На глас обаче вянинът каза друго:
— Тук, в Кондар, сега имам един приятел, учен арантянин. Пътешестваме заедно. Той е посещавал родината на почитаемата ти съпруга и би могъл да я разведри с беседа, ако пожелаеш.
Майстор Улойхо помълча, взирайки се в лицето на телохранителя отдолу нагоре.
— Да я попитаме — каза сетне.
Денят преваляше, наближи вечерта. И колкото по-ниско слизаше слънцето по небесната си пътека, толкова по-тиха и плашлива ставаше Виона. Вълкодав вече не се удивляваше на тази й промяна, която я сполиташе по залез, но не можеше да свикне. Сутрин жената на ювелира бе безгрижно младо момиче, чуруликащо като птица на клонче. Здрачът я превръщаше в наплашено същество, сякаш преследвано от вълци сърне. Стряскаше се от всеки шум, примираше от всяка сянка. Вянинът много бързо се убеди, че страховете на Виона не са причинени само от лоши спомени в главата й, нито от смущения в сърцето и душата. Не, не бяха каприз, Вълкодав го разбра още първата си вечер като неин пазач. Когато една млада майка изведнъж грабва младенеца си от люлката и, ужасявайки слугините, хуква сама, без да знае накъде, все едно бяга от неминуема смъртна заплаха — това все нещо значи. Първия път той я пресрещна незабавно, прегърна я по братски и не я пусна, докато тя не спря да трепери, докато не секнаха риданията й, преминаващи в леки гърчове, а очите й не си върнаха смисления израз.
— Какво те уплаши, момиче? — попита той, надявайки се да разбере най-после причината за страховете й.
Ала Виона само заби нос в гърдите му и пак заплака, като промърмори същото, което той неведнъж вече бе чувал от нея:
— Не зная… Стори ми се, че… привидя ми се нещо лошо.
Тя се успокои напълно едва когато не на шега притесненият й съпруг дотича от работилницата си и телохранителят му я предаде в неговите ръце — трепереща, обляна в сълзи, но цяла и невредима.
Трудно се опазва човек, който всеки миг очаква да го ударят, без да знае откъде иде опасността. Вълкодав направо заяви това на работодателя си, в усилие да изясни кому е могла да мине път безобидната млада танцьорка. Майстор Улойхо в отговор му разказа, че Виона е израснала в забравено от Боговете селце в Западен Мономатан, което било опустошено след жестока свада със съседите — обичайно дело в безкрайната верига междуособици, които разтърсваха онзи край, тамошните племена не спираха да враждуват вече дълги лета. Виона оцеляла като по чудо по време на набега и почти година се криела сам- самичка в планинските гори, боейки се да се покаже на хората. Когато насетне се решила, намерила подслон в храма на Вездесъщата Богиня, чиито жреци оценили красотата на сирачето и започнали да я обучават на молитвените танци на своята вяра. Така минали още три години. После, преди самото й посвещение в жречески сан, Виона избягала…
— Защо? — прекъсна в този момент разказа Вълкодав.
— Неволно подслушала какво си говорят посветените — отговори майстор Улойхо. — И разбрала, че службата й на жрица ще бъде прекалено ужасна. Това ми сподели.
Вълкодав отначало си помисли, че Виона е била отвратена от ролята на жриците, която изисквала от тях да бъдат зрими въплъщения на Богините при „свещените бракове“, сключвани между Небесните Владетелки с идващи на поклонение богомолци и със самия върховен жрец. Имаше жени, които горещо пожелаваха подобна участ. Имаше и други.
Словата на ювелира накараха вянина да потръпне:
— Тя е трябвало да танцува пред хора, посочени й от висшите жреци. Първо с танците си да разпали в тях любовна страст. А после да ги избави от бремето на битието.
Вълкодав се замисли, косо поглеждайки майстора. Имаше подозрения, ала твърде общи, макар и достатъчно зловещи. По същия начин в мините той понякога чувстваше готова да се разрази беда — срутване например. И дваж бе избягвал неминуема смърт, като бе измъквал и безногия си другар. По-късно Тилорн му предложи свое обяснение. Според учения острият слух на вянина долавял пукането на свода, но то е прекомерно слабо за разумно осъзнаване, затова само буди неясно тревожно чувство. „А нищо чудно да не е пукане — добави звездният скиталец. — Вероятно е достатъчно и самото напрежение на слоевете… Нашата наука предполага, че човек възприема света значително по-фино, отколкото сме свикнали да мислим. Необходимо е единствено да се научим да слушаме себе си…“
Вянинът го разбра така, че следва да уважава гласа на Песа, хранителя-праотец, който понякога чуваше в себе си. Песът има безпогрешни сетива и гласът му досега никога не бе го лъгал.
— Има ли име Вездесъщата Богиня? — запита той ювелира. — Как я наричат?
Майстор Улойхо поклати глава. Виждаше, че чудноватият вянин не желае напразно да яде хляба си, затова се стараеше да му отговаря честно, без да таи нищо, та нали ставаше дума за неговата любима съпруга. Ала дори да искаше, просто нямаше нищо за премълчаване.
— Виона не казва. Даже надали самата тя знае…
Вълкодав подхвана от другия край:
— А как наричат… враговете на Богинята? Онези, против които пращат обучените жрици?
— Ами… — обърка се гърбавият. — Доколкото схванах, те са били най-обикновени злодеи, заслужили отмереното им наказание. Само че Виона… тя не е искала да отнема ничий живот. Дори живота на злосторник. Тя помни гибелта на селото си и е решила… да не прекъсва живота, а да го продължава — Майсторът смутено се усмихна. — Като роди много деца… Тя…
Вълкодав си помисли колко рядко се отразява върху мъжките лица подобна срамежлива нежност. Понякога му се бе случвало с удивление да забележи същата върху мутри на върли наемници, когато се каят един пред друг в премълчани грехове, обикновено преди безнадеждна схватка, тогава те изведнъж си припомнят уж отдавна и напълно забравените си жени и приятелки. И въпреки близкия до тайнство миг, той все пак прекъсна сакатия стопанин:
— Не е ли изтървала Виона дума като „Покусители“? Вдигнали ръка?…
Той повтори прякора на всички известни му езици.
— Да, като че ли… — сви рамене Улойхо. — Като че ли… май имаше нещо подобно, макар че не помня добре…
Зловещото пукане, едва уловимо на слух, се превърна в отчетлив страховит бумтеж.
— Кажи ми още нещо… — неволно привеждайки се напред, попита Вълкодав. — Откога Виона е обзета от страх?
— След като роди… Три месеца излиза.
— А кога е избягала от храма? Преди година? Две, три?…
Майсторът се намръщи, сбръчка чело, мислеше. Бе усетил безпокойството на телохранителя, затова искаше да е възможно най-точен.
— Около две години и половина — пресметна той. — Или малко отгоре. Тя, според мен, сама не е наясно… Но защо разпитваш за това, Вълкодав? Знаеш ли нещо?…
Говореха в градината и майсторът не можа да не забележи, че от един момент, продължавайки беседата, вянинът бе намерил с очи Виона и вече не я изпускаше от поглед. Сякаш в готовност с един скок да се озове до нея.
— Не съм сигурен — каза Вълкодав. — Но искам жена ти колкото може по-малко време да прекарва сама. Когато ляга да спи, нека до нея има бодър човек. И не позволявай никой чужд да я доближава, ако не съм наблизо! Никой. Ни човек, ни звяр, ни птица… Дори да й подарят коте… или кос в кафез — не бива да й се дава да ги докосва.
Лицето на Улойхо стана още по-бяло. Личеше колко е стреснат от тези слова. „Капризът“ на родилката, обясняван от приятелите на Кей-Сонмор с това, че жената е луднала от собственото си мляко в кръвта, се оказа нещо далеч по-страшно. Нещо, способно да отнеме от майстора като по чудо придобитото щастие.
