Право на двубой

Слугата на търговеца с мъка се откъсна най-сетне от съзерцаването на бляскавите топази и сега алчно зяпаше Виона.

Господарят му също откровено се любуваше на младата стопанка, но по-скоро с бащински взор.

— Тези камъни — каза той — са добити под Големия зъб, от четирийсет и трето минно ниво. Шлифовал ги е, доколкото знам, самият несравним Армар.

Никой отстрани не би заподозрял, гледайки лицето на Вълкодав, че тези думи имаха някакво значение за него. Майстор Улойхо се пресегна към сандъчето с инструментите и извади оттам дървена касетка със силно издраскана повърхност — очевидно бе доста употребявана. Отвътре обаче бе облепена с велур. В мекото гнездо, само по себе си приличащо на скъпоценност, лежеше голяма двойно изпъкнала леща от стъкло, обхваната с метален пръстен, а до нея — красива дървена дръжка. Ловките пръсти на гърбушкото живо прикрепиха дръжката към пръстена със стъклото.

— Охо, я какво чудо имаш, майсторе! — търговецът даже се наведе напред. — Какво е то, господин Улойхо? Да не би да е магическо огледалце, надничащо в самата душа на камъните?

— Почти позна — засмя се дребният ювелир. — Извънредно рядко и скъпо приспособление. Присъщо му е свойството многократно да увеличава всяка дреболия, към която погледнеш през него, като подчертава и достойнствата й, и недостатъците. Такива стъкла изработва в Галирад славният майстор Остей. Зная, че мнозина занаятчии като мен се стремят да се сдобият с тях.

Майстор Остей!… Вълкодав отново остана външно съвършено невъзмутим, но сърцето му се стопли. Ето, живееш си и не знаеш къде те дебне капанът, плод на стара вражда, а къде някоя безсловесна вещ ще ти напомни за добър приятел…

— Може ли?… — протегна ръка сегванинът. И се зае с увлечение да изучава собствените си камъни, от време на време цъкайки с език и клатейки глава. — Такова стъкло и на мен, скромния прекупвач, би донесло немалка полза. Защото доста люде се навъдиха днес, склонни към измама, а колко изкусни са понякога творците на подправени скъпоценни камъни, не на теб трябва да се говори за това. Ще позволиш ли да измеря още сега твоето стъкълце, за да си поръчам същото?

Улойхо със съмнение прехапа устни.

— Измери го, не ме притеснява — каза накрая. — Можеш дори да направиш отливка. Но не бързай да поръчваш подобно стъкло, докато съдбата не те отведе в Галирад. Инак напразно пари ще пръснеш. У нас в Кондар, както ти е добре известно, също правят хубаво стъкло, но не ще съумеят да повторят подобна изработка. Когато ми докараха тази лупа, аз тозчас се уплаших да не би тя да се счупи, затова се обърнах към неколцина майстори стъклари с молба да ми направят подобно. Приятелите ми се постараха, ала нищо не излезе от усилията им, макар да възнаградих труда им…

Лицето на сегванина трепна в лека недоверчива гримаса, на което Улойхо каза, пак бъркайки в сандъчето:

— Ето, погледни.

Стъклата, които извади, нямаха обкови и дръжки. Наглед те досущ повтаряха формата и големината на галирадското, но търговецът ги пробва едно по едно и се убеди, че всяко от тях изкривява видимото от окото, при това всяко по свой начин. Има си хас, рече си вянинът. Край тукашните стъклари никога не се е весвал Тилорн, за да им разясни как се насочва светлината, така че около лупата, поставена върху полирана пластина, да заиграят пръстени от дъга. А без наука какво свястно би могло да излезе!…

За известна негова почуда, сегванинът остави стъклата на масата и се усмихна широко. Търговците притежават достатъчно самообладание, така че и назаем биха могли да го дават, ала сега този тук не криеше радостта си на откривател на неочаквано имане.

— Приятелю мой Улойхо — промълви той. — Ти забравяш, че аз не съм ювелир като теб. Аз не превръщам суровите елмази в многостенни брилянти, треперейки от мисълта да не сбъркам с дебелината на конски косъм при шлифоването. Ала стъкълце, което наднича в самата сърцевина на малко камъче, ми е нужно повече от всичко друго, нека дори стъклото и да изкривява малко образа. За мен не е беда, че ще покаже нещо леко по-различно. Важното е, че не ще пропусне да ми открие незрима с просто око щърбавина в сърцето на скъпоценния камък, предлаган ми срещу немалко пари. Защото при покупка трудно се забелязват подобни недостатъци, когато сделката се извършва в мръсна и сумрачна колиба или в сенчест градски кът, ала насетне майстори като теб винаги ги откриват, но късно — камъкът вече е купен на загуба… И отново, приятелю мой, за разлика от теб, аз странствам по целия подлунен свят, което значи, че какво ли не може да сполети мен и моето имущество. Така че, както вече си разбрал, притежаването на няколкото чудесни стъкла, които на теб не ти вършат работа, за мен са превъзходни! И владението им ме устройва повече от това да се притеснявам за едно толкова съвършено като галирадското. Дали имаш още от тях, изготвени тук, в Кондар, и непригодни за твоя занаят?

— Имам — отвърна Улойхо.

— Донесох ти деветнайсет дивни топаза, достойни за огърлица или за диадема, която да подчертае красотата на несравнимата ти съпруга — тържествено изрече търговецът. — Ще ти ги дам в замяна на стъклата, които пазиш от уважение към постаралите се върху тях майстори. За всяко стъкло — по един камък… Надявам се, че те устройва такава цена?

Когато сделката бе завършена подобаващо, а малката стомна със сакаремско вино се опразни, майстор Улойхо помоли Вълкодав да изпрати гостите до портата. Задълженията на вянина се състояха в това да бди над госпожата в присъствие на чужди хора, молбата на ювелира не им противоречеше и не би дотегнала на Вълкодав. Той съпроводи търговеца и неговия слуга през цялата къща, радвайки се, че най-сетне е напуснал „Ковчежето“.

— Моят добър приятел Улойхо никога преди не е държал охрана — неочаквано каза прекупвачът на скъпоценни камъни. — Пък и за какво му е, ако се замислим? Не бих искал да се озова на мястото на крадеца, комуто би скимнало да ограби сръчния ни ювелир!…

Вълкодав, то се знае, премълча — не му е работа да обсъжда господарските дела, но се оказа не толкова просто да се откопчи от словоохотливия сегванин. Всички търговци обичат да приказват, пък и хубавото вино приятно му подгряваше езика отвътре, все пак бе сключил необичайно изгодна сделка, както си мислеше.

— Защо Улойхо те е наел? — пак заразпитва той вянина. — Нима Кей-Сонмор вече не го закриля?…

Вълкодав си помисли, че изпращането на гостите май повече приляга на слугите, а не на телохранителя. Можеше да откаже. Сигурно не би умрял, ако прекараше още малко време под сводовете на ръкотворната пещера. Ала вече нямаше как да се отметне и, понеже не виждаше начин да премълчи, без да обиди гостенина, той каза:

— Съпругата на майстора е дошла от далечна страна и още не е привикнала тук. Господин майсторът ме взе, за да й е по-спокойно.

Търговецът измери с поглед снажния вянин и очите му закачливо блеснаха. Сигурно си рече, че сакатият ювелир е сътворил голяма глупост, поставяйки такъв мъжага да пази красивата му жена. Ала въпреки опиянението, опитният сегванин се усети навреме и си затрая, преди да е изтървал нещо обидно за дома, в който бе поканен и където му оказаха всички почести.

Слугата му обаче, въпреки че не вкуси от виното, нямаше толкова здравомислие колкото господаря си.

— Та значи, ти все си с нея, тъй ли?… — жадно се поинтересува той, докато крачеха към портата по пътеката през градината. — И денем… и нощем?

Мислено Вълкодав прокле твърде дългия си език, но нищо не продума. Прекупвачът с явно неудоволствие се озърна към слугата си. Онзи не забеляза това. Мръснишкото му, неутолено любопитство го изгаряше отвътре. Той достатъчно време се въртеше в богати домове и беше си изяснил, че слуга със слуга винаги успяват да се договорят. И малцина измекяри ще изпуснат възможността да споделят някоя и друга клюка за господарите си. Той едва дочака търговеца да излезе на улицата. Премести от ръка в ръка торбичката с купените чудо-стъкла, обърна се към вянина и запита направо:

— Преспа ли вече с нея?… Бива ли я…

Хората си мислят, че плесницата, дори да е с все сили и от душа, ранява повече гордостта, нежели тялото. Такива хора грешат. По-късно Вълкодав не намери оправдание за себе си — един достоен ученик на