пинсетите. Широко разпространено явление е младите да идват в армията със своите собствени китари и балалайки, четки и платна. Съветският народ отдавна е наясно с порядките, които царуват в нашата родна армия, и затова съветва синовете си да разкриват талантите си незабавно, още от първия ден. Въпросният сержант демонстрирал таланта си още щом попаднал в нашия учебен танков полк. Завели го в един клуб и му заповядали да направи сувенир — мъничък сребрист танк, подарък за някакъв председател на комисия. Така през цялата си служба изобщо не го видях. От 30-те души във взвода имах седем такива; вярно, другите шест -художник, цигулар, пианист и трима спортисти — бяха прихождащи, тоест понякога веднъж седмично, та дори и по два пъти се появяваха във взвода и съумях криво-ляво да ги понауча на нещо.
Курсант Зумаров не се появи дори на випускната инспекция, а и нямаше защо да се появява: той други танкове освен играчките, които майстореше от бронз и органично стъкло, не беше виждал. На изпита вместо него се яви командирът на полка, той все си шепнеше нещо с комисията. В резултат Зумаров стана отличник, дадоха му звание сержант и го оставиха в нашия полк като командир на отделение — да подготвя нови поколения командири на танкове.
Не мисли, читателю, че само аз съм имал проблеми с „мъртвите души“ — всички взводни командири имаха по шест-седем „мъртъвци“. Тук разпределението е справедливо, никой не е ощетен! Та по този начин подготвяме кадри за родната армия. Пристига такъв командир на танк — недоучен — от учеблия полк и веднага заявява: аз не съм командир, аз съм вокалист. В полка, естествено, му се радват, тъкмо ти ни трябваше! И докато танкът се командва от мерача, вокалистът си пее ариите. Всички са доволни. А най- добрите си занаятчии като нашия бижутер учебният полк за нищо на света няма да даде на бойните войски — оставя си ги под всякакъв предлог, най-често като инструктори.
Да, ама на сержант-инструктор Зумаров междувременно му хвърлил око командирът на дивизията, а след това и командващият армията и той се издигна отначало на дивизионно равнище, а после и на армейско. И може би щеше да се издигне още, само че патрулите го хванали, на всичко отгоре в друг окръг.
След първия ни разговор с военния следовател вече бях решил, че втори няма да има, защото абсолютно нищо не знаех за сержанта, нито на какво равнище се намира сега, нито кой е същинският му командир, нито колко пъти седмично му дават градски отпуск. Но втори разговор все пак се състоя.
— Къде му е клетвата?
— Съвсем не знам!
И наистина не можех да знам.
Работата е там, че всеки съветски войник след едномесечна подготовка полага клетва. Това става едва след като войникът за пръв път е стрелял със собственото си оръжие. За всеки войник клетвата се отпечатва на отделен лист и той се разписва под текста му; това се прави, за да може този отделен лист винаги да бъде сложен в папката с наказателното му дело.
Когато целият учебен взвод за пръв път отишъл на стрелбището преди полагането на клетва, Зумаров изпилвал първия си танк.
— Нищо — казал му командирът на полка, — ще идеш със следващия взвод.
После полковият командир явно е забравил да се разпореди, той си има сума проблеми! А аз като пряк началник също не можех да проконтролирам. Беше ми казано да не си навирам гагата. И не си я навирах. Пък и нямах възможност да я навирам.
Само че сега Зумаров, както се изясни, не беше нито сержант, нито дори войник. И военната юрисдикция не го ловеше: щом не е положил клетва — значи не може и военен съд да го съди, а според гражданските закони той не бе извършил нищо лошо, просто за няколко дена от един град отишъл в друг град. Наистина, и целите тия година и половина, които беше изкарал в армията, също не можеха да му се зачетат, тъй като срокът на службата в армията се изчислява от деня на полагането на клетвата. По този въпрос и Зумаров можеше да вдигне скандал: нищо не ме интересува, аз дойдох в армията и честно служих, а вие защо не сте ме заклели? Това не е моя грижа, а ваша!
Скандалът се разгаряше и трябваше незабавно да му се сложи край, защото можеха да пострадат не само дребни пионки като командира на полка, но и някои по-големи началства. Скандалът бе потушен на равнище Киевски военен окръг. Там направили компромис. На Зумаров му оставаше да служи още година и нещо. Вместо това предложили да бъде уволнен незабавно, по здравословни причини. Зумаров приел компромиса. А на Москва съобщили, че в Омск действително е бил арестуван сержантът от Киевския окръг Зумаров, само че той вече не бил строеви сержант, а предсрочно демобилизиран. Освободеният от медицинска комисия сержант страдал от разстройство на паметта и затова не е предявил на патрулите съответните документи.
Върви им на Зумаровци, жалко само, че са твърде много в несъкрушимата армия.
МИША
Щабът на Ленинградския военен окръг
— Ключето?
— Другарю редник, първо, закопчейте се, имате отпреде си подполковник, дежурен по щаб на окръга...
Редникът изобщо не изреагира на думите на подполковника.
— Ключето — спокойно повтори младият войник с широко селяшко лице, в което обаче грееха толкова превъзходство и презрение, че дежурният дори не посмя да приложи спрямо нахалния войник цялата пълнота на почти неограничената си власт.
Дежурният по щаб на окръга е висше същество. Щом го зърне отдалеч, всеки офицер неволно се изпъва, машинално намествайки портупеята и козирката на фуражката си. Сега пред дежурния стоеше съвсем млад войник, на когото по би му прилягало да трепери пред всеки ефрейтор, отколкото абсолютно да не реагира на забележките на дежурния.
— Ключето — повтори войникът, явно кефейки се от ситуацията. Той умишлено не казваше кой му трябва, а и самия ключ наричаше в противоречие с устава ключе, което в отношенията между войник и офицер е категорично недопустимо.
В този момент в помещението на дежурния по щаб се появи майор с червена лента на левия ръкав — помощник-дежурният. Мигновено преценил ситуацията., майорът изведнъж се усмихна лъчезарно, стрелна се към огнеупорния шкаф и отвори с рязко движение двете му вратички. От стотиците ключове, които се пазеха там, безпогрешно грабна един и угоднически го подаде на надменния войник. Той гнусливо, с два пръста пое ключа, изгледа презрително дежурния по щаб от главата до петите, бавно се обърна, изхрани се покрай плювалника в ъгъла и излезе от стаята, силно затръшвайки вратата.
Оскърбен до дъното на душата си, дежурният пребледня от ярост.
Извърна се към майора и сричка по сричка бавно попита:
— Другарю майор, на кого и кой ключ посмяхте да дадете без мое разрешение?
— Ама това е Миша, другарю подполковник — примирително каза майорът.
— Кой ключ му дадохте?
— Ключа от кабинета на заместник-командващия окръга.
— Ама вие... Ама вие... Ама вие разбирате ли?... Чели ли сте инструкцията?... В този кабинет се пазят държавни тайни... Само старши адютантът или офицерът за специални поръчения има право...
— Но това е Миша...
— Пет пари не давам за никакъв Миша, ще влезете в ареста с вашия Миша. Само старши адютантът или офицерът за специални поръчения могат да вземат ключа, но едва след като лично заместник- командващият нареди, а тези офицери се разпишат два пъти за ключовете, защото, ако изчезне нещо... Сдайте пистолета и патроните... — Подполковникът се обърна към мен. -Началник на караула! Арестувайте този Миша и майора.
— Миша — ненадейно заяви майорът — е шофьор дубльор на резервната кола на първия заместник- командващ Ленинградския военен окръг генерал-лейтенант Паршиков...
— Я! — изведнъж се сепна подполковникът. — А бе ти защо не ми каза навреме?!
