длъжността военен съветник към командира на сирийска танкова дивизия.
Познавах Дуров много години. Случвало ми се е да служа под негово командване. Срещал съм мнозина офицери, които са го познавали през всички етапи от неговото въздигане.
Малките, змийски, немигащи очички и тихият застрашителен шепот на Дуров още ме преследват в най- лошите ми сънища.
Той не притежаваше капчица разбиране нито на проблемите на армията, нито на перспективите за нейното развитие. Веднъж назубрените норми бяха непоклатими в съзнанието му. Да изказваш каквото и да било мнение, различаващо се от написаното в учебниците, издадени десет години преди появяването на Дуров в Бронетанковата академия, беше не само безполезно, а и опасно.
Начинът, по който той се отнасяше с подчинените си, не можеше да се нарече безкултурие, това беше направо простащина. Учудваше ни, че никога не четеше никакви книги. Ние, всичките му подчинени, виждахме в него само съчетание на жестокост, нетърпимост, простотия и скотство. Никога не съм срещал човек, служил под негово командване, който да има друго мнение за него. Но в същото време за началствата той беше образец за отношение към работата.
Вървеше му: по време на неговия престой в Сирия не му се наложило нито веднъж да се срещне с противник и да демонстрира в боя блестящите си командирски качества. (Вярно, там има предостатъчно съветници като него, техните успехи в боевете сега са световноизвестни.) След Сирия Дуров рязко дръпна нагоре. Никак няма да се учудя, ако някой прекрасен ден прочета във вестника, че например генерал- полковник Дуров е назначен за командващ Московския военен окръг. Там му е мястото. Там обичат такива като него. А може би го подценявам? Може би такива трябва да бъдат издигани още по-нагоре?
ЖИВОТЪТ НА ГОЛОВАСТОВ
Междуконтиненталната балистична ракета „8-К-84“ представляваше венец на творението и връх на съвършенството. Далекобойност, точност, многозарядна бойна част с индивидуално насочване на всяка бойна глава, мощна бордова станция за откриване и неутрализиране на противоракетните локатори, цял комплект различни прибори, защитаващи ракетата по време на полет от опитите за унищожаването й. Ракетата съчетаваше в себе си най-добрите качества на течностните и твърдогоривните носители. Тя беше капсулна, тоест горивото и окислителят се намираха в специални свръхздрави леки капсули, което й позволяваше да се зарежда не два часа преди старта, а още в завода и после да бъде държана в шахтата 10 или 15 години с възможност да се изстреля по всяко време. Но в капсулите се намираха течно гориво и течен окислител и поради това управляването на ракетата по време на полет и регулирането на режимите на горене също бяха много проста и дори приятна задача. Особено предимство беше нейната устойчивост към ядрени взривове при държане в шахта. Ако противникът пръв започне войната и се осъществи ядрен взрив съвсем близо до венеца на шахтата, това няма да причини на ракетата никаква вреда, защото тя беше не само капсулна, а и контейнерна. Ракетата е окачена на мощни амортисьори вътре в контейнера и цялото пространство между нея и вътрешните стени на контейнера е пълно с инертен газ, който изпълнява ролята на възглавница при всякакви удари. Самият контейнер обаче също е окачен на амортисьори вътре в свръхздравата шахта, захлупена отгоре с двестатонна железобетонна плоча. Ядрен взрив, дори съвсем близък, не може да й причини вреда. Издръжливостта на ракетата се осигуряваше още и от това, че всяка беше автоматично свързана със спътниците за предупреждаване: ако американците извършат масово изстрелване на свои ракети, „8-К-84“, без да чака никакви команди, ще стартира насреща им. В случай обаче, че и тази система засече, всяка ракета можеше да реагира тъй, сякаш всички сдържащи я командни пунктове са унищожени. Тогава всяка ракета стартираше сама и отмъщаваше за своите командни пунктове.
„8-К-84“ беше последната творба, създадена от гения на Корольов.
Ръкетата даваше в ръцете на съветското ръководство още един коз. Дотогава всяка ракета, стартирала от шахта, напълно изваждаше пусковата шахта от строя. Това ни принуждаваше по време на преговори да се борим за правото на всяка шахта да съществува.
Последната Корольова ракета стартираше не от шахтата, а от окачения в шахтата контейнер. Освен това възможността да се регулират режимите позволяваше да се извършва „меко“ изстрелване — ракетата много плавно напущаше контейнера, без да причинява никаква вреда на шахтата. По такъв начин всички съветски шахти ставаха шахти за многократно използване. Това даваше на съветските ръководители грамадни предимства: по време на преговори можеше да се прави пазарлък за броя на шахтите. Ограничавайки броя на шахтите, американците ограничаваха броя на ракетите, нали шахтите са за еднократна употреба. Себе си американците ограничаваха, а нас -не!!! Можехме да си измайсторим безброй ракети, да ги скрием в железопътни тунели, а по време на война да стреляме от всяка шахта по много пъти!!! Ние сме за САЛТ!!! Да живеят мирните инициативи на Съветския съюз и лично на Леонид Илич!!!
Гвардейски лейтенант Головастов обикна ракетата от пръв поглед. Той изучаваше изгората си от ранна сутрин до късна вечер. Сънуваше я в кратките откъслечни сънища и когато се събудеше сутрин, блажено се усмихваше, отново и отново мислено претичваше през безбройните релета и съпротивления, блокове и подблокове.
След около шест месеца той вече можеше да броди мислено по нейните безкрайни тръбопроводи и кабелни кладенци, по електрическите й вериги като по улиците на малко, познато от детските му години и свидно градче, където всяко кръстовище и всеки камък могат да те подсетят за някоя незабравима история.
Гвардейският лейтенант излизаше от ракетния хангар само защото имаше режим, който повеляваше, че в 18,55 на хангара трябва да се ударят восъчните печати и да се включат електронните системи за защита.
След още три месеца ракетата се превърна за него от очарователна непозната в част от собственото му същество, той вече не можеше да живее без нея, както ние не можем да живеем без мозък или сърце.
Ракетата беше една от първите серийни и затова се намираше под постоянния контрол на конструкторското бюро. Конструктори и инженери пристигаха в ракетния полк доста често. Ту идваха по двама-трима и с часове ровичкаха из двигателя или из челната "част, ту по трийсетина наведнъж и тогава за няколко денонощия ракетата се изключваше от разписанието за бойно дежурство.
Веднъж един от пристигналите попита лейтенанта за нещо съвсем незначително и когато чу отговора, го изгледа учудено. Те си поприказваха още петнайсетина минути, след което инженерът стисна ръката на лейтенанта.
— Слушайте, лейтенанте, сега тук са водещите конструктори на ракетата. Всички имаме значителен опит в работата с носители, но вие можете да разговаряте с нас като равен. Равнището на знанията ви е направо смайващо. На какво се дължи това?
— Аз просто я обичам.
— Слушайте, лейтенанте, не ви е тук мястото. Вие притежавате аналитичен ум и феноменална памет. Естествено, няма какво да правите в академията. Академията представлява слонски гробища. В академията преподават хора, които нямат дарба за самостоятелна творческа дейност. Повече от това, което знаете, академията все едно няма да ви даде. И в същото време академията ви трябва само заради тапията. Нали знаете нашата система: без тапия си нищо, с тапия ставаш човек! Не губете време, подайте рапорт за постъпване в академията, а оттам в конструкторското бюро. Писано ви е да станете генерален конструктор на най-добрите ракети в света.
— Благодаря ви.
— За голямо съжаление неотдавна почина един много голям човек...
— Да, знам.
— Той, естествено, би ви взел при себе си без всякакви академии, и по-сериозни неща му се позволяваха... той отваряше вратата на Централния комитет с крак... И накрая, лейтенанте, много бих искал да чуя мнението ви за ракетата. С две думи. Още нещо освен „обичам я“ и „много я обичам“.
— Тя може значително да се подобри.
— Дали не съм ви прехвалил, лейтенанте? Не си ли позволявате твърде много?
