Право на двубой

шкембести роби Вълкодав бе срещал немалко през живота си. Като оядени котараци, забравили как се ловят мишки. Те никога не мечтаят да са свободни, никога не кроят как да избягат, а ако му хрумне на господаря да ги освободи, ще му паднат на колене, ще зареват със сълзи да не ги пъди от коритцето на топлата им кочинка…

— Ей, побойник! — викна тъмнокосият на вянина. — Махни си лапите, боклук!… Ти знаеш ли кого дръзваш да…

— И не ща да зная — каза Вълкодав. — Вземайте си го и се пръждосвайте, докато не е станало по-зле!

Вторият слуга изпъчи надменно шкембе:

— Господарят ни е свободен да иде, където му е угодно и ние не му нареждаме!

Вълкодав изкриви уста в неприятна усмивка:

— А аз съм свободен да му извия врата.

И лекичко натисна с коляно лакътя на извитата ръка на велможата, придържайки рамото като заковано за земята. Така никому не би могъл да строши врата, ала пакостният благородник нададе жален вой, което стресна слугите му. Рижавият пристъпи напред:

— Ама ти знаеш ли, че за това ще те…

Гласът му беше изтънял, към вродената му наглост се добави страх.

— Знам — кимна вянинът. — Само че първо трябва да ме хванат, а ти си им като в кърпа вързан. Ще те набучат на кол, задето не си опазил стопанина си!…

И тогава докрета третият слуга — белобрад дядка с доста спретната външност. Вълкодав не би се учудил, ако му кажеха, че старият роб е отгледал господаря си от пелени и навярно го обичаше като собствен син, пък бил той и непрокопсаник. Личеше му, че въпреки понесените обиди, е готов да застане срещу цяла шайка, за да отърве своя ръмжащ и квичащ възпитаник. Ако трябва — с цената на живота си. И вянинът не сбърка. Старецът падна на колене и продума задъхан:

— Бъди милосърден, добри човече, не го убивай!…

Не молеше за себе си. Възлестата сбръчкана длан замилва рошавата глава на Безпътния.

— Тук съм, господарю — рече кротко той. — Накажи мен, некадърния, задето те изоставих да попаднеш в беда… много са хлъзгави тия павета, господарю, прости ме, че не те подкрепих да не паднеш…

Вълкодав пусна благородника и отстъпи крачка назад. Безпътния се изправи първо на четири крака, после на колене. Старият роб го прегръщаше ласкаво. Велможата вяло го буташе, мърморейки:

— Махай се, задник магарешки… Ще наредя да те бичуват…

— Нареди, добри ми господарю, всенепременно нареди… — Верният възпитател вече му помагаше да си стъпи на краката. — Само че нека преди това да си идем оттук. Лошо място е тази улица, не за благородни господа… Кал навсякъде, локви, накъдето и да стъпиш, ще се намокриш… Нали си спомняш какъв дъжд се изля нощес, до заранта трополеше по покрива, нали? Кой ходи на разходки след такъв дъжд?

Младите роби се притекоха да подкрепят възрастния и всички заедно започнаха да чистят дрехите на господаря си от въображаемата кал. Всъщност, бе сух прахоляк.

— А освен това, знаеш ли, господарю, току-що намерих изпаднала от кесията ти монета… — не спираше да кудкудяка старецът. — Виж я, цял лаур, добри ми господарю, сечен в страната на лозята. Нали помниш Нардар, господарю? Помниш как твоят почитаем баща, да бъде ласкав с него Свещеният огън, те запозна с младия конис?… Хайде, да идем да купим още малко вино! Ще си го изпиеш под старите вишни, посадени от добродетелната ти майчица за у покой на душата на праведния й съпруг…

Белобрадият неволник редеше слова с весел и загрижен глас, а по бузите му течаха горчиви сълзи. Верният дядка се подпъхна под мишницата на господаря си, нарами го, и той, подпиран от три страни, пое с несигурна стъпка по улицата. Вълкодав изпроводи с поглед робите и господаря им, защото не бързаше да се връща в гостилницата. Зачуди се, ако бе го видяла одеве Майка Кендарат, какво ли би рекла на ученика си?… Вълкодав със срам си призна, че не би го похвалила.

Кан-киро, благородното кан-киро, трижди глупец е онзи, който го разбира само като изкуство да се сражаваш!… В името на Богинята, нека властва над света Любовта!… Вянинът въздъхна с горчива тъга. Изглежда, свещената мъдрост на Богиня Кан така и ще остане недостъпна за него. Век ще векува като кръчмарски бияч. Не е годен за нещо повече.

Прилепчо долетя от гостилницата и кацна на рамото му, опитвайки се да надникне в очите на приятеля си… Вълкодав го погали, побутна го да не си вре муцунката в лицето му, я как си се загрижил, зверчо, нищо ми няма, спокойно, и се върна обратно на мястото си в кръчмата.

Век ще векувам…

Вътре в гостилницата цареше мирен ромон на гласове и тракане на лъжици в паници, гостите похапваха вкусно и нищо не ги тревожеше, не бързаха да се разбягват. Олекна му. А после видя широката усмивка на Кей-Сонмор.

— Видя ли, Улойхо! — смееше се бъдещият Нощен конис. — От кого ще се страхува Виона, ако има до себе си такъв страховит страж? Ти има да се боиш да не се влюби в него… Ела насам, вянино!

Вълкодав неохотно се приближи, поглеждайки към вратата. Само му липсваше нов безобразник да нахълта. Но пък, незнайно защо, бе убеден, че нито Безпътния брат ще се върне, нито друг навлек ще дръзне да наруши спокойствието на „Зъбатката“. Виж, ако го изхвърля още веднъж, тогава би се върнал. Още по-озлобен. С нова тояга. Обаче имах късмет, отведе го старият му възпитател — и всичко се нареди. Пропадналият благородник ще кротне и ще спи до зори като чист младенец. Защо така?… Ще мога ли някой ден да постигна същото?…

Вълкодав отново седна на масата на Сонмор Младши и късогледият Улойхо се наведе напред, за да разгледа Прилепчо. Сетне топна пръст в маслото и протегна ръка през масата към зверчето. Вълкодав трепна… и с изумление видя, че иначе свирепото му приятелче нито засъска, нито понечи да хапе, нито дори се опита да отлети. Замърда с носле и предпазливо лизна от угощението.

На малцина позволяваше подобно нещо.

— Прав си, приятелю, тук не е въшлива дупка — продължи прекъснатия разговор Кей-Сонмор. — Не съм и помислял да обиждам теб или оправния ни Стоум. Просто баща ми ме е научил да познавам обичаите на всяко племе, за да беседвам с хората така, както са свикнали. А у вас не е прието направо да се говори за работа, нали? Първо трябва да се поприказва за това, за онова, пък насетне…

Нещо смътно трепна в паметта на Вълкодав при тези слова. Гласът? Не, не е гласът. Изговорът?… Луга сякаш се досети какво го затруднява и реши да помогне. Рече благо:

— Но ти, вянино, навярно също доста си скитал по белия свят, затова ще се съгласиш, че всеки обичай си е добър само там, където животът се живее така, както е свикнал народът, създал обичая. Така и сега. Прави сте вие, вяните, да не одобрявате някой да е припрян, щом си живеете в гори глухи и нов човек срещате веднъж на половин година…

Да бе, веднъж на половин година!… Веднъж на месец, че и по-често — засегна се Вълкодав наум и… си припомни. И се запита — а защо всъщност толкова им трябваше да идват с Еврих в Кондар? Нима нямаше други пътища, други градове, та дори да са отвъд Змейската диря?…

— Преди три лета — промълви вянинът бавно, — твоят баща беше вече помъдрял от годините, но обеща да е жив и здрав още дълго. Радвам се, че има кой да наследи мъдростта му.

— Аха. Онзи път ти отхвърли предложение, от което на мнозина биха потекли лигите — насмешливо изрече Кей-Сонмор. — Е, какво да се прави, с теб вървим по различни пътечки, а гората е голяма… Я кажи по-добре, ще помогнеш ли на побратима ми? Търси телохранител за съпругата си.

Вълкодав си помисли за писмото на наемника Гарахар, пратено до галирадеца Неклюд. Ако остане, ще дочака разследване защо още не са пристигнали в Кондар шестимата насилници. А после и Кавтин ще се завърне от Четирите дъба. Засега е там като закотвен от раните на малкия си брат, пък и господарят Алпин, приключвайки Обиколката на границата, ще пожелае да навести малкия си любимец. И, току-виж, ще открият и неверния Сенгар, ако му скимне да се веене в града… „Вянин? Какъв вянин? Да не би онзи същият, който отне съпругата от мъжа й в едно селце преди Засечния рид?…“ Нещо не се получаваше да живее тихо и да не се набива на очи. Вълкодав мрачно си каза, че службата у гърбавия ще е по-доходна от тази в „Зъбатката“. Което ще рече, че кемерът ще се напълни по-бърже, отколкото ако остане при скръндзата Стоум. Което ще приближи деня на наемане на кораб. Откъдето и да го погледнеш…

— Що за беда заплашва почитаемата ти съпруга, уважаеми майсторе? — попита Вълкодав.