съмнително пътешествието да мине като по мед и масло. Не разчиташе да се завърнат у дома до края на лятото. Къде се е чуло и видяло Съдбата да не пусне на такъв мечтател като Еврих черна котка да му мине път?… Няма начин. Никога не пропуска.
— Нека това задържане ни е най-голямата беда — намери утеха в шегата Еврих. Вълкодав реши, че няма на какво да се смее.
Настаниха Сигина и Рейтамира, платиха за стаята и поеха по най-прекия път към пристанището, като прекосиха пазарния площад с чудесиите и съблазните му. Известно е, нали, как се случва понявга — заплеснеш се, закъснееш за ей толковка, а сетне цяла година си скубеш косата от яд. Но се оказа, че вече няма за какво да бързат. Затова на връщане се отбиха да разгледат тържището.
Тук, както във всеки голям приморски град, на площада имаше всичко за продан — най-различни неща от всички краища на света. Вярно, на Вълкодав му се стори, че тържището изглежда по-бедно от галирадското, че и самият площад бе по-тесен.
Не беше съвсем прав, имаше какво да види човек. Скоро и самият той забеляза нещо интересно. Първо дочу мелодичен звън. Веднага се сети за малките звънци, които вяните зашиваха за дрешките на дечурлигата. Народът му вярваше, че веселите гласчета на звънците са в родство с гръмотевиците небесни, а неразумното отроче незримо биваше наглеждано от Самия Бог на Бурите. Пък и така родителите чуват накъде е хукнало чедото им…
Вълкодав се вслуша и разбра, че звуците не идат от звънци, а по-скоро от провесени на жички метални пръчици, навярно подобни на онези, които съпровождат всеки мономатански танц. Ако Тилорн бе наблизо, би обяснил на Вълкодав, че напоследък просто твърде често мисли за тайнствения вянин, когото Сигина и жителите на Четирите дъба бяха видели. И поради тези мисли се надява да срещне съплеменника си тук, в многолюдния Кондар… Дали тази, дали друга причина накара Вълкодав да отстъпи пред внезапния порив, ала той се обърна, вгледа се и закрачи по посока на звъна. Скоро видя двама жреци, стар и млад, които стояха пред резбовано дървено изображение. Одеянията на жреците бяха двуцветни. Отдясно сивата тъкан имаше червен оттенък, отляво — зелен. Старшият жрец се кипреше с по-наситено боядисана дреха, у младия цветовете бяха едва загатнати. Тъкмо той причиняваше металния звън, като удряше с малко чукче по отлят от бронз знак на Разделения Кръг. Излъсканият диск се полюшваше и сияеше с треперлив златист блясък, издавайки висок и чист звук, който сякаш зовеше нанякъде отвъд пределите на видимия свят.
Резбованото изображение зад свещенослужителите се оказа нещо като картина; най-отпред бе изобразен болен просяк, повален върху ложето на страданията. Мъченикът се стори на Вълкодав доста убедително издялкан. Комай жреците добре разбираха от рани, язви и други телесни болежки, пък и просяци в Кондар има повече от достатъчно… Над болника загрижено се скланяха двама юноши с прекрасни, кротки и благи лица. Бяха като две капки вода. Единият, сякаш мъничко по-възрастен, бе облечен в червено, а другият — в зелено. От главите и ръцете им се разпростираше златно сияние. Отдолу под одъра се четеше стихотворно пророчество, без каквото рядко се правеха образите на Близнаците:
На всички е известно, че земният живот на божествените Братя бе завършил по твърде различен начин. По-големият загинал като воин, в бой, с чест приел огнено погребение и безпрепятствено се възнесъл към Отеца, Предвечния и Неродения. Тялото на Малкия, погубен от жестоки гонители, така и не било открито. И ето вече кое ли столетие подред знаменитото пророчество караше Учениците да обикалят света и да дават обет за великото издирване, само че досега никой не бе имал късмет…
Старият жрец забеляза погледа на Вълкодав и пристъпи към него, като смирено му протягаше платнена кесия, която откачи от дрехата си.
— Свети са Близнаците, почитани в три свята… — полугласно произнесе той обичайното за вярата му приветствие-благословия.
— Свят е и Отецът Им, Предвечния и Неродения… — ненадейно за самия себе си отвърна Вълкодав. В дома на рода му някога беше живял жрец на Боговете-Близнаци, мъдър и благ старец. Едноверецът му от кондарското тържище твърде малко приличаше на него, освен може би по израза на очите. От тях струеше същата онази тиха светлина, която говореше, че човек с такива очи никога не ще бъде самотен, дори ако го затвориш като Тилорн в смрадлива тъмница.
Кондарският следовник на Близнаците междувременно вдигна учудено рошавите си вежди. И попита, сдържано зарадван:
— Кажи ми, добри човече, от кой край идеш? Не си местен. Сподели с нас до колко отдалечени земи е достигнала истинската Светлина?…
— Народът ми живее между велхи и солвяни, край северните извори на Светин — каза Вълкодав. — Другите племена ни наричат вяни. При нас са дохождали жреци като теб.
Белобрадият Ученик на Близнаците заговори на доста лош солвянски:
— А кажи, добри човече, мнозина ли твои съплеменници приеха като теб истинската вяра? Строят ли храмове?
Вълкодав бавно поклати глава. И отговори така, както неведнъж вече беше отговарял на срещнатите и заприказвали го Ученици:
— Моля се на своите си Богове, почитаеми. Не се сърди, но народът ми не слави Близнаците. При солвяните преди три години бяха пристигнали ваши жреци. Видях ги в Галирад. Възрастният се казваше брат Хономер и той изнесе проповед пред самата владетелка. Аз обаче не зная дали много хора се вслушаха в словата му…
Премълча подробностите за тази проповед, не си струваше да ги разказва, наистина. Пък и в този момент се приближи Еврих. Вълкодав го усети да спира и почти почувства как враждебно разглежда жреците.
Отговорът на вянина не се понрави на стареца. Вълкодав очакваше гневен изблик и попържни към зловредните езичници, ала Ученикът само склони глава в огорчение и премълча. Вянинът забеляза, че в отпуснатата кесия тегнат няколко монети и попита:
— Позволи ми да узная, отче, защо стоиш тук, вместо да вървиш с шествието? Нима не трябва да си със събратята си по вяра и да им проповядваш?
Въпреки всичко Вълкодав харесваше проповедите на Учениците. Ако се случеше добър разказвач като онзи дядо, който някога грееше кости край огнището на Сивите песове, историята на божествените Братя бе много увлекателна за слушане, те сякаш се изправяха пред него като живи — мъжествени, трогателни, смели и смешни. Кой ли вянин ще откаже да послуша за такива — било седнал край огън, било застанал насред човешка тълпа!… Еврих обаче имаше свое мнение по въпроса. Вълкодав видя с ъгълчето на окото си как граматикът се нацупи.
— Нашата вяра е подобна на безценен елмаз с безчет шлифовани повърхнини — отвърна побелелият жрец. — Всеки от нас служи на Близнаците както и колкото може, избирайки си онази страна на брилянта, чиято светлина е най-близка до душата му. За едни това е вдъхновена проповед, за други — шествия и молитви, за трети — защита на притеснената Истина посредством меч. А за нас с брат Никила — смирена служба в полза на страдащите. Един търговец, родом от този град, измъчен от тежка болест, получил просветление и ни дари една от своите къщи. В нея ние основахме лечебница за сиромаси…
— И сега събирате пари за лечебницата? — попита Вълкодав, окончателно проумявайки смисъла на дървената резбована картина.
— Да — кимна жрецът. — За изцеление на болните прибягваме до молитвени слова, ала нужни са и лекарства. Нужна е храна за хората, които са ни се доверили, нужни са завивки и превръзки… — старецът въздъхна. — Тези нужди ни карат да молим за помощ добрите люде, без значение каква е вярата им.
