писменост. Добросъвестно бе изчел от начало до край няколко книги. Ала за първи път чувстваше вълнение… и то от какво? От нечии записки?…
Вълкодав припряно намери нужното място в книгата… където го дебнеше жестоко разочарование. „А споменават още за така наречените вяни, живущи в непроходими горски твърдини — пишеше великият Зелхат. — Моят достоен събеседник ги описа като премного диви и груби измежду хората. И макар аз да не одобрявам и не споделям убеждението, че един народ може да стои по-долу от друг, следва въпреки това да отбележа, че…“
Вълкодав се отказа да чете нататък. Подобно чувство бе изпитал преди седем години, когато излезе на свобода след каторгата и за първи път след много време се видя в огледало. Не позна лицето си. Помнеше се като усмихнат ясноок малчуган. А от сребърното кръгче насреща му зяпна с тежък заплашителен поглед същински главорез, свикнал тъпкано да си връща на живота за всеки понесен удар…
Ала, както гласи стара вянска пословица, не ти е криво огледалото, щом сам си крив. Вълкодав овреме се сети за нея и се пребори с подтика да захвърли незабавно книгата обратно в купчината на сергията. Но се разколеба в становището си, че книгата е тъкмо от посочения автор. И се утеши с мисълта, че не си заслужава да я купува, навярно бе фалшива. Някой се е възползвал от името на прочутия учен, за да пробута собствените си измислици по-скъпо. Няма начин да е другояче. Не би могъл мъдрец като Зелхат да наскрибуца подобни глупости! Поне Тилорн никога не би си позволил подобно нещо, а нали Зелхат, както казват хората, е бил още по-умен човек… Намръщен, Вълкодав се върна към съдържанието. И след малко отново затаи дъх. Глава единайсета обещаваше „Бележки за планини изобщо и най-вече за удивителните такива, назовани Скъпоценни“…
Сърцето сякаш захълца в гърдите на вянина, после премина в чести глухи стенания. Вълкодав като в просъница намери посочената страница, а в главата кънтеше само една мисъл — ще я купя! Фалшива, истинска — купувам я и толкоз…
„Този разказ превъзхожда всякакво въображение — така започваше глава единайсет — и ми бе предаден, за да го нанеса върху дълговечния пергамент, от халисунеца Синарк, продаден в рудниците подземни и впоследствие откупен от събратя по вяра от тежка неволя…“
В очите на Вълкодав притъмня, ала би продължил, ако не дочу най-сетне насмешливия глас на търговеца, който казваше на Еврих:
— Гледам, че добре си дресирал своя слуга, учени събрате! Твоят дивак се преструва, че чете! Да не би наистина да разпознава някоя и друга буква този маймуняк?…
Търговецът говореше на арантски, с изискан столичен диалект, искрено убеден, че само сънародник може да го разбере. Вълкодав грижливо затвори книгата и погледна първо единия, после другия граматик.
— Тази книга надали ще ти е забавна, приятел — подхвърли му на нарлакски търговецът. — Твърде е умна. Ето, разгледай „Отворените порти на насладата или Сто двайсет и два начина за възкачване на ониксовия стълб“. Наемниците често ми плащат само да им прочета на глас някоя и друга страница и винаги остават доволни от похарчените грошове!
— Я му прочети ти нещо, приятелю варварин! — засмя се Еврих. — Нека повярва на ушите си!
Намери с поглед мястото, откъдето взе труда на Зелхат, протегна се и мълком постави книгата сред редицата други томове. Сетне загърби сергията и се зае, както се полага на един телохранител, да претърсва с присвити очи тълпата.
— Ама той знае ли да приказва? — пак на арантски с весел шепот се осведоми търговецът.
— Знае… — кисело отвърна Еврих.
Беседата продължи вяло, сякаш вехнеше. Еврих отговаряше кратко и скоро се сбогува:
— Прости, любезни, трябва да бързам.
Тръгнаха с Вълкодав и когато се отдалечиха от продавача на книги, Еврих се обърна към вянина, хвана го за ръката и се опита да го погледне в очите.
— Приятелю мой, моля те, не се сърди! — промълви той гузно. — Искаш ли да се върнем и да вземем онова, дето ти хареса?
Вълкодав отвърна глухо и равно:
— Не. Не искам.
Кръчмата се казваше „Сегванска зъбатка“ и провесената над входа голяма дървена риба с преувеличено дълги зъби изглежда бе причината или оправданието за названието. Впрочем, съдържателят не беше от сегванското племе, а солвянин и се представи като Стоум. По-късно Йара научи, че името означавало „умен за стотина“. Брагел поприказва с кръчмаря на родния на Стоум език, поради което Йара не схвана нито думичка. Въпреки това момчето усети, че кръчмарят не го е харесал от пръв поглед. Опита се да се види отстрани, сякаш през очите на възрастния мъж зад тезгяха, и мислено се съгласи с мнението на Стоум. То само татко и мама си го харесваха какъвто е — и целия посинял от къпане в студените бързеи, и в синини след сбиване, и с белеща се кожа от прекомерно стоене на слънце. Кой друг би харесал немит дрипльо, кльощав, гладен, само да го изпуснеш от очи — и ще се завре в тавата с кифлите, а по-скоро просто нещо ще отмъкне и ще драсне да бяга с откраднатото…
— Само от уважение към приятелството ни, Брагел — казваше през това време Стоум. — Само заради това бих взел хлапето за помощник, обаче… честно казано, очаквах да ми доведеш нещо… по-така… не толкова… хм.
— Прав си, изглежда повече от жалък — вежливо кимаше Брагел. Излъсканата му ризница отразяваше ярката слънчева светлина и я пръскаше из задния двор на кръчмата. Йара стоеше малко встрани зад стражника, не смееше да диша силно и се боеше да помръдне да се почеше. Когато двамата мъже го погледнаха едновременно, Йара неволно се сви и даже се опита да скрие глава между раменете като костенурка…
— Я стига, Стоум, не вземаш мома за жена, та да придиряш как изглежда! — засмя се изведнъж Брагел. — Пробвай го какво може! Ако се окаже по-малко честен, отколкото ти го хвалех, винаги можеш да го изпъдиш… че и мен повече да не пускаш да вляза в кръчмата ти! — добави със сериозен тон, след като помисли малко.
Откъм кухнята се носеше мирис, за който да кажем, че подлудяваше клетия Йара, значеше нищо да не кажем. Готвачките на Стоум се славеха из цял Кондар с великолепните си рибни гозби, ненапразно дървеното чудовище красеше кръчмата му, винаги оживена и препълнена. Тъкмо на гълчавата на гостите се осланяше момчето, надявайки се, че коремчето му не курка чак толкова звучно. Само това оставаше — да го чуят! Срам!
В съседство със „Зъбатката“ се намираха много дюкяни на занаятчии. И майсторите, калфите и чираците нахлуваха по обяд и за вечеря в кръчмата, при което вътре ставаше тясно като… да, като в каче с осолена цаца. Понякога занаятчиите прескачаха да хапнат бързо на крак, след като от зори бяха отметнали поне малко работа, така че с чиста съвест да облажат езици и стомаси. Докато Брагел уговаряше съдържателя, а Йара се мъчеше да следи разговора им и в същото време да не трепери (ама че пъзльо, по-зле няма да стане! — увещаваше се сам, ала не помагаше много), на двора се появи едър младеж, който се грижеше да има ред в гостилницата. Стражникът и биячът си кимнаха доста сдържано. Като хора, които се познават, но не другаруват. Хич.
Младокът важно обиколи оградата, надникна през задната врата на кухнята, мушна се вътре и на излизане метна нещо в устата да дъвче. И не забрави да щипне млада готвачка по закръгленостите под гърба. Момичето се изкиска игриво, без да прояви недоволство. Чак тогава биячът благоволи да даде ухо за какво толкова приказват господарят му и навлекът от стражата. Сравнително бързо схвана за какво иде реч и втренчено заразглежда дрипавото момче, даже се поизпъчи, сякаш не бе и без това висок. Йара също го огледа — крадешком, притеснително, но внимателно. Все пак с този тук човек му предстоеше да дели хляб, покрив, задължения… Дано потръгне добре, пожела си сиракът. А после изведнъж съжали за мястото си връз камъка пред Източната градска порта. И ако Брагел не бе наблизо, би заотстъпвал заднешком, далеч от шумната кръчма, от намръщения стопанин и най-вече — от наперения бияч…
