Вълкодав.
Вървейки след Виона към заветната вратичка, вянинът все се питаше що за гостенин чака майстор Улойхо. И за подаръка, който възнамеряваше да купи от този гост. Трябваше много да внимава. Защото, ако се обърка нещо — кой е отговорен? Телохранителят е виновен. Не си е вършил работата, ще кажат. Недогледал.
Слуга отвори вратата пред младата госпожа и вянинът пристъпи подир нея в скъпоценния чертог.
… Така става с неопитните воини, когато напират да се гмурнат в кипежа на боя, стремглаво изскачат иззад ъгъла… и получават боздуган по шлема, пак добре ако не острие на секира по челото…
Стаята нямаше прозорци. Осветяваха я две маслени лампи, изкусно укрити в издатините на каменната облицовка. Виона привично ги запали и Вълкодав отново видя кадящите факли в полумрака на подземията… Чевръстият Прилепчо се стрелна от рамото му и по стената се мярна сянката му… Отпред звънна метал о камък. Пещерно ехо донесе ругатни, плющене на камшици и хрип на десетки хора на ръба на изтощението…
— Харесва ли ти, Вълкодав? — попита Виона.
Гласът й разпръсна видението, кошмарът се разпадна на черни парцали като паяжина на зъл кръволок и бавно се прибра обратно в душевните мази. Вянинът с облекчение видя, че пещерата не е истинска. Майстор Улойхо беше я сътворил от късове самородни скъпоценни камъни, ловко пасвайки парчетата и пускайки да се вият по стените и тавана пъстри плетеници на рудни жили. Само едно бе различно тук от видяното в каторжните галерии — скъпите камъни тук не се гушеха в гнезда от груби камъни във вид на мръсни безформени буци. Грижовната ръка на майстора беше ги полирала и шлифовала, оставяйки ги тайнствено да мъждукат в оскъдната светлина на лампите. За стар рудар, за какъвто смяташе себе си вянинът, това режеше окото. Той си рече, че надали прекупвачите на камъни, както и клиентите, посещавали майстор Улойхо, някога са стъпвали под земята.
След като се огледа по-внимателно, Вълкодав забеляза още нещо, изплъзнало му се в началото заради връхлетелия го потрес. Беше ниска масичка с удобно кресло към нея. И корава кожена торба, подобна на четвъртита кошница, която стоеше на каменна полица близо до единия светилник. Доколкото знаеше, в такива торби държат товара си книготърговците.
Помисли си, че съпругът на госпожата, докато е майсторял ръкотворната си къртичина, навярно доста е гледал да прочете за подземния живот на камъните. Във всеки случай всеки скъпоценен камък си стоеше именно в собствената си родна порода, откъдето го изчоплят рудничарите с кирките си. Може би, освен че е чел книги, гърбушкото е разпитвал опитни миньори…
— Харесва ли ти? — не дочакала отговор, повтори Виона.
Вянинът неохотно промълви:
— Не обичам пещерите, госпожо.
— Какво ти е, Вълкодав? — удиви се тя. — Току-що се шегуваше, че съм била момиченце…
Той нямаше ни най-малко желание да обяснява причините за угнетението си, затова се извърна настрани. Забеляза още едно отличие на ювелирната пещера от истинската подземна дупка. Чистотата. Внимателно подбраните пъстри камъни бяха измити и огладени. В мините на Скъпоценните планини даже най-пленителните слоеве трудно се разпознават заради напластения прах и кал. Никой там не лъска с влажно парцалче червените, зелените и лилавите сърцевини на натрошената скала, нито спира да се възхити на преливащите се шарки…
Стаята не бе довършена. В ъгъла лежаха няколко приготвени за вграждане камъка, а до тях — сандъче със спретнато подредени инструменти. Пак там се облягаше на стената къса стълба, отначало възприета от Вълкодав като напълно уместна минна принадлежност. И дълго парче вкаменен праисторически дънер с разпознаваема кора и чворове от счупени клони. Майсторът все още се двоумеше къде точно да го нагласи в странната си стая, още му търсеше най-естественото място…
За разлика от Вълкодав, Прилепчо веднага се усети като у дома си. Тягостни спомени не тревожеха малкия хвъркатко. Повъртя се насам-натам и си хареса издатина, в която се вкопчи… и незабавно си облекчи коремчето, като украси красивия каменен килим с дълга миризлива диря.
Досега зверчето, все нещо разбирайки с мозъчето си, не си позволяваше подобно нещо там, където му се налагаше да дели подслон с хора.
Май наистина се бе почувствал у дома. По-детайлно погледнато, това му деяние беше похвала за работата на сакатия майстор… само че…
Отдавна Вълкодав не бе изпитвал подобно смущение! По-късно си спомняше, че първо се озърна дали не идва стопанинът, повел гостенина си насам. И докато стърчеше глупаво и стъписано, Виона се изкиска, плесна с ръце и изхвръкна навън, за да повика слугиня с парцал и кофа. Прилепчо игриво се опита да я последва, но бързо промени намеренията си и се върна при Вълкодав. Като че ли бе започнал смътно да се досеща, че все пак не си е у дома, в пещерата. Крилатият пакостник кацна на рамото на приятеля си и взе гузно да се отърква в шията му, както правеше след някоя сторена беля. Повече не се опита да увисва на стената на неистинската подземна кухина. Не, не разбираше точно какво лошо е направил, ала усещаше неодобрението и притеснението на вянина.
Следите от престъплението на Прилепчо бяха бързо и надеждно заличени, още преди стъпките на стопанина да се чуят по коридора.
Гостът се оказа кльощав стар сегванин с дълги бели коси, по обичая на Островите, събрани в конска опашка на тила. Бе придружен от телохранител, също сегванин, който проучи вянина с остър взор, лишен от всякакво дружелюбие. Вълкодав не му отвърна никак, но вътрешно се подсмихна. Момъкът носеше голяма плоска кутия, явно принадлежаща на господаря му. Няма що, читава охрана, която допуска да са й заети ръцете!
През това време гостенинът с уважение и жив интерес оглеждаше „Ковчежето“.
— Ти, добри ми майсторе, си слизал в рудник, нали? — попита той, настанявайки се.
— Уви, не — кротко въздъхна Улойхо. — Аз и в града не всеки ден излизам.
Сегванинът разпери ръце в преувеличен жест на удивление:
— Тогава откъде така добре знаеш как изглеждат недрата земни?
Майсторът се притесни, явно така и не свикнал още с похвали, но доволен да ги чува:
— Ами… питал съм… знаещи люде…
Вълкодав стоеше зад гърба на господарката с кръстосани на гърди ръце и си траеше.
Търговецът на скъпоценни камъни кимна на телохранителя си, който май беше повече обикновен слуга и носач, отколкото пазач, както го определи наум Вълкодав, и онзи постави кутията върху масичката. Сетне сегванинът свали от врата си неочаквано дълъг ключ на верижка и го пъхна в малка ключалка, вградена в кутията всред метални дантели. После вдигна капака.
Виона ахна възторжено. Улойхо доволно се усмихна. Сегванинът се облегна назад в креслото, радвайки се на произведеното впечатление. Слугата-пазач зяпаше богатство, което не беше негово.
— Ще ги обкова в сребро — каза ювелирът на съпругата си. — И ще ги нанижа в гердан. Или като корона ще ги наредя. Вземи, нека видя как ти стоят в косите!
Безбройните плитки на Виона бяха скрити под забрадката от очите на чуждите мъже, от което нарлакската премяна се издуваше нагоре като мономатански тюрбан. Виона протегна ръка към кутията и извади от черното кадифено гнездо парченце, сякаш откъртено от застинало море или от твърдта небесна… то искреше с ледено-светлосин звезден огън. Тя държеше светещото камъче толкова грижовно и предпазливо, все едно се страхуваше да не го счупи, да не го разпилее като крехка ледена висулка. Доближи камъка към тъмносинята коприна на забрадката, обхванала смуглото й чело, и стана ясно, че именно там му е мястото. По-добро не можеше да се измисли.
