още утре.
Глава седемнадесета
Когато пристигнахме в хотел „Бъркли“, там Ван Хелсинг намери телеграма, предназначена за него:
„Пристигам с влака. Джонатан е в Уитби. Важни новини. Мина Харкър.“
— Мисис Мина е възхитителна! — възкликна професорът. — Не жена, а чудо. За съжаление няма да ме завари тук. Така че иди да я посрещнеш на гарата и я приюти при теб, Джон.
След което, докато пиехме чай, ми говори за дневника на Джонатан Харкър, писан по време на пътуването му в чужбина, както и за този на мисис Харкър.
— Оставям ти ги, за да ги проучиш внимателно. При завръщането ми ще бъдеш в течение на всички факти и тогава условията ще бъдат по-добри за вземане на някакво решение от наша страна.
Излязохме и вървяхме заедно до улица „Ливърпул“. Там се разделихме и продължих сам до Падингтън, където се намерих петнадесетина минути преди пристигането на влака.
Обичайното при такива случаи множество беше започнало да се разпръсква, а ведно с това аз бях започнал да се безпокоя да не би да се размина с гостенката, когато едно красиво момиче, след като ме огледа, се спря пред мен и ми каза:
— Вие сте доктор Сюърд, нали?
— А вие сте мисис Харкър!
— Познах ви по описанието, което ми бе правила за вас бедната Люси, но… — спря се внезапно и се изчерви.
Червенината, която покри собствените ми страни, ни успокои, тъй като представляваше една взаимна размяна на деликатност. Поех багажа й, който включваше и една пишеща машина, и поехме към убежището ми.
Тя, разбира се, предварително знаеше, че живея в сградата на лечебно заведение за душевноболни, но въпреки това не можа да сдържи нещо като потръпване, когато влязохме вътре. Отиде да се настанява в отредената й стая и каза, че щом бъде готова, ще дойде в кабинета ми на разговор. Записвайки всичко това на фонографа си, я чакам. Още не съм имал възможността да прочета дневниците, които ми предаде Ван Хелсинг, ако и да лежат разтворени върху бюрото ми. Ще трябва да й намеря някакво интересно занимание, та да мога междувременно да се запозная с тях. Тя все още не си дава сметка колко скъпоценно е времето за нас и колко много работа ни предстои. Но не бива да я плаша с това. Чувам я, че идва.
— Надявам се, че не съм ви накарала да ме чакате много — казах. — Поколебах се пред вратата, тъй като ми се стори, че имате събеседник.
— О! — усмихна се той. — Записвах дневника си.
— Дневника си?
— Да. Понякога го записвам и на това приспособление.
— Но това превъзхожда дори стенографията! — изкоментирах възбудено. Мога ли да чуя нещо?
— Разбира се — с охота отвърна той, но тъкмо понечи да го пусне и смръщи вежди. — Само че… съдържа единствено записи, отнасящи се до болните ми и…
— Вие сте помагали при грижите за Люси — прекъснах го. — Ще ви бъда много признателна, ако ми пуснете да чуя отнасящото се до смъртта й. Много я обичах.
— Не, не! За нищо на света не ще ви запознавам с подробностите около тази ужасна история.
Думите му затвърдиха подозренията ми, че записът му съдържа неща, допринасящи за обогатяване на знанията, касаещи страховитото свръхестествено същество. В този момент погледът му падна върху дневника ми и този на Джонатан.
— Вие не ме познавате — прошепнах. — Когато прочетете тези дневници, моя и на съпруга ми, ще ме опознаете по-добре. Нито за миг не съм се поколебала да дам своята лепта за тази опасна кауза, но разбира се, след като се виждаме за пръв път, не мога да очаквам да ми имате пълно доверие.
След известно колебание доктор Сюърд издърпа едно — чекмедже, в което имаше значителен брой подредени по номера и покрити с черен восък метални цилиндри, и каза.
— Имате право. Наистина се колебаех, защото не ви познавам. Но сега нещо ми подсказва, че би могло да се разчита на вас. Вземете цилиндрите и ги прослушайте. Когато приключите с тях, вечерята ще бъде готова. А аз през това време ще се запозная с тези писания, които ще ми доизяснят някои неща…
— Страхувам се, че съм ви натъжил — възкликнах, виждайки сълзи в очите й.
— Всичкото това записано и прочетено страдание ме развълнува така, че ми е трудно да изразя чувствата си с думи. Тази машинка е чудесна, но и жестока. Вие сте излели в нея тревогата и болката си като душа, която вопие към Вседържателя. Никой никога не трябва да чуе това.
— Не нужно някой да го чува — тихо казах аз.
Тя хвана ръката ми и прошепна:
— Но те трябва да го знаят!
— Защо?
— Защото е част от цялата ужасна история; частта, отнасяща се до смъртта на злочестата Люси и до всичко, предизвикало я. Затова, защото ни предстои битка срещу това страшно чудовище, а за тази цел трябва да разполагаме с повече информация и помощ. Вашите записи хвърлят още светлина върху цялата мистерия. Но те свършват на седми септември, а бих искала да чуя и продължението. Джонатан и аз размишлявахме ден и нощ, откакто ни посети професор Ван Хелсинг. Съпругът ми сега издирва някои сведения в Уитби. Утре ще се завърне. Изпълнен е с готовност да участва във всичко, което предстои. Така че не е уместно да има каквито и да били тайни между нас. Ще бъдем силни, само ако действаме заедно с пълно доверие помежду ни…
— Добре, нека сега да отидем да вечеряме — прекъснах я аз. — По-късно ще ви запозная с останалото и ще отговоря на евентуалните ви въпроси.
— Искам всичко да е тогава, когато дойде Ван Хелсинг — Обясних му. — Вече изпратих телеграма на
