Вълкодав не се имаше за добър човек. Не, като дете не беше зъл, никак даже, само че онази негова детска добрина свърши много отдавна. Изтече заедно с кръвта изпод камшиците. До капка. Въпреки това сега посегна към кемера си, извади пълноценен сребърник и го хвърли в кесията на жреца. Сетне се обърна и се отдалечи, без да слуша забързаните благословии. Има ли смисъл да дава ухо на незаслужени хвалби? На всичко отгоре от името на Богове, които нямат голямо значение за народа ти?…
— Приятелю Вълкодав!… — тържествено поде Еврих, когато двамата се отдалечиха от свещенослужителите и зад тях отново се разнесе скрежният метален звън. — В името на брадата на Вседържителя, която Той сдъвкал до половината, докато гледал как Най-прекрасната се къпе в ручея!… Понякога ме изумяваш, приятелю!…
Вянинът нищо не каза, за да не предизвика още подигравки. Всъщност, дали ще мълчи, дали ще говори — все тая, понеже Еврих продължи:
— Чини ми се, приятелю Вълкодав, че привечер ще завариш тия двамцата в кръчмата — да пропиват нашия сребърник…
— Ако ги заваря, ще им откъсна главите — вяло се закани Вълкодав. Помисли и се поправи, припомняйки си как изглеждаше възрастният жрец: — Добре де, няма да ги бия… само ще си прибера обратно парата…
Еврих преметна през лакът полата на наметалото и простря напред ръка като оратор, държащ реч пред цялата Школа на прочутия Силион:
— Колко предполагаш, приятелю Вълкодав, че е платил Хономер на Канаон? Или на Плишка, за да разиграват с него уговорени двубои?… Ами на морехода, който го возеше от град на град?… Не ти ли се иска да пресметнеш колко болници за бедняци биха могли да се основат с поне част от тези суми?
Вълкодав смяташе, че не бива да държи сметка на стареца, просещ заедно с младия си другар в полза на бедните, грях е. Но пък, от друга страна, град, в който сиромасите мрат по улиците от болести, а край портата чакат милостиня гладни и дрипави хлапета, трябва незабавно да бъде сринат до основи, ако изобщо в тукашните Небеса има поне мараня от справедливост. В това Вълкодав бе убеден толкова непоколебимо, че целият Силион не би успял да го разколебае. Но, пак за същото, редно ли е да вини стария жрец за чужди недостойни дела, човекът просто се мъчеше някак да помогне, да облекчи, да…
— Ти какво си се заял с мен? — мрачно попита вянинът. — Какво искаш да сторя? Да се върна и да си взема сребърника ли?
— Бих желал — надуто съобщи Еврих — и аз да имам същата лека ръка да пръскам пари насам-натам, когато ми скимне. Защо се разпореждаш с общите ни средства? И защо само ти носиш кемера ни? Да не съм дете, че всеки път да ти искам разрешение да похарча и меден грош!
Вече имаха по-малко от половината сребро, с което бяха поели на път. Наистина не разполагаха с излишни пари, нали трябваше да платят за кораба до Островите. Вълкодав държеше кемера окачен на своя колан, с основание предполагайки, че градските джебчии не ще дръзнат да оберат точно него. А и как ли би постъпил ученият арантянин, когато открие, че чужда ръка пребърква кесията му? Най-много да се развика за стража. Ала варваринът с мутра на избягал от каторга злодей е съвсем друга работа. Туйто, книжнико.
Вълкодав мислеше, че разсъждава правилно и никому не вреди, но сега изведнъж се оказваше, че за пореден път се е държал като чорбаджия с вирнат нос.
— Дръж го ти тогава! — рече той и друсна кесията в ръката на Еврих, при което той се стъписа. Сигурно не бе очаквал да стане така. Или пък му просветна, че сега ще трябва да пази парите. На Вълкодав му беше вече все едно.
Душевните съмнения на Еврих не траяха дълго. Зорките му зелени очи се залепиха за сергия с книги и той се устреми натам, в крачка окачайки кемера на пояса си, като едва не го изтърва под нозете си. Вълкодав го последва.
Търговецът на книги се оказа — голяма изненада, помисли си Вълкодав с присмех, който никак не се отрази върху лицето му, — съотечественик на Еврих и много се зарадва на учения. Той, разбира се, не подозираше, че в действителност са родени в различни светове, в две различни Арантиади. Само след минута вече беседваха оживено за достойнствата на един или друг изкопаем философ пред следващ прашасал умник, като отваряха дебели фолианти за подкрепа на доводите си. Солидните томове, в които се заровиха двамата граматици, изглеждаха на Вълкодав така, сякаш никой не ги бе прелиствал от сто години, а навярно още толкова нямаше и да ги пипне. Безразличието му към учения спор в един момент направи впечатление на търговеца и той го огледа подозрително, което предизвика Еврих да даде обясняние:
— Този варварин е моят телохранител…
Собственикът на книжната сергия кимна разбиращо и каза, че в днешни времена образованите хора стъпка не могат да сторят без телохранители, но какво да се прави, упадък на нравите… след което престана да забелязва вянина. Доста дълго Вълкодав търпя сладкодумните им речи, след което просто от скука се взря в прашните подвързии на книгите. „Зелхат от Чираха“ — неочаквано прочете той върху едната от изтърканите корици и веднага застана нащрек като ловджийско куче, надушило следа на дивеч. Отлично помнеше разказите на Ниилит за съседа й, прокуден от страната си мъдрец и велик лечител с името Зелхат. Вярно, онзи Зелхат го наричаха Мелсински. Момичето казваше, че преди изгнанието си мъдрецът живял в сакаремската столица и бил съветник на самия шад. Обаче пък бедното и забутано градче, в което бе израснала Ниилит, се казваше тъкмо Чираха. Вълкодав трудно би повярвал, че в онази дупка на дървеници двама обитатели носят името Зелхат, които пишат книги, затова взе томчето да го разгледа. Рече си, че ако е от същия мъдрец, заслужава да я купи. Каквато и цена да поиска продавачът. Парите идват и си отиват, други неща остават накрая…
Да не говорим, че не подари нищо свястно на Ниилит за сватбата й с Тилорн.
Вълкодав отвори книгата. Очакваше, че ще е за цярове и лечителство. Като „Лековитият извор“, за който бе споменало девойчето. Но, за негова почуда, пълното название на Зелхатовия труд се оказа многословно и засукано. Вянинът четеше бавно на сакаремски, затова не веднага прочете заглавието, което гласеше: „Начертание на страни, земи и народи, от Зелхат Отпратения в Чираха на залеза на земните му дни, съставено, сиреч записано от думи на мнозина смели и славни люде, зърнали с очите си най-далечните краища на подлунния свят“.
Начертание на страни!… Брей, тази книга току-виж се окаже още по-полезна, отколкото я мислеше. Не просто скъп подарък за Ниилит. Ще му е в помощ и на него самия!… Вълкодав прелисти няколко страници и тозчас се увери, че книгата не е изпълнен с грешки и пропуски препис. И не заради подвързията й се изпълни с тази си увереност, която подвързия, впрочем, бе от сарсан, какъвто се намира единствено из сакаремските мочурища. В нея имаше нещо неподражаемо, едно от многото изобретения на Зелхат, кой знае защо упорито пренебрегвано от преписвачи и фалшификатори — списък на главите на книгата с кратък преглед на всяка, че и указание къде се намират. Вянинът провери из листата на дебелия фолиант. Няма грешка! За по-лесно търсене, в ъгъла на всяка страница се виждаха грижливо и четливо изписани цифри. Ниилит беше споменавала, че учителят й измислил така да бележи страниците. Преди него големите томове се издували от десетки разноцветни показалци. Любопитен, Вълкодав надникна в края на книгата и се преизпълни с благоговение. Двеста петдесет и четири страници!
Колко ли умен трябва да е един човек, за да изложи част от знанията си в толкова голям труд!… Веднага се сети, че Зелхат има още не една или две книги, не по-тънки от тази тук! Едва не изпусна горчива въздишка при мисълта какво би се случило, ако дръзне някой ден сам да изложи своите разсъждения с мастило върху пергамент или папирус… Вместо меч да държи перо… хм. Все пак има пространства, които до края на живота си не ще опознае…
Прилепчо изпърха върху китката на другаря си, помириса прашните листа и кихна звънко, ала не се отказа търпеливо да разгледа спретнатите редици от смешни завъркулки. Сигурно се надяваше, че на чудноватите черни буболечки ще им омръзне да се правят на умрели и ще плъзнат по пергамента, пък тогава — лови и лапай до насита!… Е, засега буквите си кротуваха, но Прилепчо не губеше надежда и всеки път разглеждаше заедно с вянина всяка заинтересувала го книга.
А пръстът на Вълкодав се плъзгаше по дребните писмена на съдържанието. Замря, когато се натъкна за споменаването на племето вяни, почувства как сърцето му прескочи удар. Беше ново усещане. От три години насам знаеше да чете и дори да пише на всички езици, които можеше да говори и които имаха
