машини, разбира се, е безумие. Онези, които планират бъдещата война, трябва в такива условия да разчитат или на внезапна кратка, светкавична война с прилагане на всичките си ядрени средства през първите минути, или на поражение, ако войната продължи повече от един месец.
Междувременно дивизията започна да получава въпросните водещи ни се коли. Това, което получихме, беше чиста подигравка. Огромното мнозинство от влизащите в армията коли се подлагат на продължителна консервация. След 10-годишно пазене ги прехвърлят в категорията на обикновените армейски коли, а новите, пристигащи от заводите, се консервират. След три, четири, а понякога и пет години безмилостна армейска експлоатация по страхотно разнебитени пътища лите се признават за окончателно негодни за използване и чак след това се дават на селското стопанство, но всяка от тях се води на военен отчет и задължително трябва да се върне в мията при мобилизация.
През 68-а преди Чехословакия получавахме коли, произведени през 50-а и 51-ва година. Докато протичал животът и Маленков смени Сталин, Хрушчов — Маленков, а Брежнев Хрушчов. Докато протичал животът им, Съветският съюз извърши титаничен скок към космоса, като изстреля спътника и Гагарин, а след това, изчерпал всички преимущества на внезапността и на трофейната германска технология, се отказа от по-нататъшната космическа надпревара. А тези грохнали бабички все си живеели и чакали да дойде техният час. И ето че часът удари!
След получаването на „бойната техника“ на пехотата бе забранено да се показва от горите. По пътищата и полята тренираха само танкистите, артилерията и един параден батальон на бронетранспортьори. А всички останали стояха покрай горските просеки и на горските поляни. Вероятно от космоса това е изглеждало страховито. Но не и на земята. Командването се страхуваше, че ще уплаши местните жители с вида на нашето войнство. Надебелели, забравили всичко войници, необучени и недисциплинирани — на стари, пределно износени камиони, боядисани във всички цветове на дъгата.
Редно е да отдадем дължимото на съветските военни ръководители: нито една от тези „диви дивизии“ не само че не се появи в Европа, но и не се движеше денем по територията на Съветския съюз. Но съществуването им донесе на съветското ръководство доста голям капитал, американците виждаха от космоса нови и нови дивизии, които никнеха като гъби. Наблюдавайки мощните танкови колони по пътищата, разузнаването им предполагаше, че в горите стои несметна пехотна сила. То така си и беше, само че силата беше неорганизирана, неуправляема, а най-важното — неспособна да воюва.
След първия етап на мобилизацията — докомплектуването на частите и съединенията, започна вторият етап — разгръщането на новите подразделения, части и съединения.
Запасняците започнаха да пристигат, „бойната техника“ също. Подразделенията набъбваха и някоя прекрасна нощ ненадейно получаваха заповед да се раздвоят. При това заместник-командирът на дивизия ставаше командир на новата дивизия, заместник началник-щабът се превръщаше в началник-щаб на новата дивизия от „второто формирование“, както се нарича това официално. Командирите на батальони през тази нощ ставаха командири на полкове, а командирите на роти — командири на батальони. Лошото беше само, че взводните командири, някогашните студенти, които никога не бяха виждали армия, ставаха вече не взводни, а ротни командири. А за взводни се издигаха сержанти от запасняците.
След разделянето си на две всеки полк и всяка дивизия отново започваха етапа на докомплектуване, но този път със запасняци от още по-стари набори и с още по-стари автомобили. Броят на запасняците растеше застрашително и армията окончателно преставаше да прилича на себе си. С предназначените за завземане на Чехословакия дивизии това, естествено, не се случваше, а дори и да се случваше, то поне в значително по-малка степен, от което на нас изобщо не ни олекваше. Онези дивизии също трябваше да се докомплектуват по някакъв начин и ние изведнъж с ужас видяхме, че от нашите, вече две дивизии, малко по малко започват да изтеглят хора и техника. То се знае, най-добрите хора и най-добрата техника. От танковите екипажи, които с толкова мъки бяхме успели да стъкмим, започнаха да прибират строевите войници, заменяйки ги със запасняци.
След два-три дена вълната заля и нас. От четирийсетте бронетранспортьора двайсет ни бе заповядано да подготвим за изпращане в Прикарпатския военен окръг. След още един ден 12 млади кадрови офицери получиха заповед за прехвърляне в Прикарпатието. А откакто те повлякоха крак, вече нямаше спиране. Всеки ден ни донасяше новина: прибрали са всички водачи на танкове, прибират кадровите свързочници, прибират началник-щабовете. В гората киснехме вече втори месец. Запасняците прииждаха. Дисциплината падаше. Някъде към началото на юли дойде заповед във всяка дивизия да се създадат полеви трибунали. Очевидно до този момент броят на „дивите дивизии“ толкова беше нараснал и всяка от тях беше толкова обезкървена от постоянното източване на кадрови офицери, сержанти и войници, че цялото това войнство вече не можеше да се управлява другояче освен с трибунали.
Трибуналите бързо възстановиха реда, но не и подготовката на войските. Ежедневните тренировки продължаваха. В нашия полк възникнаха нови трудности. След изпращането на половината бронетранспортьори останахме само с двайсет. По два дадохме на командирите на втори и трети батальон, а 16 останаха в първи. Разделихме си ги по братски: един за командира на батальона и пет за всяка рота. В ротата има 76 души. Всеки бронетранспортьор побира теоретично по 15 души, така че всички може да бъдат настанени. Но на практика първият БТР отива за командира на ротата и в него заедно с командира се настаняват замполитът, санинструкторът, картечното отделение на ротата с много голям запас от патрони и старшината на ротата с цялото ротно имущество. Целият командирски БТТ не само е претъпкан отвътре, но и отвън е накачулен със сандъци, варели и туби.
На трите останали взвода, по 22 души във всеки, се падат останалите четири бронетранспортьора. По един на взвод и един БТР за остатъците от трите взвода. Това, че в боя взводовете и отделенията ще се окажат разкъсани на части, никого не вълнува, сега трябва да се мисли не за боя, а как да се настанят хората в бронетранспортьорите. Никакви допълнителни камиони, дори разнебитени и изхабени, нито на полка, нито на батальона, нито на окръга никой, естествено, няма да даде. Откъде да ги вземат? А нашият полк и бездруго е най-късметлия сред армиите от окръга. Това не бива да го забравяме! Никой друг няма такива привилегии.
И тъй, във всеки от транспортьорите, които побират по 15 души, трябва да се сместят 16. То ние на учение и по повече сме возили. По 30 души сме натъпквали, и пак нищо! Но ученията и предбойната обстановка донякъде се различават помежду си. В предбойна обстановка във всеки бронетранспортьор освен всичкото оръжие на пехотата задължително трябва да има гранатомет РПГ-7 и 10 гранати към него. Десет гранати — това са два големи сандъка. Освен туй 20 ръчни гранати ф-1 са още един сандък. Картечница СГМБ и 2000 патрона към нея — това са още два сандъка. БТР-ът трябва да има два пълни варела бензин, те се нагласят отгоре, и резервно колело, то може да се закрепи само на броневия покрив, след което единият от люковете престава да се отваря. По-нататък, всеки войник има със себе си автомат, картечница или гранатомет, към всеки автомат по 300 патрона и към всяка лека картечница по 1000. И още: две гранати, щик, противогаз, защитен гумен комбинезон, противоатомни гумени ботуши и ръкавици,-шинел, платнище, чифт долни дрехи, запас от продукти за пет дена, манерка с вода, лопата, индивидуален медицински и противоатомен пакет. Когато всичко това се натовари в БТР-а, не 16, ами един няма къде да седне. Хубаво беше едно време — бронетранспортьорите нямаха брониран покрив, качвай всички отгоре като селски моми на каруца със сено. След Унгария производството на такива бронетранспортьори бе прекратено. Сега тези 16-има души трябва да бъдат натикани през люковете под покрива.
Подобно занимание не е лесно, особено като се има предвид дебелината на запасняците. Понякога тази операция отнема близо четирийсет минути. Ако, не дай си, Боже, машината се преобърне или подпали, освен водача и командира, чиито места са преградени от другите, никой няма да излезе жив. За бой изобщо не става дума. Как дишат те там, наблъскани по-зле от солени риби в каца? Войнишкият ум е намерил изход и от това положение. Всеки си слага противогаза, като предварително е откачил филтриращата кутия от маркуча, а след това маркучите се промушват през отворените люкове и амбразури. Лятно време с гумена маска, притиснат отвсякъде от гърбове, задници, ботуши, цеви и приклади, не е много приятно, разбира се, но поне има какво да дишаш.
На учения, особено пък когато присъстват презморски аташета, всичко това се прави другояче, но ученията са едно, особено показните, а суровата армейска действителност е съвсем друго нещо.
