Право на двубой

Майка Кендарат би следвало да се държи другояче. Да речем, би могъл да срази мръсника с остро слово. Такова, че дълго да му държи влага и да му пропадне желанието занапред да дава воля на гнусния си език. Вянинът даже, макар и трудно, намери подходящ отговор. Измисли го — и разбра, че по-добре щеше да стори, ако си беше премълчал, оставяйки пакостните речи да увиснат във въздуха. Като секира над главата на произнеслия ги. Ала за подобни неща Вълкодав се сети чак после. А в онзи миг той направи най-лошото, което можеше да се направи. Завъртя се насреща и залепи здрав вянски шамар на младия сегванин. Именуван също така „обърната лодка“ заради свиването на дланта в шепа.

Слугата на търговеца не беше по-хилав от Вълкодав, но „обърнатата лодка“ просва дори онези, които устояват на крака след удар с юмрук. На цапардосания му се струва, че главата му се е пръснала. Или поне са забили в нея клинец за подкови. Жестока болка се врязва в дъното на мозъка, лишава взора от способността да се прицели във врага, отнема усета къде е горе и къде — долу. Лицето на сегванина омекна некрасиво като на пиян или спящ, очите станаха разногледи и той взе да се свлича.

Вълкодав видя как безволната ръка изтърва кожената торба със скъпоценните стъкла, тя се преметна във въздуха и взе да пада към плоския камък, който отделяше павираната пътека през градината от паважа на улицата…

Взрян в летящата торбичка, Вълкодав закъсняло се опомни и гневът му изстина в миг. Не биваше така. Бели косми си има вече в брадата, пък губи самообладание, досущ неразумно голобрадо момче. Той съзря собствената си длан, която се гмурна подир падащата скъпа покупка и застана между торбата и камъка. Едрите тежки стъкла чукнаха едно в друго, звъннаха през кожата, ала глухо, понеже всяко бе увито в парцалче. На вянина мъничко му олекна на душата. Деянието му все пак не бе непоправимо.

Вълкодав се надигна и връчи торбата на стъписания търговец. Младият му слуга през това време шареше по земята с ръце, безуспешно мъчейки се да се изправи поне на четири крака. Плачеше, жално хленчейки, като дете. Нищо, скоро ще му мине. Вянинът навъсено изгледа господаря му, очаквайки съвсем заслужено да го наругаят. Известно е, нали, с какво обикновено свършват кавги между ратаи. Или с раздор между господарите им, или двамата стопани съвместно наказват виновния. Търговецът обаче кой знае защо мълчеше, не бързаше да се застъпи за съплеменника си и да хукне да се оплаче на майстор Улойхо. Наблюдаваше как човекът му се изправя върху несигурни нозе, вкопчвайки се в стълба на портичката. И щом накрая успя да застане и взе да размазва сълзи, сополи и прах по лицето си, прекупвачът на скъпи камъни рече на Вълкодав — спокойно и дори с уважение:

— Благодаря ти, че даде урок на скудоумния ми роб.

И чак тогава вянинът съобрази, че търговецът, по занаят задължен да има остър слух, бе чул всичко. А сегванинът се обърна към слугата си… и го зашлеви по другата буза.

— А това ти е от мен — каза сдържано ядно. — Друг път да не дрънкаш!

За късмет на глупавия момък, господарят му не владееше „обърната лодка“, затова от втория шамар русата му глава само леко се люшна настрани. След като кимна на Вълкодав, сегванският търговец се обърна и с достойнство закрачи по улицата. Слугата се тътреше след него, все още хленчейки. Вянинът откъсна очи от унизено прегърбения младеж. Чувстваше се гадно.

Нам всичко напомня тихата скръб на нощта,
че все ни се струва палач на всяка надежда.
Денят отминава — ладия в тиха река,
и нашето „вчера“ назад не поглежда.

Но утрото носи ни радост, и тиха печал,
вечно ще грее и топли младото слънце,
не ще се завърне ни зло, ни добро, и за жал,
нашето „утре“ безмилостно вече настъпва.

Летят бързите дни, текат без пощада,
и ние отново се взираме в бъдната слава,
От глупост с приятел започнал си свада,
не ще го поправиш, мигът отминава.

Пришпорваме времето, утре мечтаем,
а днешните грижи — за тях пък нехаем.
Уж вчера невръстния син ти държеше,
как дните ще върнеш, пораснал е вече…

Към миналото време душа недей протяга —
увехнаха цветята, саван постла сланата…
А може и да има в туй промисъл от Бога,
че всяко ново утро пристъпва със усмивка.

Но както и да мами безгрижие при изгрев,
че вчерашната мъдрост на дело си обърнал,
с това добър е той — все отговори носи…
Но залезът в живота — ще има ли той утре?…

10. Хилядният ден

Когато Вълкодав се върна в къщата, Виона се беше оттеглила, навярно в покоите си да се преоблече, а майстор Улойхо заключваше вратичката на „Ковчежето“.

— Синът ни се събуди — каза с тиха радост ювелирът. — Виона го кърми…

Телохранителят кимна и понечи да излезе в градината, но Улойхо го спря.

— Нали няма да ми се разсърдиш, ако ти призная, че те наблюдавах скришом? — попита сакатият майстор. — Разбираш, че хората се държат различно, когато попадат в тази стая за първи път. Виона, например, веднага ми посочи парчето синкав гранит и каза, че точно същия имало в родината й… поиска да го погали. Именно тогава си рекох, че не съм сбъркал с женитбата, че съм случил на съпруга… — Майсторът се усмихна. — Други хора пък изпитват желание да отмъкнат нещичко от скъпоценните камъни, вградени в стените. Тайничко ги чоплят, чупят нокти до кръв… ала още не бях виждал някого, дето да остане като… прости ме, но ти сякаш призрак видя. Аз твърде малко знам за твоето племе, вянино. Всички ли сте такива?

— Че откъде би познавал народа ми — бавно промълви Вълкодав. — У нас не добиват ни злато, ни сребро… а от камъните — само речни перли.

— Чакай! — изуми се дребният гърбав ювелир. — Нима твърдиш, че не разбираш от скъпоценни камъни? Не може да бъде в родината ти никога да не сте ги виждали!

Този сегванин, гостът ти, не прилича на лъжец, мислено отвърна Вълкодав. Значи него са го измамили. Под Големия зъб няма сини топази, там са жълтите. Небесносини и съвсем бистри се намират под Средния, в южните галерии. И под Големия зъб никога не е имало четирийсет