затова само кимна в знак на съгласие. Ала продължи с тях, чудейки се как толкова лесно нарлакската булка нарича „майчица“ чужда жена. Той би се обръщал към нея с „госпожа“. С цялото уважение. Дори „господарка“ би й викал, ако е почтена и многодетна. Но в никакъв случай „майка“. А то и Еврих вече няколко пъти се обръща така към Лудата Сигина — навярно за да се хареса на Рейтамира. Майчица… голяма работа, че в Четирите дъба му се привидя в нея нещо… познато. Вянските мъже, от раждане до смърт, имат само една майка. Свята дума е това. Твърде голямо слово е, за да го лепваш на друга — ни леля, ни вуйна, ни баба, никоя.
Чужди нрави, чужди земи…
Както винаги, отвори им младият брат Никила. Той учтиво прие гостите и ги поведе навътре, а Вълкодав, като се убеди, че всичко е наред, хукна към „Зъбатката“. Затова и не забеляза, че старият Ученик, едва срещнал погледа на Сигина, първо замръзна от изумление, а миг по-късно дори понечи да коленичи пред нея. Не го стори само защото очите на Лудата го задържаха изправен сякаш с мека длан, която го възпря — ласкаво, майчински…
Кей-Сонмор имаше вид на човек, приготвил на приятел отличен подарък. При това сериозен дар, какъвто не се връчва между другото, който изисква да се очаква с нетърпение, изгаряйки от любопитство и тормозейки се от неизвестността. Подаръкът трябва да внушава дори малко страх на онзи, комуто е предназначен. Трябва да доведе получателя до състоянието на гладен просяк, подушил паница чорба, само дето не знае още каква е тя. Нека се развълнува, нека си въобрази неведомо какво, нека малко се стресне, че може би всичко е само не много добра шега!…
Всъщност още от детските им години Сонмор Младши никак не успяваше да разпали подобни подозрения у приятеля си. Всеки път, когато се оглеждаше към недъгавия си побратим с хитро присвити очи, той виждаше на лицето му само стъписана и притеснена, но кротка усмивка, пълна с безпределно доверие. И макар Луга никога — Свещеният огън му е свидетел! — нищо лошо не гласеше на гърбушкото, всеки път в такъв миг го обземаше чувство, подобно на срам. Срамуваше се от якото си здраво тяло, от късмета си да се роди читав. От това, че наистина би могъл да изиграе по какъв ли не начин добродушния майстор Улойхо…
Дали тъкмо това бе отгатнал Сонмор, когато позволи на наследника си да нарече сакатото момче свой побратим?…
Свитата на Младшия със смях и закачки обикаляше кондарските улици, а после, съвсем неочаквано за Улойхо, спря пред току-що отварящата се врата за посетители „Сегванска зъбатка“.
Рейтамира галеше струните на лютнята, припявайки й полугласно за наслада на десетина слушатели. По града бавно, но вярно се плъзгаше мълвата, че в „Зъбатката“ всеки ден идва една девойка, която превръща в песни стихотворенията на знаменит галирадски поет. Рейтамира даже успя да се сдобие с прякор, който хем я ласкаеше, хем я притесняваше с нескромността си — Гласът на Декша. Отнякъде в Кондар знаеха, че едноокият стихотворец не е получил от щедрите Богове нито слух, нито музикална дарба. Мнозина пробвали да съчетаят словата му със звучни струни, ала комай никой не бе успявал досега да го направи толкова сполучливо, колкото Рейтамира. Ето така се сдоби Стоум с дузина нови постоянни гости, които поръчваха пиене и угощение, за да не ги изгонят от кръчмата.
Отначало той уж не възрази да приеме и певица в гостилницата, след като бе допуснал и граматика да припечелва. Действително, надвечер блюдата в дървената сушилня понякога звънтяха от дружния смях на посетителите, когато Рейтамира, лукаво стрелкайки с очи, дразнеше слушателите с песни на наемници. При това много ловко подменяше непристойностите в известните на всички куплети с остроумни намеци. Чираци и ратаи с по-просташки вкусове отначало презрително пуфтяха, ала после изведнъж им допадна облагородения вид на любимите им песнички, защото така ставаха още по-забавни именно заради това, че не огласяваха мръсните думи пряко.
Ала денем Рейтамира пееше съвсем други песни. И да я чуят идваха люде безпарични, от каквито Стоум нямаше никаква изгода, затова веднъж се опита да нареди на новия си пазач да не ги пуща в кръчмата.
„От какъв зор? — оглеждайки стопанина отгоре надолу изръмжа навъсено вянинът. — Не шумят, не буйстват…“
… Дружината, която вървеше нагоре по улицата откъм пристанището, на пръв поглед се стори чудновата на Вълкодав. Снажен млад мъж с властна осанка водеше подире си магаренце, неловко яхнато от гърбаво човече. Отстрани крачеха неколцина здравеняци с толкова откровено разбойнически мутри, че само с външния си вид даваха повод на стражата да ги задържи. А на всичко отгоре най-отзад се тътреше стар познайник — Тормар. Удивително кротък, потих от водата, та даже и се мъчеше да е по-нисък от тревата. Без коженото си елече, знака на смел юнак.
Вълкодав се взираше в приближаващите се съвсем безстрастно. Не познаваше Кей-Сонмор, макар да бе чувал вече за него.
През това време Луга спря пред гостоприемно отворената врата на кръчмата, с лекота свали Улойхо от самара и цялата свита влезе в гостилницата покрай застаналия на поста си вянин. Той забеляза как се промени лицето на Стоум, как мигновено опустяха двете най-добри маси и разбра, че не е сгрешил. В „Зъбатката“ отново бяха благоволили да довтасат важни гости. Важни — и опасни.
Слугините чевръсто изтриха за тях масите и пейките, а това никога досега не бяха правили, след което постлаха чисти покривки — за съществуването на покривки тук вянинът пък изобщо не подозираше. Брадатият главатар даваше нареждания, докато поръчваше гозби. Свитата се настани чак когато предводителят им седна заедно с недъгавия си спътник. Младият гърбушко погали с тънки пръсти ленената покривка пред себе си, като се озърташе непрестанно, сякаш очакваше да види някого. Няколко пъти погледът му се плъзна по лицето на Вълкодав, но веднага се отместваше. Вянинът забеляза на гърдите на сакатия верижка със засукано изковани звена, което означаваше майсторски сан в ювелирния занаят.
— Тук има човек, в когото Икташ не намери слабо място — прошепна Луга в ухото на наречения си брат, като очите му блеснаха съзаклятнически. — Тъкмо такъв ти трябва да бди над семейното ти огнище.
— Кой от всички? — почти жално попита Улойхо. — Тук има доста… и всички са такива… такива…
Дребният ювелир, който общуваше предимно със скъпоценни камъни и скъпи метали, отколкото с живи хора, нямаше и капка понятие от воински достойнства. Затова всеки як касапин или хлебар му се привиждаше като юнак — далеч по-внушително изглеждаха от слабия жилест, че и невисок Икташ.
— А ти отгатни! — захили се Кей-Сонмор. — Ако познаеш, девет дни от неговата служба аз ще я платя! Става ли? Съгласен?
— Съгласен — тутакси отвърна Улойхо. Бе глупаво да се надява да спечели, но даже при лош късмет