Дървеният меч равномерно излита над главата. Вдишване! Живителна сила, струяща от позлатените от слънцето небеса, се влива в дъбовото оръжие и прониква в дланите, та насетне като искрящ поток да достигне ниско долу в корема. Издишване! Послушните нозе пристъпват, хвърлят тялото напред, стегнатата пружина на поетата сила стремително се разгъва, връща се през ръцете обратно към върха на меча — и той се издига, посичайки невидими препятствия, за да отдаде накрая всичко и да замръзне, насочен малко косо към зенита. И отново вдишване!…
Навсякъде, където и да отиваше, вянинът носеше два дъбови меча за упражнения на воинското правило. Бяха оформени като истински, но острието им бе дебело пръст и половина — за тежест, заоблени, гладки. На пръв поглед представляваха обикновени тояги. Е, малко поодялкани — като че за детска игра! Ала всеки, който би решил, че са безобидни, щеше да сгреши, при това сериозно. Достатъчно е да се чуе как цепят въздуха, излитайки и падайки в ръцете на Вълкодав. Ако някой особено недоверчив зрител би тръгнал да опита същото, сигурно щеше да се изненада. Вянинът би му дал да пробва — с удоволствие.
Босите ходила на Вълкодав се плъзгаха по отъпканата, посипана с едрозърнест пясък площадка посред малка градина. Наистина се плъзгаха, сякаш по лед, без да разравят червеникавите песъчинки.
— Нас също ни учеха на такава походка — каза Виона. — Но единствено за изкуството на танца, не за сражения. Ето, виж!…
Тя изтегли от косите си дълга копринена лента, грациозно стана от плетеното кресло и, като разстла лентата по земята, бързо изтича по нея.
— Видя ли?
Движенията на младата майка още бяха далеч от предишната й моминска гъвкавост и лекота, а нозете, свикнали да стъпват боси, бяха по настояване на грижовния съпруг непрекъснато заключени в меки велурени обувчици. Въпреки това върху свилата не се появи нито една гънка.
— Ти няма да можеш същото! — закачливо се изплези Виона на вянина.
— Ще мога! — каза той. Чувстваше се като момче. Не онова озлобено, диво и опасно хлапе, когото дребната беловласа жрица напразно се мъчеше да учи на Любов. Истинско момче. Усмихнат, мил пакостник. Момчето, което според мнението на Вълкодав, бе умряло в душата му през дванайсетата му пролет в живота. А ето че сега ненадейно се изясни, че доброто дете просто бе заспало мъртвешки сън нейде в сърцето, като уязвено от ледено вещерско жило. Вълкодав, който не бе очаквал от себе си нищо подобно, с изумление следеше за несигурното пробуждане на това забравено хлапе.
— Я гледай!
Той отпусна меча и на един крак заподскача върху лентата. И пак върху тънката коприна не изникна ни една бръчка.
— Е? — изсумтя той, криейки усмивка в брадата си, като горделиво се озърна към Виона. — Не се съмнявай в мен, момиченце! — подкачи я приятелски.
Тя наистина май все още бе момиче. Вълкодав зле определяше нечия възраст, но надали би дал на Виона повече от седемнайсет. Пък и тя се държеше като връстница на онова момче, което той с учудване откри в себе си. Твърде рано я бяха изтръгнали от детството в безпощадния възрастен живот. Танцьорка в храм, бегълка, робиня за продан… И ето я сега на свобода, под защитата на любимия мъж, тя сякаш наваксваше изпуснатото от детските си години. И какво като в люлката гука собственият й син…
Само едно не се връзваше с моментното й безгрижие — на пояса й висеше малък кинжал със скъпоценни инкрустации, изработени от майстор Улойхо, и дълго право острие, напълно смъртоносно. И Вълкодав вече си изясни, че Виона борави с кинжала доста вещо. Не пропускаше целта, когато го хвърляше, или докато чертаеше във въздуха захласващи дантели с острието. Тя обясни вещината си с това, че уж много пъти й се налагало да танцува с оръжие при изпълнение на свещени обреди в храма. Вянинът не й повярва, ала не понечи да я разпитва. Важното бе, че може поне малко да се брани, което облекчаваше задачата му да я опази от неведомата заплаха.
Отначало той не изпита добри чувства, когато младата господарка на дома на ювелира го помоли да покаже воинското си майсторство. Не му допадна да го гледа. И що за удоволствие за нея би било да зяпа как по площадката се върти, подскача, премята се през глава полугол мъжага, разгорещен, облят в остра миризма на пот?… Нездраво любопитство… Пък и желанието на Виона му припомни някогашната служба у кнесиня Еленя, а тези спомени хич не бяха от най-приятните. Той дори се зарече наум, че ще й откаже, ако и тя, като галирадската кнесиня, поиска да се обучава от него. Ала милостиви са Боговете. Владетелката Еленя беше привлечена от страховитото обещание за битки, стаено във всяко движение на кан-киро. А госпожа Виона, доколкото вянинът схвана, преди всичко намираше в упражненията му красота. Красотата на съвършенството, шлифовано от столетия. И даже напомнящо за танците, на които я обучаваха в храма на Вездесъщата Богиня.
Вълкодав живееше в къщата на ювелира вече няколко седмици. Когато бе слънчево, Виона прекарваше целия ден в градината, заедно с бебето, което спеше на сянка под шипков храст. Няколко бдителни слугини наглеждаха младенеца. Днес също бе ясно и господарката си позволяваше да се забавлява с детинщини заедно с телохранителя си, като ту предизвикваше Вълкодав на забавен двубой, с което му пречеше да довърши воинската тренировка както трябва. Според вянина на младата майка повече й прилягаше да се заеме с нещо по-спокойно — бродиране, плетене, нещо такова. Ала никой не го питаше за мнение. Тя — най-малко. Но какво да искаш от едно… момиченце? Хлапачка.
Службата му засега беше безгрижна до неприличие, макар че Вълкодав не си позволи да се отпуска. И, както се полага на телохранител, пръв забеляза господаря на дома, който излезе навън.
— Госпожо… — каза той полугласно.
Пред хората Виона покриваше вълнистите си черни коси с традиционната нарлакска забрадка, но сред домочадието си позволяваше да следва обичаите на родината си. Връзваше я на множество плитчици, а тях събираше в дебел сноп на темето си, като свободните краища висяха на всички страни. Когато тя се затича към съпруга си, снопът се разпиля и плитките покриха гърба и бедрата й до средата. Майсторът прегърна Виона, като срамежливо се усмихваше на дойките и на Вълкодав. Твърде младата му жена стърчеше почти една глава над него. Ювелирът, който по цели денонощия не ставаше от мястото си на работния тезгях, имаше бяла, нецелувана от слънцето кожа, която изглеждаше безцветна. Тялото на Виона, родена в Западен Мономатан, лъщеше като тъмен бакър, зеленикавосините й очи блестяха като скъпоценни камъни в меден обков. Въпреки че живееха заедно вече година в любов и съгласие, имаха дете и сякаш самите Богове бдяха над тях, Улойхо така и не успяваше да свикне със сполетялото го щастие. Както и към това, че именно нему тя дари моминството си. Навярно я намираше за прекалено красива, за да е достоен за нея. Все му се струваше, че Боговете биха могли да намерят за такова съкровище по-добър стопанин. И всеки миг очакваше, че Те най-сетне ще забележат допуснатата грешка… и ще я поправят.
Изтерзан от тези си страхове, майсторът не забелязваше, че погледнат отстрани, особено щом застанеше до любимата си, той сякаш се издължаваше, та дори омразната гърбица ставаше по-малка — така го разкрасяваше обичта…
— Скоро отново ще танцувам за теб — каза му Виона.
— Аз също ти приготвих подарък, радост моя — отвърна ювелирът. — Облечи се за гости. Поканил съм човек, ще го посрещнем в „Скъпоценното ковчеже“.
Това никак не допадна на Вълкодав. Не е беда, когато момичето-господарка играе и палува в градината си. Тук всичко е свое, Домашният стопан8 е наблизо… стига да живеят в къщите на безпътните нарлаки духовете-стопани, разбира се. Но никак не бива да се показва неотдавна родила жена на чужд човек! Що за гост неведом? Ще мигне, ще я урочаса, и то така, че и цяла верста насетне заднешком да ходиш, даже и петите да си изтъркаш, не ще я развалиш!…
А Виона зарадвано целуна мъжа си по бузата и изтича към покоите си да се премени. Слугините не успяваха подир леконогата си млада госпожа. Вянинът с досада изля върху себе си кофа студена вода, отмивайки потта, и бръкна в торбата си за чиста риза.
Досега не беше стъпвал в „Скъпоценното ковчеже“ на майстора Улойхо. Вълкодав само знаеше за тази специална любима стая в дома, дори беше зърнал вратата й, докато в първия си ден като телохранител оглеждаше всички входове и изходи на къщата. Знаеше още, че гърбавият ювелир е хвърлил доста труд за тази стая, превръщайки я в същински палат. И комай наистина създал нещо като ковчеже със скъпоценности, достойно да помества чудесата на неговия занаят. Тези чудеса никак не вълнуваха
