Съвсем небезразлично беше обаче на командира на полка. Правото да изпраща младши офицери на офицерския съд на честта принадлежи именно на него. Ако каже „да“, ще се съберат офицерите от полка и ако поискат, ще смъкнат една звездичка от пагоните на старши лейтенанта, а може и самите пагони да смъкнат, върви, бивши старши лейтенанти, накъдето ти виждат очите, нито пенсия ще имаш, защото още си млад, нито бъдеще, защото вече си стар да започнеш живота си отначало. Командирът на дивизията, командващият армията и командващият окръга ще утвърдят решението на офицерския съд, това става автоматично, защото в противен случай онзи, който не утвърди решението, е отговорен за всички бъдещи поразии на някакъв си старши лейтенант алкохолик.
Ако командирът на полка каже „не“, старши лейтенанта пак ще го възпитават до следващото му провинение, когато пак ще трябва да прозвучи командирското „да“ или „не“.
Решението „да“ е винаги мъчително за всеки съветски командир — понеже личната му кариера зависи предимно от това, с колко процента е можал да понижи количеството на провиненията и нарушенията, е, то се знае, и от това как войниците оправят креватите си и как са боядисани стоборите на военното градче. Състоянието на дисциплината се мери не с количеството извършени нарушения и престъпления, а с количеството наложени наказания. Дисциплината в Съветската армия е изключително ниска, в много случаи това е почти неуправляемо стадо тъкмо защото всички командири водят помежду си свирепа борба за оцеляване. Победител излиза само онзи, който изобщо не наказва войниците и офицерите, каквито и провинения да са извършили. Единственият организъм, който донякъде влияе върху поддържането на дисциплината, са военните комендатури, и то единствено защото задачата им е да хващат всички войници и офицери, които им се мярнат пред очите. Комендатурите си имат друг ред, друга система, тук всичко е наопаки. Всички комендатури се стремят да наловят повечко нарушители.
Но комендатурите действат предимно извън военните градчета: в градовете, по железопътните гари и аерогарите. Именно дейността на комендатурите създава илюзията за дисциплина и ред, но това е само илюзия.
Командирът на полка отдавна се канеше да упражни властта си, но в момента това беше крайно рисковано лично за него. Дисциплината и бездруго е паднала до най-ниското равнище и да започне новата година с такова решение би било просто лекомислено: ами ако утре вземе да се случи нещо наистина сериозно, което не може да се замаже и потули? Какво ще стане тогава? Да наказва пак някого? Е, това вече ще бъдат две нарушения в статистиката, докато в другите полкове ще е тихо и мирно.
Командирът се изправи (да тръгне срещу почти единодушното мнение на всички офицери също не му се щеше) и каза мрачно:
— Нека не бързаме, въпросът трябва да се обмисли.
Не му се наложи да обмисля дълго.
След една седмица на командира на полка се обади началник-щабът на дивизията и поиска незабавно да му представи Документите на най-добрия взводен командир, за да го назначат за ротен в съседния полк.
След 10 минути в кабинета на командира на полка вече се намираха замполитът, командирът на първи батальон и командирът на трета рота.
— Другари офицери, заповядано ми е да изпратя най-добрия от взводните в съседния полк за повишение. Смятам, че старши лейтенант Дуров е тъкмо такъв. Вярно, понякога допуща грешки, но това на всеки може да се случи. Смятам, че той напълно е осъзнал вината си и ще се оправи. Не съм ли прав?
— Доверието е голяма работа.
— Като го завърти ротната шайба, няма да му остава време да се напива.
— Трябва, естествено, да помогнем на човека да стъпи на крака, че съвсем го нарочихме. Казвай на някого всеки ден, че е свиня — може и да загрухти.
Ротният написа блестяща характеристика на Дуров. Комбатът добави: „С извода съм напълно съгласен. Командир на първи танков батальон гвардейски подполковник Несносни.“ Командирът на полка резолюира: „Достоен за издигане на длъжността командир на танкова рота. Командир на 210-и гвардейски танков Портартурски, награден с ордените «Александър Невски» и «Богдан Хмелницки» полк гвардейски полковник Завалишин.“
Колкото до морално-политическите качества на Дуров, замполитът съчини отделна характеристика: активист, спортист, общественик — и така нататък, както подобава в такива случаи.
Досието замина за щаба на дивизията, където бе утвърдено от комдива.
— За пета рота съм ти намерил един сокол от 210-и полк., Не офицер, а злато. Звяр. С опит. Активист, спортист, общественик. Цял живот ще си ми благодарен.
— Може ли да попитам, другарю генерал, кой е той?
— Старши лейтенант... Как му беше името?... А... Дуров. Полковникът пребледня:
— Шегувате ли се, другарю генерал?
— Какво има?
— Аз на тоя Дуров му знам и кътните зъби, в един блок живеем. Пък и цялата дивизия го познава, макар и да не живе с него.
— Чакай, чакай, да не би да е онзи Дуров, дето на 7 ноември на парада се оповръща от преливане?
— Същият, другарю генерал, а ако си спомняте, май тоя Дуров съсипа и един танков двигател.
— Голям тарикат се пише Завалишин, намислил е да ме изменти. Ще му дам аз да разбере!
— Е, Завалишин, утвърдихме твоето соколче за ротен командир.
— Благодаря ви, другарю генерал.
— Ще се справи ли, как мислиш?
— Момъкът е проверен, ще се справи!
— Абе, Завалишин, защо при теб дисциплината нещо куца? А?
— Уж се стараем, другарю генерал, тази година добре я започнахме, смятаме и занапред да поддържаме нивото.
— Знаеш ли какво измислихме тук, в щаба? В тая обстановка не е редно да ти отнемаме най-добрите офицери, я да оставим тоя юнак Дуров при теб в полка като командир на трета рота. На съседите ти им трябва ротен, затуй ще им дадем твоя ротен-три, а на негово място ще сложим въпросния Дуров. Нека си остане в твоя полк. Нека командва ротата, нека укрепва дисциплината.
След което комдивът смени тона си от добродушен със стоманен, командирски и каза натъртено: „Заповедта за разместването на офицерите е подписана днес.“
Така гвардейски старши лейтенант Дуров стана командир на трета гвардейска танкова рота от първи батальон на 210-и гвардейски танков полк. В начина му на живот не се промени почти нищо. Само започна да получава по-висока заплата и следователно да пие повече. Сега за офицерски съд на честта и дума не можеше да става: повишението в длъжност при всички случай е свидетелство за доверие на вишестоящото ръководство и опрощаване на всички минали грехове. Да се оплакват от Дуров или да ходатайстват за понижаването му нито командирът на полка, нито замполитът не можеха, защото току-що бяха му написали блестящи характеристики. Безспорно те бяха очаквали, че фалшификацията може да се разкрие, но не предполагаха, че това ще стане толкова бързо. Ако тя наистина беше се разкрила поне седмица след преместването на Дуров в съседния полк, командването на 210-и би могло с ръка на сърцето да се кълне, че той е бил свестен, а сега изведнъж се е покварил.
И изобщо такива фалшификации минават без никакви усложнения, когато офицерът се прехвърля в друг окръг или дори в друга армия или дивизия. В този случай законът е железен: подписваш и се отърваш! Полковник Завалишин, естествено, отлично знаеше всички тия тънкости, просто не разполагаше с достатъчно време да изчаква удобен случай, за да прехвърли Дуров в друга дивизия. Просто в този момент трябваше да побърза и да рискува. И той рискува и загуби.
С появата на новия командир в трета рота дисциплината в нея окончателно падна. Бойната подготовка
