че го е дал на Еврих. Тогава вянинът бръкна в джоба, напипа четири забравени гроша и чак се засрами да хвърли толкова жалка лепта… ала все пак ги запрати под нозете на девойката. Заслужаваше и повече.
— Гледайте, гледайте, скъпи гости! — радваше се глашатаят. — Досега се наслаждавахте на майсторството на малката помощница на истинския майстор, Слепия убиец! Вижте го, той идва!… Вече е тук!…
Бронзовокожата девойка изтича на пръсти до щита в края на сцената и подаде ръка на някого от тълпата. Бързо движение — и редом с гъвкавата красавица изникна черен като сажди мономатанец с поличка от свила около слабините. Снагата му чак лъщеше.
Вълкодав никога не бе попадал в Мономатан, но знаеше от разкази на пътешественици, че там обитават доста различни племена — някои с кожа като катран, макар да имаше и по-светли, високи не повече от аршин и половина, а се срещаха и същински великани, някои с коси като корави абаносови пружинки, други пък със съвсем права коса и светлооки. Слепия убиец не беше кой знае колко едър — ако окомерът на Вълкодав не грешеше, с него бяха еднакви на бой. Другата прилика бе в бялото по слепоочията. Че и другаде ги бе очукал животът, съдейки по белезите… Вянинът се вгледа по-внимателно. Косите на мономатанеца падаха като гъста конска грива по гърба и закриваха лицето. Чернокожият бавно вдигна ръка и ги отметна от челото си. Наистина беше сляп. Непресторено — всички се убедиха. Изобщо нямаше очи. През лицето му минаваше водоравна уродлива ивица тъкмо където се полага да има вежди и клепачи. Още един белег. Груб и грозен.
Тълпата въздъхна като един, зашава, хората сочеха осакатения с пръсти. В родния край на Вълкодав се смяташе за некрасиво да зяпаш просто от любопитство недъгави хора и жалостиво да охкаш над чуждото нещастие. Вянинът забеляза тънката усмивка, раздвижила и изкривила устните на мономатанеца. Воин. И комай обичаите на народа му не се различаваха особено от вянските. Вълкодав неволно си се представи на мястото на чернокожия сляп боец.
Не беше трудно да отгатне какво именно изкуство се кани да показва Слепия убиец. От пояса, от колани по нозете и над лактите на чернокожия стърчаха множество дръжки на ножове. Ремъците не бяха пристегнати както би се стъкмил един воин — твърде красиво стояха, не за удобство, а за да се харесат на зрителите. Че и чирените бяха боядисани ярко. Повече от двайсетина ножа, виж го ти… Пеещо цвете поведе мономатанеца напред по сцената, остави го на самия й край, след което изтича, направо изпърха като шарена пеперуда към щита. Разпери ръце и с усмивка мушна китки в заковани към дъските кожени примки.
— Гледайте, гледайте, любезни ми народе! — отново се развика глашатаят. — Побързайте да видите що за изкуство владее този достоен мъж! Той не го е изгубил даже след като е бил лишен от дадената ни от Боговете способност да вижда светлината на слънцето!…
Глашатаят държеше дълга пръчка с вързана накрая твърда топка колкото детско юмруче. Мономатанецът измъкна първия нож и няколко пъти ловко го подхвърли във въздуха. Глашатаят протегна пръчката и потропа леко по щита, на около педя и половина от главата на девойката, която не спираше да се усмихва… и сетне едва успя да отдръпне пръта — запратеният нож се впи в дървото, като за малко не преряза върха на показалката на глашатая. Миг, два, три — тълпата мълчеше потресена, а после дружно си пое дъх през стотици гърла. Вълкодав само поклати глава. Беше се „любувал“ неведнъж на панаирни бойци, които баламосват хората по тържищните площади с уж смъртоносни двубои. Ала когато се случи истинска схватка, полза от тях — никаква. Обаче този Сляп убиец, който и да е, знаеше какво е да се счепкаш с някого без милост и без правила. И уменията му наистина заслужаваха да се видят. Майсторът си е майстор, даже и да е сляп…
Пеещо цвете стоеше спокойно и неподвижно, доверявайки се напълно на приятеля си. Също както и той й се доверяваше, когато тя го водеше за ръка. Блестящите ножове един след друг се забиваха в дъските на щита — все по-близо до снагата й. Мономатанецът ги мяташе ту със завъртане на тялото, ту дори се премяташе стремително като акробат, ту хвърляше по два наведнъж. Нито веднъж не сгреши, остриетата следваха положението на показалката на глашатая. Вълкодав усети смътно убождане. Завиждаше. С отворени очи би се справил не по-зле. Но със завързани?…
Добре ще е да опитам…
Представи си как биха тръгнали с Еврих да печелят по този начин прехраната си, въобрази си как арантянинът стои долепен до дървена ограда и чак го досмеша.
А от ножовете на Слепия убиец остана само един. Глашатаят подаде на девойката маргаритка с тънко стебло, което тя стисна със зъби и обърна глава настрани. Зяпачите притихнаха, предстоеше нещо необичайно. Целият площад притаи дъх.
— Почитаеми! — този път не се провикна, а просто каза глашатаят. — Това, което сега ще видите, несъмнено ще поискате да разкажете на внуците си. Моля ви само да пазите тишина, за да не трепне ръката на мятащия ножове от случаен възглас или подсвирване. Защото това, което ще ви покажем, вече отне живота на шест прекрасни помощници на Слепия убиец. Тази красавица е седмата…
Топчето на върха на пръчката-показалка започна да потропва по дъските, като постепенно се приближаваше към Цветето. Мономатанецът напрегнато се вслушваше, неподвижен като черно изваяние… и тогава всред множеството, от две различни посоки почти едновременно пронизително изсвириха с уста двама души.
Слепият трепна… Жилестата му ръка, висяща в готовност край бедрото, се сви рязко, конвулсивно, непохватно… Ножът полетя!…
Отчаян писък в тълпата. Десетки зяпачи вече съзираха как тялото на девойката се свлича безжизнено върху сцената, привидя им се дори струйката кръв, потекла изпод лявата гръд…
Пеещо цвете не помръдна. Ножът със съскане сцепи въздуха и с глух удар се впи в дървото до самите й устни, така че момичето навярно усети хладината на стоманата. Чисто отрязаната главица на маргаритката леко падна пред нозете на девойката…
И тогава тълпата полудя!… Ужасените вопли се преляха във възторжен рев. Добропорядъчните кондарци чевръсто заловиха двамата свирчовци и с удоволствие ги забъхтиха. Вълкодав прихлупи Прилепчо с длан, зверчето бе развълнувано от сбиването. Вянинът ни най-малко не се усъмни, че нещастните шест девойки, уж погубени заради грешка на мономатанеца, съществуваха само в речите на глашатая. А на хулиганите, свирнали в най-напрегнатия момент, сигурно е било платено предварително толкова, че да се съгласят да изтърпят малко бой. Затова пък народът направо беше пощурял, някои лееха сълзи на радостно облекчение и щедро облекчаваха кесиите си не само от дребни медни монети, но и от сребърници, които звънкаха върху дъските на сцената.
Вълкодав зарови пръсти в издирване на поне още някоя медна паричка, скрила се из джобовете му, и внезапно съзря Еврих, който си пробиваше път към него през тълпата. Вянинът веднага се наежи от недобро предчувствие, още повече, че арантянинът изглеждаше крайно притеснен и засрамен, цялата му сръдня и вирене на носа бяха се изпарили като сутрешна роса. Вълкодав разбра защо още преди Еврих да се приближи. Кемерът от пояса му бе изчезнал, висеше само късо опашле от ремъка, прилежно срязан с нещо остро и навярно малко, може би с наточен ръб на монета. Любим инструмент на майсторите в джебчийския занаят във всички големи градове.
— Тъй — рече само Вълкодав. Навярно Еврих се бе сетил за кесията чак когато я е потърсил, за да възнагради изкуството на хвърляча на ножове.
— Аз… — заекна Еврих и млъкна. Приличаше на пребита мишка.
Вълкодав не го упрекна. Пари с упреци не се връщат.
— Върви при жените — каза той. — Предупреди Сигина, че ще останем тук доста дълго.
Еврих го погледна плахо и промълви:
— Ами ти?…
— Аз ще се поразходя малко — заяви Вълкодав.
Така се случи, че честността на Йара бе изпитана още същия ден. По някаква причина днес хората
