и боеготовността поеха също рязко надолу.
При всяко свое посещение на 210-и полк командирът на дивизията, който не искаше да забрави станалото, бързаше да отиде най-напред в трета рота, след което извикваше при себе си на дълги разговори командира на полка и командира на батальона. Беше си наумил жестоко да се изгаври и с двамата. То се знае, в края на краищата той трябваше да махне Дуров от ротата, но не бързаше да го прави. И незабавно отхвърляше всяко предложение за преместване на Дуров.
Командирът на дивизията беше в отпуск. Задълженията му изпълняваше неговият заместник, току-що пристигнал от Египет. Заместникът още не беше се ориентирал както трябва в обстановката.
Завалишин и комбатът се мятаха като тигри в клетка. Отсъствието на командира на дивизията трябваше да се използва бързо и решително. Дуров спешно трябваше да бъде разкаран някъде. Не е важно къде — в Сирия или в Унгария, в Забайкалието или Заполярието, с повишение или с понижение.
Началникът на отдел „Кадри“ на дивизията, след като получи дузина бутилки коняк, ги посъветва: В АКАДЕМИЯТА!!
За най-добрия ротен командир в 210-и гвардейски танков полк пак бяха написани блестящи характеристики, които заместник-командирът на дивизията утвърди, и досието спешно замина за Москва.
В личното досие на Дуров имаше само шест характеристики: две, написани при завършването на училището, две за това, че е най-добрият взводен командир в целия полк, и две за това, че е най-добрият ротен командир в същия полк. Характеристиките, написани в училището, бяха бледички — нито тиква, нито кратуна (в училището той просто нямал възможност да се изяви като алкохолик, прекалено малко пари дават на курсантите), но всички останали бяха просто блестящи. След една седмица Дуров бе викнат в Москва да се яви на приемните изпити за Военната академия на бронетанковите войски.
— Ако не постъпи — гризеше си ноктите командирът на полка, — комдивът ще ни изяде с парцалите.
— И няма да постъпи проклетото пиянде, не е за там.
— Ами ако вземе, че постъпи, на глупаците им върви. Глупаците във всяка академия ги предпочитат.
— Минахме се.
— Защо?
— Беше му дошло време да става капитан, но ние, естествено, не го предложихме. Какъв капитан може да е той?! А в академията ще се заядат за това, бива ли такова нещо, ротен командир, прослужил е достатъчно години, а още не е капитан?
На другия ден към Москва полетя предложение за даване на поредното звание капитан на командира на отлична танкова рота гвардейски старши лейтенант Дуров.
Дуров постъпи в академията. Един месец след постъпването стана гвардейски капитан.
Внезапният възход не можеше да не направи впечатление на Дуров. Психическият потрес от възхода ненадейно събуди в него извратено чувство за превъзходство над околните и животинско желание да лидерства в колектива. Не престана да пие, но значително понижи активността си в тази насока. Сега пиеше изключително сам, и то не толкова от стремеж към безопасност, колкото поради презрение към колегите си.
Скромният му разсъдък никога не роди нито една оригинална идея, но той компенсираше това, като назубряше академичните учебници буквално наизуст, смайвайки професорите с точното възпроизвеждане на мислите, изказани някога от тези професори, автори на учебниците.
Даваха го за пример като образец на добросъвестен, грамотен съвременен офицер. След три години той завърши академията с отличие (редно е да отбележим, че в командния факултет за това не се иска много ум; прилежност и нищо повече).
Със заповед на министъра на отбраната Дуров след завършването на академията предсрочно получи следващото воинско звание: майор. След академията той като отличник имаше право на избор и Дуров помоли да го изпратят в родния му полк.
Със заповед на министъра на отбраната гвардейски майор Дуров бе назначен за заместник-командир на 210-и гвардейски танков полк, на същия онзи полк, в който само преди три години и половина беше командир на най-закъсалия танков взвод. Освен всички майори в полка негови подчинени станаха и деветимата подполковници, включително и началник-щабът, началникът на ПВО, началникът на тила, заместник-командирът по техниката, замполитът и четиримата командири на батальони.
Системата на даване на воинските звания в Съветската армия доста се различава от приетите в другите армии системи.
При появяването на вакантна длъжност тя не се заема от най-старшия по воинско звание, прослужени години, опит или служебно положение офицер, а от онзи, който според командването най подхожда за дадената длъжност. При това съвсем естествено е, че офицери с по-високо воинско звание се оказват подчинени на офицери с по-ниско звание.
Пример: след смъртта на маршал Гречко на поста министър на отбраната бе назначен генерал- полковник Устинов, който получи едновременно с назначаването си на длъжността поредното воинско звание армейски генерал. Негови преки подчинени станаха не само всички армейски генерали, маршали и; главни маршали на родовете войски, а и маршалите на Съветския съюз Куликов, Огарков, Соколов, Батицки и Москаленко и адмиралът на флота на Съветския съюз Горшков.
Това просто е един от известните примери, но той илюстрира общата система.
Такава система има неоспорими предимства в сравнение с всички други — тя позволява да се издигат „свои хора“ без никакво съобразяване със законите и правилата. „Според нас този капитан е най-кадърният и той трябва да бъде издигнат над всички майори.“
Длъжността има смазващо предимство над воинското звание.
Командирът на полка полковник Завалишин дотогава вече беше се пенсионирал и бе заменен от един млад подполковник от китайската граница. Но повечето офицери, включително и командирът на първи батальон подполковник Несносни, си бяха на местата.
За издигането на Дуров бе допринесъл и един съвсем обективен фактор.
През втората половина на шейсетте години офицерите фронтоваци, които след войната не бяха успели да се намърдат в академиите, достигнаха служебния си максимум — батальон-ното равнище. Тях не можеха да ги повишават повече — не са завършили академия, да ги изпращаш в академия е нецелесъобразно поради възрастта, да ги понижаваш също няма за какво — всички до един са опитни, заслужили, дисциплинирани професионалисти. А и да ги пенсионираш не бива — след Хрушчовите реформи в армията имаше свиреп недостиг на офицери.
Фронтоваците стабилно заемаха батальонното звено; длъжностите командир на батальон, заместник- командир, началник-щаб — и задръстваха служебната стълба. От една страна, абсолютно невъзможно е да издигаш млади офицери от ротното равнище, от друга страна, няма с кого да заменяш пенсиониращите се офицери на полково равнище. Затова мнозина млади офицери, успели да се докопат до академията от ротното звено, се връщаха в полковото звено, прескачайки наведнъж две стъпала от стълбата: длъжностите замкомбат и комбат. Това явление беше масово.
Дуров беше изключително отмъстителен. Той помнеше всички, които навремето бяха предлагали да бъде съден от офицерския съд на честта. Наистина, и онези, които бяха го защитавали, също му сърбаха попарата.
Той се заяждаше за всяка дреболия, обсипвайки виновния с направо непоносими ругатни, Дуров безмилостно вписваше и най-дребните нарушения в личните досиета на всички офицери подред и по този начин съсипваше военните им кариери и съдбите им.
С появата на Дуров в полка всеки започна да променя своя стил на работа само и само да не даде на Дуров повод да се заяжда. Затова сред вишестоящите командири Дуров се прочу като принципен и взискателен командир. Нищо чудно, че след около две години той, още майор, получи полк, а след още една година — като най-добрия измежду командирите на полкове в нашата дивизия — замина за Сирия на
