— Понеже бил личен любимец на Сталин, след войната Якубовски командвал придворната танкова дивизия — Кантемировската. Когато през 53-та започнало боричкането, командира на Таманската го дострашало да посегне на КГБ и затова много скоро му теглили куршума заедно с тях, а Якубовски не го дострашало. Той винаги е готов да изпълни всяка заповед на партията и правителството, важно е кой пръв ще му заповяда; ако Берия му бил заповядал, Якубовски щял да избеси цялото Политбюро, но Берия не му заповядал. Оттогава изгряла звездата му, всички управници са му благодарни.
— Току-виж станал маршал, началник на Генералния щаб.
— Не, такива ги изпращат на по-деликатни длъжности, например да управлява демокрациите. Там тъкмо такъв е нужен.
Пророческите думи на младия лейтенант се сбъднаха точно след три месеца, когато армейски генерал Якубовски получи званието маршал на Съветския съюз и длъжността главнокомандващ обединените въоръжени сили на страните — участнички във Варшавския договор. А може би лейтенантът не е бил никакъв пророк, просто е имал някъде контакт с подножието на пирамидата на властта. Там, в пирамидата, всичко знаят: и миналото, и бъдещето на всеки от 250-те милиона.
След онази незабравима вечер нашият комдив като че ли се пооклюма. Но, както се оказа, напразно. Веднага след повишаването на Якубовски и той получи повишение, взеха го в щаба на Варшавския договор. Явно добрите дела не се забравят.
НОВИТЕ ПОВЕИ
Общоармейското съвещание на младите офицери Москва. Кремъл
За това, че началникът на Главното политическо управление на Съветската армия армейски генерал Епишев страда от невероятно тежка склероза, се говореше отдавна и упорито. Злите езици твърдяха, че в момента, в който преобърне страницата, той напълно забравял какво е прочел току-що.
Свикнал съм да не вярвам на слухове, защото точно знаех за централизирания произход на много от тях. По-късно обаче имах възможност да се убедя, че този път те са достоверни.
Епишев се качи на трибуната, окашля се, пийна си вода и зачете с дотеглив монотонен глас за историческите решения на партийния конгрес (които, не знам защо, никога не се осъществяват), за грижите на скъпия Илич, за по-нататъшното развитие на селското стопанство и за укрепването на отбранителната мощ.
Още при първите думи на докладчика многохилядната аудитория се наведе над бележниците си и трескаво започна да конспектира онова, което говореше човекът, заемащ толкова високо положение в партията, армията и държавата. Аз също се наведох над бележника си, преструвайки се, че пиша. Да не записваш онова, което казва докладчикът, значи да изпъкващ на фона на хилядите други. Лично аз изпитвам към писането на конспекти органично отвращение. В случая това беше абсолютно нелепо, първо, защото речта му все едно ще бъде публикувана във всички военни вестници, а второ, защото нещо повече от онова, което ежедневно се публикува в „Красная звезда“, той все едно нямаше да ни каже. И точно така излезе — той като по нотите на отдавна омръзнала мелодия поведе след себе си аудиторията през дебрите на марксистко-ленинското словоблудие. Всичко беше толкова привично! Но изведнъж салонът се размърда...
Епишев прекъсна насред дума ярката си, запомняща се реч и започна да я чете от самото начало. От името и по поръчение... поздрави всички присъстващи, на което салонът му отвърна с бурни ръкопляскания. И всички присъстващи отново започнаха да записват онова, което току-що бяха записали.
След около пет минути Епишев отново прекъсна речта си и зачете ново изречение, абсолютно несвързано с онова, което неочаквано бе прекъснал. Салонът по-скоро усети, отколкото разбра, че докладчикът се повтаря, дава примери, които вече е дал, и издига лозунги, които току-що е издигнал,
И тогава всички се досетиха, всички разбраха каква е работата. По недоглеждане на референтите (за какво ли плюскат хайвер тия хора?) на Епишев бяха му дали написания от някого доклад, но в два екземпляра: отначало двете първи страници, след това двете втори и така нататък. У нас в армията не е прието докладчикът да чете речта си предварително, преди да излезе на трибуната, и Епишев непреклонно спазваше неписаното правило. По салона премина лека вълна на недоумение. Но докладчикът, явно несвикнал да забелязва реакцията на публиката, продължаваше монотонното си четене. И си прочете четирийсет страници вместо двайсет, тоест всяка по два пъти. След като завърши историческата си реч, началникът на Глав-ПУР се върна като победител на мястото си в президиума, където седяха министърът на отбраната маршалът на Съветския съюз другарят Гречко и другите склеротици и грохнали мараз-матици. Никой от тях не беше забелязал станалото.
Някой по-придирчив критик може да възприеме това като несполучлив виц, но аз имам повече от 2000 свидетели. Нещо повече, някои от тях точно така са конспектйрали тази реч: с двата увода, с двете заключения и с двайсетте повторения, които започват и завършват насред дума.
Най-интересното в тази история е, че тя се случи през 1969 година по време на общоармейското съвещание на млади офицери. Оттогава минаха над десет години, офицерите от младите се превърнаха в зрели, а другарят Епишев и до днес е на бойния си пост. Неуморно се бори за вечно младото и всепобеждаващо учение. Смело внедрява най-модерните и най-ефикасните методи за влияние върху широките армейски маси. Решително пречупва през призмата на класовата борба най-новото развитие на световната история. Разнася сред армията светлината на непомръкващите ленински идеи.
ПЪТЯТ НА ДУРОВ
Киевският военен окръг
Той напъхал в задника си опашка от сельодка и изпищял: „Другари офицери, не ме приближавайте, аз съм гола русалка, аз съм стеснителна!“
Това станало на новогодишния бал, когато обявили конкурс за най-оригинален маскараден костюм. Старши лейтенант Дуров не притежаваше нито мигновена реакция, нито чувство за хумор, но когато разпоредителят на бала се провикнал: „Обявява се конкурс...“, Дуров реагирал бързо, явно предварително бил подготвил соловото си изпълнение. Старши лейтенантът мигновено хвърлил гвардейските си одежди и допълнил Адамовия си костюм с гореспоменатата рибешка опашка от празничната трапеза.
Публиката се шокирала, въпреки че била на градус и въпреки дългогодишния й навик да не се учудва от нищо в Съветската армия. Началник-щабът на полка станал и си излязъл, затръшвайки вратата. След него като по команда се изнизали старшите офицери.
На първото след Новата година съвещание на офицерите командирът на трети батальон стана и направи предложение: за обида на офицерския състав на полка старши лейтенант Дуров да бъде съден от офицерския съд на честта. Подкрепиха го началник-щабът, заместник-командирът на полка по техническата част, началникът на артилерията, всички командири на батальони освен на първи и всички командири на роти и батареи освен командира на трета рота. Не е трудно да се досетите, че старши лейтенантът служеше в трета рота, влизаща в състава на първи батальон: ако осъдят взводния, ще бъде лепнато петно на ротата и на батальона. Петно, естествено, се лепваше и на полка, по-точно казано, на командира на полка и замполита: слаба е възпитателната работа. Тъкмо затова зачервеният замполит скочи от мястото си и се провикна:
— Да осъдиш човек, другари, е най-лесната работа, а да го възпиташ е значително по-трудно. Ако прибързаме с решението си, можем да прекършим съдбата на един перспективен офицер.
— Само за лудницата е перспективен — подхвърли от място командирът на разузнавателната рота.
Дуров седеше на първия ред и гледаше равнодушно през тъмния прозорец. Беше му абсолютно през бабината. На него в тоя живот му се искаше само едно — да се напие. Януари едва започваше, а до заплата, до заветния 13-и, оставаше още толкова много време! А на вересия в гарнизонната кръчма, известна на всички с името „Военна мисъл“, на старши лейтенанта отдавна не му даваха водка. На всички дават на вересия, а на него — не, нещо като дискриминация се получава. Така че той и пет пари не даваше за онова, което се говореше на офицерското съвещание, само му беше чоглаво.
