коленете и лактите, с лекета навсякъде, а широкото наметало щеше да е разпрано от горе до долу. И така вече имаше два дълги шева. Утре същото наметало навярно ще бъде дадено на някой просяк. Безпътния нарочно цепеше скъпия плат с нож — така му се струваше по-юнашко. Ден, в който не успяваше да съсипе поне една дреха, той смяташе за преминал напразно. Дори когато наистина някой му вадеше оръжие, той бе подкупен да погъделичка самолюбието на Безпътния и такива наемници много внимаваха да не го наранят истински.
Стъписан от словата на Вълкодав, Безпътния позволи да го вземат под ръка и да го поведат по посока към „Сребърния фазан“. На петата или шестата крачка обаче благородникът изведнъж се сети, че не е тръгнал да пие, а да се бие, и то именно с този тук пазач, за когото му шепнаха, не помнеше кой точно, че си заслужавало да го набие, за да не знае много. Братът на наследника на Кондар ядно изтръгна ръкав от дланта на вянина:
— Махни си лапите, келеш!…
Вълкодав си каза, че разпътният живот не ще довърши Алпиновия брат чак толкова скоро и определено не днес. Отпуснатото наглед тяло изведнъж се дръпна неочаквано мощно. Вълкодав едва успя да отпусне захвата си, за да не строши на велможния непрокопсаник някоя кост, опазили я Боговете. Безпътния се изрепчи още веднъж и Вълкодав погледна към слугите му. Те бяха разтревожени и почти се канеха да хукнат на помощ на господаря си, ала навреме разбраха, че пазачът внимава да не го нарани. Затова отново безучастно отстъпиха. Не го харесваха, пък и Алпин не ще ги накаже, ако допуснат брат му накрая да изяде един умерен пердах. Знаеха го от опит.
Вянинът заведе усмирения велможа, както и обеща, до вратата на „Фазана“. Тук стояха даже не един, а двамина здравеняци. Вълкодав постави в ръката на Безпътния меден грош и каза, многозначително поглеждайки към пазачите:
— Почерпи се, добри човече, и не споменавай с лошо.
Благородникът загледа тъпо гроша в шепата си, а Вълкодав не го изчака да се опомни, обърна се и се върна към поста си. Така е най-добре — махаш се от очите на винения роб, пък онзи след миг-два вече няма и да си спомни за теб.
В кръчмата цареше голяма веселба. Рейтамира току-що бе привършила „Пеперудката“, посетителите удряха подметки на чизми и обуща в пода, както бе прието сред нарлаките да се изразява възторг и одобрение, и гръмко искаха още песни в същия дух. Вълкодав леко съжали, че не е дослушал куплетите, но пък надали Рейтамира нямаше да повтори песничката друг път.
Видя му се много разхубавена. Оживена, поруменяла от вниманието на околните и от успеха. Съвсем не като онова наплашено сираче, което с Еврих отърваха от глупавия и жесток неин мъж от безименното селце край реката…
— Ей, вянино! — чу той. — Я ела, имам работа за теб!
Вълкодав първо се озърна към улицата, но не забеляза никакви признаци да му гласят ново безобразие и реши да се приближи. Викаше го младият разбойник, седнал на най-добрата маса до гърбавия си приятел. Сакатият имаше доста доволен вид на човек, спечелил някакъв облог.
— Сядай! — каза Кей-Сонмор. Вълкодав седна полуизвърнат към входа. На добросъвестен пазач не се забранява да приказва с гостите, стига да не страда службата от такива разговори.
Пред Луга върху плоско блюдо стоеше купчина дъхави палачинки. Докато вянинът се настаняваше, синът на Сонмор провери с пръст колко е остър ножът, който извади от канията на колана си, след което с един замах разполови купчинката и придърпа гърненце с масло, смесено със ситно нарязана солена пъстърва. Повечето нарлаки ядяха палачинки именно така, но Вълкодав вътрешно потръпна — какво може да се очаква от такова беззаконно племе?… Бая акъл се иска — палачинката е печена цяла в тигана, за да я кълцат на малки парчета…
— Доста прочут си станал — дъвчейки подхвърли Кей-Сонмор. Никой вянин, колкото и гладен да е, не би седнал да води беседа с пълна уста, но Вълкодав бе виждал и по-лоши неща през живота си. — Разказаха ни — продължи наследникът на Нощния конис, — как си напердашил недоносчетата на Тигил. Вярно ли е, че си го утрепал с вързани ръце?
— Да речем — изсумтя Вълкодав. Разговорът не му допадаше.
— Познавах Тигил, дано не отхвърли душата му Свещеният огън — каза Сонмор Младши. — Нужен е велик воин, за да се справи с него така, както ти си го сторил. И още една мълва ходи… казват, че Канаон, син на Кавтин Стоте друма, също бил юначен с меча. Така ли е?
— Да речем — отново намръщен отвърна Вълкодав. — Хората сигурно по-добре знаят. За това ли ме повика?
Кей-Сонмор изведнъж прихна:
— Брей че си лют! Не, вянино… Татовият съветник смята, че се пилееш в тази въшлива дупка. Повиках те да чуеш от какво е угрижен моят приятел, майстор Улойхо. Той може да ти предложи по-добра работа от тази тук…
Вянинът постави ръце на плота и Улойхо веднага си помисли, че с неговите мазоли би могъл да полира изумруди. Караше го да се чувства дваж по-дребен и триж покрив. Плашеше го.
— Тук не е дупка, още по-малко — въшлива! — мрачно отсече пазачът. Явно се канеше да стане и да си тръгне.
Ювелирът отвори уста да говори, но тогава стана нещо неочаквано. Вълкодав не се надигна — излетя от мястото си. И се озова до вратата едва ли не преди всички посетители да успеят да се стреснат. В следващия миг от улицата се чу глухо ръмжене и на прага изникна Безпътния. Косата му бе още по-рошава, чак щръкнала, стискаше дебел кол, изтръгнат незнайно откъде. Очевидно бе пропил връчения му от Вълкодав грош, след което навярно му бе хрумнало, че вянинът го е обидил с жалката милостиня. Или с това, че не го е пуснал в „Зъбатката“. Или че не е седнал да пие с него — нямаше значение с какво! Вянинът си просеше боя и толкоз! Безпътния се намираше на върха на благородната си ярост и се натискаше да нахлуе в кръчмата, на което попречи ударилия се в касата кол, и от това през гърлото му изригна мощен, не съвсем разбираем рев:
— Утрепвам те!…
Кого именно искаше да утрепе, остана неясно. Може би и сам не знаеше, ала видът му напълно подкрепяше изказаната закана. Рейтамира изплашено притисна лютнята към гърдите си, та даже и Кей- Сонмор за кратко замръзна с отворена уста, както се гласеше да налапа четвърт палачинка. Безпътният беше насочен и насъскан срещу вянина от неговите хора, за да може да види Улойхо как вянинът се справя с натрапници. В момента Луга размишляваше трескаво дали веселата шега не е отишла твърде далеч. Добре, рече си накрая. Чули сме какво ли не за този вянин. Нали заради това подхлъзнахме Алпиновия батко? Да видим какво ще направи… Все за нещо няма да го бива!
Вълкодав нямаше време да обмисля. Той и не понечи, усети само досада към себе си — толкова ли не беше ясно, че пияницата ще се върне?… Хубаво го изпроводи одеве, ала сега ще се наложи да го изхвърли. Че после и да се извини на гостите, че е позволил някакъв си луд да ги стресне…
Улойхо неволно се сви. Луга не за първи път го довличаше със себе си в шумна компания „да разпуснат“, като почти винаги „разпускането“ завършваше с едно и също сбиване с кръв от носове и избити зъби, при това Луга, както се полага на бъдещ Сонмор, неизменно се хвърляше напред да разтървава побойниците… винаги с известно закъснение.
А през това време Безпътния все още се бореше да влезе в гостилницата, ала краищата на страшния, с остатъци изгнила кора, крив кол опираха в касата на вратата и го спираха. Посетителите премигаха, хем уплашени, хем развеселени, но повече уплашени, а после видяха, че колът вече е в ръцете на вянина. Безпътния хлътна през прага… и странно защо обиколи пазача, подскачайки, след което жизнерадостно се устреми обратно навън. Вълкодав го придружи, държейки го за яката и запрати кола в черния ъгъл на двора, където стоеше мръсната метла. И едва озовал се зад ниския нарлакски праг, не като в добра вянска къща, без излишни думи просна безобразника върху паважа. Един кръчмарски бияч веднъж само прощава. Веднъж — може. Ала повторен опит да се безчинства в заведението, което пази, може и трябва да има само един отговор — с муцуната по паважа. Без повече ласки и слова.
Братът на Алпин се простря върху мръсотията.
Слугите вече идваха на бегом към господаря си. Единият рус, другият — тъмнокос, но си приличаха като близнаци, двама дебелобърнести млади чукундури, вече почнали да дебелеят на лесната служба. Такива
