От онзи ден в дома на ювелира Улойхо тръгна една безспирна странна седянка. Всеки ден идваха гости. И майсторът, съвсем против навика си, зарязваше инструментите и работата си. Дойде Кей-Сонмор, дойде почитаемият му баща, съпроводен от мълчаливия Икташ, който, щом видя Вълкодав, му кимна като на стар приятел, а насетне цяла вечер не се отдели от Виона. Сонмор подкачи Вълкодав, като го попита оздравял ли е вече („От какво си болен?…“ — веднага се стресна Улойхо).
Луга пък доведе Рейтамира, явно превърнала се в негова любимка, и тя пееше и свиреше за радост на гостите и стопаните.
Друг път се отби Еврих. Той наистина успя да разведри господарката, с която си говореха за Мономатан, където граматикът бе ходил още осемнайсетгодишен и не бе забравил езика. След дълга беседа те с Виона решиха, че той може и да я е срещал случайно, докато е странствал по горските реки с лодка. Тя, разбира се, изобщо не помнеше да е зървала светлокож чуждоземец, нито той се сещаше за синеоко голичко детенце, но нима това бе важно?… Важното бе, че увлечени в разговори и край богата трапеза никой не забеляза как се изтърколи нощта, още една нощ, толкова страшна преди за Виона. На разсъмване Еврих си тръгна, като обеща да дойде пак — стопанката не го пусна, преди да го стори.
Но, разбира се, най-честите посетители бяха съвсем непознати на Вълкодав. Той отлично виждаше, че втренченият му, напрегнат и дебнещ взор им е неприятен, бодеше ги дори в гръб. Ала какво да стори?… Вълкодав би предпочел да се срази с дузина улични главорези, отколкото да има работа с един-единствен убиец, възпитан от поклонниците на Смъртта. Защото такъв човек не се бои от гибел, такава мисъл изобщо не съществува за него, което го прави извънредно опасен противник. Той не се брани и не пази живота си. Той е изцяло устремен към задачата си да убие. И как можеш да го различиш, откъде да знаеш каква маска ще надене, за да проникне в къщата на майстора?… Ще се престори на стар познат, многократно гостувал и дори преспивал в дома ти? На любим и проверен слуга? На млада робиня, уж случайно купена на търг?…
Вълкодав не за първи път се сблъскваше с почитателите на Морана. И си даваше ясна сметка, че не познава даже забележима част от всичките им уловки и хитрини. Защото не е дадено на един воин да узнае всичко това, след като произхожда от народ, свикнал да нарича смъртта Неканена гостенка… а не Вездесъща или Желана… Как ще разпознаеш един отровител, да речем, след като той с лекота, че и с радост ще вкуси от собствената си отрова, само и само да лиши пазачите от бдителност?…
Някога вянинът се питаше защо все пак никой не харесва особено телохранителите. Уж честен и почтен занаят, живота господарски да браниш, пък за всички отстрани тази служба е неприятна… Сигурно, реши Вълкодав, тъкмо заради тая подозрителност вечна, която струи през очите на пазача. Няма що, голяма радост е всеки ден да виждаш край себе си намръщен и застанал нащрек мъжага, подобен на голямо настръхнало куче! Не мило животно, с което да си поиграеш, да поговориш, да го погалиш… Я посегни — ще ти заръмжи, зъби ще покаже. Не ми пречи, ще значи това ръмжене, не ми пречи да те опазя!…
— Гледам, че си по-спокоен, когато сам подбираш гостите — каза му майстор Улойхо. Вянинът отвърна сухо:
— Нека бъде така, както е по-добре за госпожата.
Заедно със сакатия стопанин обаче той все пак разпита подробно Виона. Младата господарка чак заплака горчиво, но вянинът настоя и тя, като зарида още по-безутешно, призна, че наистина очаква смъртта си. Скорошна, неотвратима и страшна. Виона падна на колене пред мъжа си и замоли за прошка, задето толкова рано го напуска. Улойхо с треперещи ръце я вдигна и прегърна силно, едва сдържайки своите сълзи, а тя протегна длан и се вкопчи в лакътя на Вълкодав като захлипа:
— Мен няма да спасиш, но защити сина ни!… Вездесъщата… ако Нейната прокоба се стовари и върху него…
Тя се отскубна от съпруга си, грабна младенеца и се опита да го тикне в ръцете на вянина. Вълкодав мъчно губеше външното си спокойствие. И не под натиска на риданията на жената, която му бе поверено да брани. Без да му трепне нищо по лицето, той невъзмутимо я погледна в очите и каза:
— Нека първо минат през мен, момиче. Знаеш ли колко пъти съм убиван? Никой досега не е успял да ме довърши.
— Не мисли за мен… — пелтечеше, без да го слуша Виона. — Сина… сина ми опази…
— Не се погребвай сама, преди да ти е дошло времето — каза вянинът. — Пожали мъжа си, виж го, плаче вече.
Лошото беше, че и тя точно не знаеше кога настъпва прокълнатият хиляден ден.
Еврих обичаше да идва у ювелира, зажадняла му бе душата за разнообразие. Беседите с двуцветните жреци по същия начин го развличаха и даваха храна за ума му, да не споменаваме щастливата възможност да блесне с вещина пред разбиращ събеседник. Никила, а особено белокосият му Наставник, бяха доста над полуграмотния варварин, който отваря уста два-три пъти дневно… а като си я отвори, то е за да изтърси нещо, което Еврих би предпочел да си спести…
След като се сдуши с Учениците на Близнаците, младият арантянин започна често да си почива от писарските занимания в „Сегванска зъбатка“, като отиваше в Дома на жреците. Още повече, че Лудата Сигина окончателно се пресели в лечебницата, напускайки „Нардарски лаур“, за да се грижи заедно с жреците за болните, при това Учениците оказваха на селската смахната необяснима почит.
Познанството с майстор Улойхо пък обещаваше забележителна глава в пътните записки на граматика в качеството му на Събирач на мъдрост. Когато ювелирът го покани да дойде пак на гости, Еврих прие с радост. Белята стана, защото бе загубил предпазливост. Докато си приказваше с Учениците, той с гордост спомена за поканата и изрази задоволството си, че ще прекара приятна вечер с Улойхо и неговата съпруга. Наказанието последва незабавно.
— Ще дойда с теб — безметежно заяви Сигина. — Ще има какво да разказвам на синовете си, когато те най-сетне се завърнат при мен.
Цял ден Еврих се чудеше как да се отърве от малоумната старица. Не желаеше да обижда Сигина, а без да го стори, не би успял да й откаже. Ученият, чиято книга бе удостоена с честта да се съхранява в Силионската библиотека, скоро изчерпа красноречието си и се убеди, че всякакви слова отиват безполезни на вятъра. Щом стана ясно, че Сигина или не схваща напълно прозрачни намеци, или се прави, че не ги разбира, като предпочита те да минават покрай ушите й, Еврих мислено махна с ръка.
Вълкодав никога не бе помислял, че един ден ще завиди на безсемеен и бездетен човек. А виж ти — и такова нещо доживя. Икташ седеше в отсрещния ъгъл на „ковчежето“, мъждукащите лампи хвърляха трепкави сенки върху лицето му, а Вълкодав му завиждаше. Мургавият нарлак изобщо не приличаше на телохранител. Още повече телохранител на толкова важен човек като Сонмор. Никой не му се мръщеше заради неприятното втренчване, присъщо на другите пазачи. Защото той не се втренчваше. Винаги спокойно и ведро усмихнат, досущ учтив слушател от обикновените гости, той гледаше Еврих, който увлечено споделяше впечатления от своите пътешествия. И въпреки това вянинът бе сигурен, че Икташ подмолно наглежда всеки присъстващ в стаята. И доста зорко при това. Наблюдаваше своя приятел и господар Сонмор. Следеше Еврих, който по навик твърде енергично описваше разни свои преживелици и
