имаха апетит за питките на хлебаря от отсрещния край на площада. Отначало Стоум малко се ядоса, заревнува — та и в неговата кръчма пекат такива, ако не и по-вкусни. После обаче съобрази, че неговите гости топяха соса в паниците си със залчета от онези питки, които хлебарят трудно успяваше да пробутва едва ли не даром. Пресметливият Стоум реши да купи от тях още една кошница, ала по същото време всички слугини бяха заети. Е, Тормар беше тук, подпираше касата на вратата, турил ръце на кръста, понеже гостите се държаха пристойно… но, тъкмо него ли да прати!
С голямо нежелание Стоум подвикна на Йара, който бършеше измитите паници:
— Ей, ти, как ти беше… я ела!
Момчето мигом се озова до кръчмаря, който му тикна в ръцете голяма плетена кошница без дръжки, а после, явно с натежало сърце, пъхна в дланта му и няколко монети.
— Отиваш във фурната отсреща… оная, дето има дървена кифла над вратата. Ще купиш двайсет питки, като тези там. Ясно?
— Ясно… — продума Йара.
Знаеше фурната. Понякога отскачаше дотам да вземе пирожки за стражниците. И тогава се случваше чираците на хлебаря да го почерпят с прегорели сухарчета. Йара хукна презглава да изпълни заръчаното.
Посред площада се трупаше голяма тълпа, вниманието й бе привлечено от нещо, което ставаше върху издигната над паважа груба дървена площадка. Йара даже не се озърна натам не само защото бе погълнат от желание да изпълни час по-скоро нареждането на собственика на кръчмата, но и донякъде от притеснение — така както бе само по риза, все му се струваше, че всички са зяпнали голите му крака. Без панталони момчето се чувстваше неловко, но се мъчеше да не мисли за това. Ами нека го зяпат. Чудо голямо. Един пленен воин, изложен гол на подигравките на врага, също може да се държи като герой. Тъй де!…
Само дето Йара не желаеше да среща присмехулните погледи, затова и не се обърна към събралите се хора.
Хлебарят го позна и изрази гласно учудването си, че дрипавото безпризорно хлапе се е хванало на истинска работа. От вълнение Йара заекна при изговора на трудните нарлакски слова, но бързо се овладя, след като му хрумна друг изход. Протегна парите, кимна към горещите румени питки и дваж вдигна десет разперени пръста.
— Ама да не ти се пукне коремчето? Защо са ти толкова, малчо? — засмя се хлебарят. Понеже работеше наравно с чираците и ратаите си, той нямаше шкембе. Ала петдесетте му години личаха по плешивата глава, влажно блестяща от пот заради близостта на горещата пещ.
— Стоум… кръчма… хора ядат… — измънка Йара.
— Аха! — разбиращо кимна хлебарят и се зае ловко да подрежда питките в кошницата на Йара. — Нещо не ти е добра плетенката, момче… внимавай да не попилееш покупката по пътя!
Няма по белия свят племе, което да не нарича подобни, уж благожелателни предупреждения с една дума — уроки. На които се отвръща с „пепел ти на езика!“ — с какво друго?… Собственикът на фурната, ясно, бе схванал, че е на загуба. Сигурно заради това каза така. Йара пък се стресна от мисълта, че наистина може да разсипе питките и започна да си мисли как тъкмо това непременно ще стане, докато се връща към кръчмата. А и тази кошница… вярно, голяма е, но плитка, твърде плитка. Дъхавата камара в нея се поклащаше, готова да се срути при първото невнимателно движение. Само да те бутне някой и… А как да не се сблъскаш с този някой посред оживен площад!
Йара се поклони на хлебаря и тръгна да се връща, здраво стиснал с две ръце кошницата, с поглед, забит под нозете. Затова и не съзря навреме ятото малко по-възрастни от него нехранимайковци. Те обаче го забелязаха и се побутнаха един друг с лакти. Никой от тях не беше сирак. Никой не се препитаваше на улицата. Бяха сити и гледани деца. Само дето нямаше какво да правят. Освен това Кондар, както всички уважаващи себе си градове, бе възникнал на мястото на близки селца, превърнали се в градски махали. И всеки кондарец се чувства добре в своята си махала, ала в съседната — почти като на вражеска територия. Особено ако става дума за босоног сирак, неспособен да се брани и който не чака помощ от своите. Че защо, наистина, тоя скитник от Източната порта се е домъкнал тук, в Средната махала, а? Май си търси белята. Е, ще си я намери!…
А кошницата постепенно ставаше все по-тежка за ръцете на Йара. Момчето я притисна към корема си, стараейки се да се движи още по-предпазливо. И когато му подложиха крак, той осъзна веднага, че е спънат и пада. Зяпна в изумление към надигащия се насреща му паваж, вкопчил пръсти в скъпоценния си товар… тялото се опита да запази равновесие, ала бе късно за това, пък и препъването бе извършено доста вещо. Йара не гъкна, ала мислено закрещя от отчаяние и обида. Не беше честно! Не беше справедливо!… В мига, в който се просна по очи, мярна кръгло луничаво лице на висок хлапак, който се хилеше широко и самодоволно. Йара не пусна кошницата, не се опита да се предпази и да омекоти сблъсъка си с паветата. Плетенката сама се изтръгна от дланите му и се преобърна… момчето стисна клепачи, ала за жалост успя да види във въображението си как пухкавите румени питки се пръсват в калта, цопват в смрадливи локвички и се сплескват под тъпчещите ги нозе…
Беше си ожулил лактите до кръв, ала болката не достигна веднага до съзнанието му. Болеше го от друго. И чакаше края на новия живот на момче с покрив, чакаше своя край. Ето, сега ще екне подигравателен смях, беше разбрал, че е съборен нарочно. Ала вместо това се дочу разочарована въздишка, последва я подплашен вопъл и веднага затопуркаха отдалечаващи се крака. Йара отвори очи.
На две крачки от него стоеше същият онзи вянин, който сутринта бе преминал Източната градска порта. Той тъкмо се изправяше, държеше кошницата, цяла-целеничка, само купчинката питки стоеше леко килната… беше я уловил над самия паваж, залегнал светкавично като нападаща змия — както заляга воин, за да премине над него смъртоносна стомана на меч. Йара само си помисли, че никой не може да спъне този мъж, ако ще десетина крак да му подлагат… Прилепът на рамото му бе изпънал напред муцунка и душеше питките, нослето му мърдаше любопитно и влажно блестеше. Може би бе решил, че е плячка за него?…
Момчето се надигна, гледайки чуждоземеца и безпомощно стискайки юмручета. Какво да стори сега? Вянинът изглежда като същински разбойник. На такива каквото им падне в лапите — забрави за него. Няма да ги върне на някакво си хлапе. Момчето се замисли дали да се втурне да вика Тормар. Дълга работа. А и дали изобщо онзи ще се помръдне от мястото си? Най-много да цапне Йара по врата… И сега — как ще се живее нататък?… Даже назад към Източната порта няма за бездомника път — от срам пред старшината.
— Накъде ги носеше? — неочаквано запита вянинът и Йара зяпна.
После разбра, че Бащата Небе е сътворил още едно чудо. Второто за един, дори непреполовен, ден. Чудото бе, че вянинът се обърна към него на езика на таткото на Йара. И преди момчето да се опомни, се случи третото чудо. Вянинът подаде на трепналото хлапе кошницата и рече:
— Дръж… Хайде, ще те изпратя, за да не загазиш пак по пътя.
Йара имаше горчив опит с хората — подават ти нещо, за да отдръпнат длан в последния миг. Но от човек, който говори татковия език, беше грях да очаква подлост. Момчето пое кошницата. Едва не я разсипа. Трепереше, устните му се гърчеха, ала надви себе си и не заплака. Обърна се мълком и тръгна към кръчмата на Стоум. Вянинът закрачи подире му. На разтег от прага на „Зъбатката“, пред очите на изпъчения там Тормар, Йара закъсняло съобрази, че е редно да благодари за помощта, затова спря. Плетенката пречеше да направи истински поклон и момчето просто склони главица, като за първи път от много, много отдавна прошепна на родното си наречие:
— Благодаря ти, достойни човече…
Толкова бе свикнал да приказва на тромав нарлакски, при това ръкомахайки, сякаш е глухоням, че тези простички слова изумиха самия него. Колко удивително е все пак, удивително и прекрасно, че можеш да се обърнеш към някого с разбираеми и близки до сърцето ти думички, като знаеш, че ще те разберат. И ще ти отговорят. Йара си припомни колко пъти беше ял бой заради „варварските брътвежи“, излизали от устата му, които според местните бяха нещо мръсно даже за слушане, все едно излизаха от нечист дух. И си рече тъжно, че утре този вянин ще си тръгне по пътя, а значи… значи… вече няма да е тук и тогава… тогава…
Сълзи потекоха по бузите му, хлътнали и изподрани, недоизмити и изпръхнали. Сълзи, за които бе
