че всъщност не се е боял от лоша думи или шамар. Доста и от едното, и от другото до този миг бе изтърпявал. От друго го беше страх — че човекът, който говореше на татковия език, може да се окаже жесток и несправедлив като другите… Това би било наистина много по-трудно да се преживее. Ала новият бияч на кръчмата за цял следобед и цяла вечер никого не навика, никого не удари. Дори за Йара поиска паричка. И постепенно сиракът остърга от душата си мъжество, сякаш остърга нощви за малко брашно, да отиде при вянина и да му прошепне на ухото:
— Ти се би днес с Тормар… Имаш кръв по ризата. Съвсем мъничко… Боли ли те?
— Търпя — каза Вълкодав.
Йара изчезна в кухнята, за да се върне с голяма лъжица масло. Мамино средство, много пъти помагало на самия него.
— Дай да те намажа…
— Недей, ще си изцапам ризата — отказа вянинът. — Кръв все някак се изпира, ала масло…
