да не споделям с нея нищо. Смятам, че това не ще ми е много трудно, като се има предвид, че тя се отнася с разбиране и не проявява излишно любопитство.
Когато ми донесоха писмото, се намирах още в леглото. Станах, без да събуждам Мина. Стори ми се още по-бледа и реших, след като се върна този път, да я изпратя в Екситър. У дома ни ще се почувствува по- добре. Видях се за малко с доктор Сюърд и го уведомих къде отивам, като обещах да се върна колкото се може по-рано и да ги поставя в течение на резултатите от проучването ми. Тръгнах за Уолуърт и след като се озовах там, се наложи да пообикалям малко, докато най-после намеря Блоксъм. Той се оказа буден и смислен мъж, макар и външният му вид и начинът му на говорене да бяха доста грубички. Предварително му обещах, че ще си платя за сведенията и тогава той ми каза, че е правил два курса с каруца между Карфакс и една къща в Пикадили, при което превозил общо девет големи сандъка. Попитах го за номера на въпросната къща в Пикадили. Той отвърна:
— Номерът ми излетя от куфелницата, ама къщата е близо до една нова бяла черквичка. Тази къща е също наблъскана с прах и строена кой знае кога, без да е все пак чак толкоз стара като оная в Карфакс.
— Как влязохте в тези къщи, след като и двете са необитаеми?
— Старецът, дето ме нае, ме чакаше в къщата в Пърфлийт. Той самият ми помогна да вдигна сандъците и да ги натоваря на каруците. За него мога да кажа, че е най-якият тип, който някога съм виждал. А иначе човек като го гледа така на бая лазарника и толкоз изпосталял, че и сянка не хвърля, никога не би и помислил такова нещо. Аз, дето никак не съм от най-кекавите, се потя от едната страна, а него го гледам и се шашвам — повдига с една ръка и хич му не мига окото. Га че държи пакетче чай!
— А как влязохте в къщата на Пикадили?
— Той беше и там. Изпреварил ме е някак си, защото когато позвъних, пак той ми отвори и ми помогна да разтоваря сандъците.
— И деветте?
— Да. С първия курс прекарах пет, а с втория — четири. От цялата тази работа така ми пресъхна устата, че като се върнах вкъщи, не си спомням колко бири съм изпил…
— Касите в холното помещение ли останаха?
— Да. В един голям и съвсем празен хол.
— Но така или иначе, не си спомняте номера на къщата?
— Не, ама ще я разпознаете лесно. Фасадата й е каменна, а стълбите, дето водят към входа, са бая височки.
Стана ми ясно, че не ще имам затруднения в намирането на къщата и тръгнах за Пикадили. Давах си пълна сметка за това, че времето е драгоценно. Графът можеше да продължи „разпределителната“ си работа така, че да изгубим следите на някои сандъци — ложета, което щеше изключително много да ни затрудни. Пристигайки в Пикадили Циркъс, освободих файтона, който бях наел, и тръгнах на запад. Когато се озовах пред къщата, отговаряща на описанието, я огледах внимателно, но тя се оказа буквално херметически затворена и нищо не можех да предприема. Разпитах неколцина съседни обитатели. Те казаха, че наскоро някой е заел изоставената къща, но кой — не знаеха. Един от тях си спомни, че преди това отпред имало табела с надпис „Продава се“, на която фигурирало името на фирмата „Митчел, синове и Кенди“. Не желаейки да проличи прекомерният ми интерес, им благодарих по възможно най-естествен начин и отидох в Бъркли, където в един справочник открих адреса на въпросната фирма за покупко-продажби.
Човекът, който ме прие в канцеларията, имаше любезни обноски, но отказа да отговаря на въпросите ми.
— Къщата е продадена, мистър. Това е всичко, което мога да ви кажа.
— Извинете ме, — настоях с не по-малка любезност — но аз имам особени причини да настоявам да узная, кой я е купил.
— Пазим в пълна тайна делата на нашите клиенти. Не ми е позволено да говоря, мистър.
— Аз също съм от професията — отвърнах му, показвайки визитната си картичка. — Действам от името на лорд Годалминг. На времето, когато още не носеше титлата и баща му беше жив, той се бе обърнал към нас да му наемем една къща. Ако ми дадете адреса на негово благородие, ще проуча въпроса и ако е възможно още с тазвечерната поща ще му изпратя информацията, от която се нуждае. За мен ще бъде удоволствие, ако се окаже, че можем да направим едно отстъпление от правилата си, за да се отзовем на желанието на негово благородие.
Благодарих му и му дадох адреса на доктор Сюърд. Когато излязох оттам, се бе стъмнило, чувствувах се изтощен и бях прегладнял. Изпих чаша чай и после се върнах към Пърфлийт, за да хвана влака.
Всички бяха налице, когато се прибрах. Мина беше определено уморена и бледа, ако и да положи усилия да изглежда весела и оживена. Отново усетих угризения, че се налага да мълча пред нея и да я хвърлям в мъчителни догадки. В нейно присъствие не можех да споделя с останалите извършеното от мен през деня, така че след вечеря я отведох в стаята й, за да си легне. Милата ми бе по-нежна от всякога и ме прегърна през врата, като че ли искаше да ме задържи при себе си. Обаче ни предстоеше дълъг разговор и я оставих.
Когато слязох долу, приятелите ми се бяха вече събрали около камината. Още във влака бях записал всичко в дневника си, така че беше достатъчно да им го прочета. Щом приключих, Ван Хелсинг каза:
— Голяма работа сте свършил днес, приятелю Джонатан вече сме по следите на липсващите сандъци. Ако ги намерим всичките в онази къща, нашето дело ще е отишло към края си. Ако обаче липсва някоя, ще се наложи да продължим търсенето, докато не хванем натясно чудовището и не го унищожим.
Всички се смълчахме за известно време, докато мистър Морис не поде:
— Как бихме могли да проникнем във въпросната къща?
— А в предишната как проникнахте? — попита лорд Годалминг.
— Но Арт, това е различно. В Карфакс ни прикриваха нощта и един обграден от висок зид парк. Докато в Пикадили ще изглеждаме като обикновени крадци. Искрено казано, признавам, че не виждам никакъв начин да влезем вътре, освен ако някой от членовете на онази фирма не ни снабди с ключ.
Нищо не можеше да се направи до сутринта и най-разумно бе да се чака лорд Годалминг да получи известие от Мичел. Останахме още малко, пушейки и разглеждайки от различни страни начинанието. Доспа ми се и реших да си легна, но преди това довършвам последните редове от дневника си за днес…
— Вече не ви ли интересуват мухите?
С усмивка на превъзходство той отговори:
— Мухата има забележителна черта; нейните криле са типични за аеросилата на психичните свойства. Древните са били прави, като са символизирали душата чрез пеперуда.
— А, значи вие търсите душата?
— Не, не! Не искам души! Живот искам. — Очите му заблестяха, изричайки това. — Душите няма да ми послужат за нищо. Не бих могъл да ги ям или… — Тук той внезапно млъкна и на лицето му се изписа познатото лукаво изражение. — Докторе, какво е животът в края на краищата? Когато човек има всичко, от което се нуждае, и знае, че не ще бъде лишен от нищо, това е достатъчно. Аз имам приятели… добри приятели… както и вие. Никога не ще ми липсват средства за живот!
Предполагам, че през мъглата на лудостта си усетил у мен известно несъгласие, защото изведнъж се отдръпна в последното си убежище — упорито мълчание. Разбрах, че по-нататъшният разговор засега е невъзможен и си тръгнах.
