— Хайде, приятели, имаме много за вършене. Лека нощ, Рънфилд.
Едвам се бях доближил до вратата и с пациента стана нова промяна. Хвърляйки се на колене на пода, вдигна умолително ръце и изля цял поток от жални увещания, като в същото време по бузите му обилно се стичаха сълзи.
— Умолявам ви, доктор Сюърд, оставете ме веднага да изляза от тази сграда. Изпратете ме както и където си искате, дори да бъда окован във вериги и съпровождан от пазачи с камшици. На всичко съм готов, само и само да ме няма тук. Вие не знаете какво правите, като ме задържате в болницата. Говоря ви от все сърце… от все душа. Не подозирате на кого нанасяте вреда, нито пък аз мога да ви го кажа. В името господне ме измъкнете оттук и спасете душата ми от всякаква вина! Не ме ли чувате? Не можете ли да ме чуете? Не разбирате ли, че сега съм здрав и говоря сериозно? Не съм някой луд в състояние на пристъп, а съвсем разумен човек, борещ се за спасението на душата си. Чуйте ме!
За да предотвратя приключването на всичко с криза, го хванах за ръката и му помогнах да се изправи.
— Хайде, стига вече — казах строго. — Идете си в леглото и се опитайте да се успокоите.
Подчини се, без да каже нито дума повече.
Глава деветнадесета
— Ако този човек не блъфира, то той е най-смисленият луд, когото познавам. Не съм сигурен, но мисля, че имаше нещо сериозно предвид и трябва да е тежко за него, че не му бе дадена никаква възможност.
Лорд Годалминг и аз запазихме мълчание, а доктор Ван Хелсинг додаде:
— Приятелю Джон, очевидно разбираш от лунатици повече от мен и се радвам, че е така, защото, ако на твое място бях аз, щях да пусна този на свобода.
— Да беше обичаен душевноболен, щях да поема риска. — отвърна доктор Сюърд — но той с нещо е толкова свързан с графа, че се опасявам да не сбъркам, ако се отзова на желанието му. Не мога да забравя как със същата страст се моли и умолява да му дам котка, а после се опита да прегризе гърлото ми със зъби. Освен това наричаше графа „господар и повелител“ и е възможно да иска да бъде свободен, за да му помага по някакъв диаболичен начин.
— Опитваме се да изпълним дълга си — каза професорът — и да се надяваме, че Бог ще ни помага.
Лорд Годалминг, който бе излязъл за малко от кабинета, се върна, носейки малка сребърна свирка.
— Изоставената къща може да е пълна с плъхове, затова ето едно изпитано средство срещу тях.
Малко по-късно вече бяхме прехвърлили зида и като стигнахме до масивната врата на къщата, доктор Ван Хелсинг извади различни неща от чантата си и ги раздели на четири, очевидно за да има за всекиго от нас.
— Приятели, — каза той — опасността е голяма и се нуждаем от най-различни оръжия.
Тъй като стоях най-близо до него, на мен първо ми връчи малко сребърно разпятие, гирлянда от чеснови цветчета, за да си я сложа около врата, револвер, нож, както и няколко електрически фенерчета. Накрая ми подаде и нафора, завита в хартийка. След като всички бяха екипирани по този начин, доктор Сюърд изпробва няколко ключа в ключалката, докато накрая вратата се отвори със скърцане.
— In manus tuas, Domine! — каза Ван Хелсинг, прекръсти се и влезе пръв.
Последвахме го, затворихме зад себе си вратата и запалихме фенерчетата. Сноповете светлина от тях, преплитайки се, образуваха странни форми и не можах да отпъдя усещането, че между нас има и още някой. В мен на талази нахлуха ужасните спомени от Трансилвания. Мисля, че и в останалите се появиха подобни чувства, тъй като се заоглеждаха, впивайки поглед във всяка новопоявила се сянка.
Вътрешността на къщата бе покрита с прах, която се бе настлала по пода като килим, дебел няколко сантиметра, а по стените имаше мъх, лишеи и огромни паяжини. В хола върху една маса видяхме връзка ключове с прикачено картонче с надпис на всеки от тях. Ако се съдеше по следите в прахта на масата, тези ключове са били употребявани неведнъж. Професорът ги взе и се обърна към мен.
— Вие познавате къщата, Джонатан. Разглеждали сте плана й. Откъде се минава за параклиса?
Въпреки, че спомените ми бяха доста смътни, можах да се ориентирам и скоро се намерихме пред вратата на параклиса. След няколко опита попаднахме на съответния ключ, и отворихме. Ако и да очаквахме неприятен мирис на застояло, което би било закономерно за място като това, затворено и без проветрение, зловонието, което ни лъхна, не се поддава на описание. Освен, че се състоеше от всички най-гнусни съставки, с които понякога можем да се сблъскаме в живота, в него избиваше и остра смрад на сплута кръв, само от спомена за която и сега ми призлява.
При нормални обстоятелства това щеше да ни накара без колебание да се върнем обратно, но целта, която си бяхме поставили, ни даде сили да продължим. От внимателния оглед, който направихме, потръпвайки от погнуса, установихме наличието на само двадесет и девет от първоначалните петдесет сандъци. Тъкмо се споглеждахме в учудване от този факт, когато с тревога забелязах, че лорд Годалминг внезапно обърна глава към един коридор оттатък вратата на параклиса. Проследих погледа му и усетих, че ми спира сърцето. Стори ми се, че сред мрака съзирам възбледото лице на графа с огнените му очи, орловия му нос и кървавочервените му устни. Видението трая само миг, а лорд Годалминг каза:
— Като че ли видях някакво лице, но това е вероятно от играта на сенките.
Няколко минути по-късно Морис рязко отскочи от един ъгъл, който оглеждаше. Всички втренчихме уплашен взор натам и видяхме множество фосфоресциращи като звезди точки. Инстинктивно отстъпихме, но вече бяхме обкръжени от плъховете.
За една-две секунди останахме вцепенени, но не и лорд Годалминг, който бе подготвен за подобно извънредно положение. Втурвайки се към вратата, наду с все сила свирката си, чийто пронизителен звук отекна надалеч. Тутакси някъде откъм болницата се разнесе кучешки лай. За много кратко време количеството плъхове се бе увеличило забележително. От светещите им очи цялото помещение като да бе изпълнено от светулки. Териерите пристигнаха много бързо, но пред прага изведнъж се спряха, душейки и виейки. Плъховете настъпваха и ние излязохме оттам.
Лорд Годалминг вдигна едно от кучетата, пренесе го през прага и го пусна на пода. Едвам лапите му докоснаха земята, животното възвърна смелостта си и се спусна върху естествените си врагове. Плъховете се разбягаха с такава бързина, че кучето успя да унищожи едва двадесетина, а за другите кучета, които бяха вкарани вътре по същия начин, остана съвсем малко плячка.
С изчезването на плъховете като че ли се освободихме от някакво зло присъствие. Облекчени, затворихме вратата на параклиса и отвеждайки кучетата с нас, започнахме внимателно обследване на къщата. Не намерихме нищо с изключение на прах в извънмерни количества.
Когато излязохме от главната врата, се разсъмваше. Доктор Ван Хелсинг бе отделил от връзката ключове този от хола и го бе задържал в себе си.
— Тази нощ имахме голям успех — изкоментира той. — Не ни се случи нищо лошо и можахме да проверим колко сандъка липсват.
В болницата цареше пълна тишина, нарушавана единствено от някой и друг вик откъм килиите на душевноболните. От стаята на Рънфилд се чуваха тихи стонове. Клетникът вероятно бе терзан от мъчителни мисли.
Влязох на пръсти в стаята ни и заварих Мина заспала и дишаща толкова леко, че за да я чуя, трябваше да се доближа досами нея. Стори ми се по-бледа от обикновено и за в бъдеще реших да не разисквам с нея работата ни, за да не се затормозява излишно. Това ще бъде трудно, но ще трябва да съм твърд и от утре ще отказвам да я осведомявам за каквото и да било от начинанието ни. Спах на дивана, за да не я безпокоя.
