сдоби с два двигателя, два съединителя, две скоростни кутии, два дистрибутора, два стартера, два реле- прекъсвача. Цялата тази техника, то се знае, не работеше синхронно и ако синхронността на работата на двата двигателя се нарушеше, а това се случваше ежедневно, единият двигател започваше да гаси другия, което налагаше спешно да бъде изключен и тогава Ковчегът на колела с тегло 12 тона започваше да пъпли, използвайки само единия двигател с мощност 90 к. с.
В наименованието БТР-60П индексът „П“ означава, че той е плаващ. И макар формата на ковчег да му дава известна плавателност, той се смята за плаващ само теоретично. Бронетранспортьорът сърцато навлиза във водата и плава доста добре, но почти никога не може да излезе от водата самостоятелно, слабите му двигатели могат да въртят или колелата, или витлото, а едновременно въртене не се получава. При излизане от водата витлото на малка дълбочина вече е неефективно, а колелата още нямат достатъчно сцепление с терена. Ако се въртяха едновременно, той криво-ляво би могъл да се измъкне, а така след всяка малка рекичка цялата пехота остава без транспортни средства и без боеприпаси.
Освен това БТР-60П също се произвежда от обикновен автомобилен завод. От Горкиевския, който освен армията ни трябва да снабдява и цялото народно стопанство, и родните съветски бюрократи със служебни коли, за капак всички без изключение съветски таксита се произвеждат само там, плюс това на него чакат братски Египет, братска Уганда, братско Чили, братски Судан, братска Сомалия и още сума други, а Горкиевският завод е един.
— Ами тогава да си построим автомобилни заводи! В отговор той се усмихна злъчно.
— Ако можехме, бихме си изпонастроили, а така се принуждаваме да ги купуваме от Италия! И в цялата си досегашна история не сме построили сами нито един автомобилен завод.
С това нямаше как да не се съглася. През живота си съм бил, вярно, само в един съветски автомобилен завод и той ми направи потискащо впечатление. Оборудването на завода е произведено в Америка през 1927 година и продадено на Германия, която през целия предвоенен период и през цялата война го експлоатирала безмилостно, до скапване. През 1945-а това вече напълно износено и повредено от снарядите оборудване било откарано в СССР и с него започнали да произвеждат москвичите. Перспективният план на завод „Москвич“ не предвижда смяна на това оборудване до 2000 година, а какво ще стане по-нататък, ще видим. Но напълно възможно е Съветският съюз да установи още един рекорд.
— И щом е тъй, как ще спасяваме братска Чехословакия, капитане?
— Ами както винаги, с нахалство. В първия ешелон, разбира се, имаме бронетранспортьори — в ГДР, в Полша и в крайграничните окръзи. А ние тук в тила, във втория и третия ешелон, трябва само да вдигаме врява и да демонстрираме нашата готовност.
— А ако, не щеш ли, работата стигне до война? Ако се намесят американците?
— За това бъди спокоен. Никой никога не се намесва. Всичко ще изтърпят. Колкото по-голямо е нахалството ни, толкова по-голямо е тяхното търпение. То се знае, ще изпочупят с камъни прозорците на нашите посолства, а после с техни си пари ще ги ремонтират. Ще ни компенсират всичко до копейка. А подир туй ще започне обичайното смекчаване на международната обстановка и след една седмица всичко ще се забрави. Техните правителства ще имат интерес да забравят всичко час по-скоро. Хайде по една за изпроводяк и стига толкоз. Утре ще започне мобилизацията.
Мобилизацията от 68-а година протичаше без никаква маскировка, демонстративно. Най-напред пресата съобщаваше за големи учения, подир туй следваше мобилизация на запасняците за ученията, след това ученията приключваха, а запасняците оставаха в армията.
За няколко месеца бяха проведени много големи учения на Ракетните войски със стратегическо предназначение, последвани от учения на флота, на войските от ПВО на страната, на ВВС, от безброй учения на армиите и дивизиите от сухопътните войски. След това бяха проведени учения на свързочните войски, на които бяха проверени всички елементи от управлението на гигантската армия, учения на тиловите войски, на които хиляди тонове боеприпаси и десетки хиляди тонове гориво бяха прехвърлени към западните граници, и, най-сетне, командно-щабни учения на територията на Чехословакия, на които всички командири, до командирите на батальони, изучаваха на местността конкретните си задачи в случай на нахлуване. Отстрани всичко това, разбира се, изглеждаше много внушително.
Отвътре изглеждаше малко по-иначе.
Процесът на мобилизиране на армията представлява, първо, докомплектуване на съществуващите подразделения, части и съединения, второ, разгръщане на нови и, трето, тяхната необходима доподготовка и бойно сработване.
Процесът на докомплектуване в нашата дивизия протичаше, общо взето, без особени усложнения. В мирно време повечето съветски дивизии имат съкратен щат, например във всеки артилерийски разчет има не по седем души, а по двама -командир и мерач; при мобилизация всички вакантни места се запълват от запасняци. Дори ако те десет години не са служили в армията и са забравили всичко, такъв разчет след кратка подготовка е напълно боеспособен. Същото става с пехотата, танкистите, сапьорите и така нататък. По-зле от нас при мобилизация са свързочниците, зенитните и противотанковите ракетчици, разузнавачите и химиците. Тоест там, където войникът изпълнява индивидуална, различна от тази на другите работа. Всички тези подразделения през четирите месеца не можаха да бъдат докарани до състояние на боеготовност.
Дивизиите със съкратен състав по съветската официална терминология се наричат „кадрирани“, а злите езици ги именуват „кастрирани“: И това наистина е така, особено там, където процентът на запасняците е много висок. В нашия танков батальон, да речем, във всеки танк вместо четирима танкисти имаше по трима, липсваше зареждачът. Когато го включваха в състава на екипажа, танкът бързо се нареждаше сред боеготовните. В останалите танкови батальони, а те са общо седем във всяка мотострелкова дивизия, на танк се падаше по един само танкист — и то водачи. При мобилизация на всички останали: мерачите, зареждачите, командирите на танкове и дори ротният старшина и командирите на взводове се налага те да бъдат набирани измежду запасняците. Всички освен командирите на взводове бяха служили в танковите войски преди пет-десет години, често пъти на други типове танкове. А командирите на взводове не бяха служили никога и никъде и не само за танковете, за съвременната техника и тактика, а и за армията изобщо нищо не знаеха. Командирите на взводове бяха от някогашните студенти, които в цивилните висши учебни заведения са изслушали преди време курс от лекции по военните въпроси и след дипломирането си са получили званието младши лейтенанти от запаса.
Но най-големи проблеми имаше пехотата. Не само защото степента на кадриране там е най-висока, не само защото пехотата се комплектува от най-загубените войници, които често пъти не разбират езика и на командира, и на другарите си. Най-лошото беше, че пехотата нямаше техника. Една мотострелкова дивизия трябва да разполага с 410 бронетранспортьора, каквито ние имахме едва 40, само в нашия, параден полк. В другите полкове от дивизията, в другите дивизии от армията и в другите армии от окръга такива нямаше. Много от полковете имаха по 3–4 бронетранспортьора за бойна подготовка, които в случая отиваха за командирите на батальони, а дори за началник-щабовете нищо не оставаше.
Е, пехотата в краен случай може да се превозва и с камиони. Бедата е там, че и такива нямаше. Камионите, сложени на консервация в нашата дивизия, стигнаха само за два батальона, още един беше на бронетранспортьори, а на шестте останали мотострелкови батальона от дивизията им предстоеше да използват техниката, идваща по мобилизация.
Всички автомобили в Съветския съюз се водят на военен отчет. Ако си купувате лека кола „Волга“, вас ви предупреждават, че тя всеки момент може да бъде конфискувана за военни цели. За самосвалите, такситата и бензиновозите изобщо да не говорим — те също се водят на специален отчет и при мобилизация се прибират от армията. При мобилизация замира целият стопански живот на страната, понеже всички машини: трактори, булдозери, кранове, екскаватори — всичко отива в армията. Кой е измислил това безумие, трудно може да се каже. Тази система се прилага отдавна, но тя е можела да съществува през трийсетте и четирийсетте години, когато страната още била в състояние сама да се изхрани, когато са съществували дори при най-жесток глад продоволствени резерви, когато основна теглителна и транспортна сила на село бил конят. Сега, когато страната вече не е в състояние да се изхрани, когато тя вече няма никакви продоволствени резерви (през октомври 1964 година това бе демонстрирано на цял свят), когато в селското стопанство вече няма коне, да прибереш оттам всички мъже едновременно, всички трактори и
