Дракула

съня й. Оказа се толкова дълбоко заспала, че като отвори очи, с мъка ме разпозна, гледайки ме изплашено, като човек, който е имал кошмари. Оплака се, че се чувства уморена и я оставих да полежи. Сега знаем, че от параклиса са били извадени двадесет и един сандъка и колкото по-бързо ги открием, толкова по-добре ще е. Днес ще гледам да се срещна с Томас Снелинг.

Дневникът на доктор Сюърд

1 октомври. Събудих се по обедно време, когато професорът влезе в стаята ми. Бе по-весел от всякога и поиска разрешението ми да посети Рънфилд.

— Искам да го накарам да се поразговори за стремежа си да яде живи твари. Прочетох в дневника ти, че казал на мисис Мина, че това му е нещо като верую. Защо се смееш, приятелю. Джон?

— Извинете ме. — отвърнах — но когато нашият кротък и философски настроен лунатик направи това изявление, устата му още смърдеше от мухите и паяците, които току-що бе изял.

— Във всеки случай — усмихна се на свой ред Ван Хелсинг — може би от лудостта на този умопобъркан ще извлека повече знания, отколкото от ученията на най-големите мъдреци. Кой знае?

Тъй като имах бърза работа за довършване, посветих се изцяло на нея. Нямам представа колко време бе изтекло, когато Ван Хелсинг отново се появи.

— Прекъсвам ли те? — попита той.

— О, не. Вече привърших и съм свободен. Сега вече мога да ви придружа до Рънфилд, ако желаете.

— Не е нужно. Вече бях при него.

— И как ви се видя?

— Не оцени много присъствието ми. Срещата ни бе повече от кратка. Заварих го седнал на един стол в средата на стаята, облакътен на коленете си, докато лицето му представляваше жива картина на отчаянието. Отказа да говори с мен и го оставих.

След това професорът отиде да си общува със семейство Харкър. Куинси и Арт са някъде в търсене на следите на сандъците с пръст. Аз сега ще обходя пациентите си, а тази вечер би трябвало всичките пак да се съберем.

Дневникът на Мина Харкър

1 октомври. Странна ми е резервираността на Джонатан, след като толкова дълго време сме си имали пълно доверие и сме си доверявали всичко. Тази сутрин, разговаряйки с мен, умишлено избягваше значителните теми. Ако и да беше по-нежен и внимателен от всякога, не спомена нищо за случилото се в къщата на графа. Аз се разплаках като глупачка, въпреки че зная, че всичко, което прави, е за мое добро. Но така или иначе вероятно един ден ще ми разкаже всичко.

Снощи, непосредствено след излизането на мъжете, си легнах, просто защото те ми препоръчаха така да сторя. Колкото и да се напрягам, не мога да си спомня как и кога съм заспала. Това, което помня, е, че по едно време кучетата се разлаяха, а от стаята на Рънфилд, намираща се точно отдолу, се дочуха странни звуци. После тишината, която настъпи, бе толкова дълбока, че се стреснах, станах и отидох до прозореца. В безмълвието навън не се забелязваше никакво движение; като че ли смъртта бе простряла саван над всичко. При все това една белезникава мъгла бе започнала едва забележимо да се придвижва към зданието. Когато се върнах в леглото си, усетих, че ме обхваща нещо като летаргия и полежах така известно време, без да мога да заспя напълно. Не знаейки какво да правя, за да се успокоя, пак станах и погледнах през прозореца. Видях, че мъглата се е разпростряла досами стената и сякаш като жива се опитва да влезе през прозорците. Нещастният умопобъркан сега се развика по-силно от преди и без да мога отчетливо да чуя думите му, в самия тон, с който ги произнасяше, имаше страстно умолителни нотки. Малко след това се разнесоха шумове като от борба и се досетих, че пазачите се опитват да го обуздаят. Толкова се разтревожих, че изтичах обратно в леглото си и си запуших ушите с длани, за да не чувам нищо. Сигурна съм, че в този момент не ми се спеше, но въпреки това съм заспала. Това, което сънувах впоследствие бе повече от тягостно…

Мъглата започна да изпълва стаята. Не можех да разбера дали съм забравила да затворя прозореца или пък тя се процежда през процепите му. Понечих да стана и да проверя, но крайниците ми се оказаха обхванати от необяснима слабост. Пламъкът на газената лампа се снижи. Сред изпълнилата стаята плътна белота изплуваха две огнени очи, подобни на онези, които бях видяла при залез слънце, когато се намирах на възвишението заедно с Люси. Някакво продълговато бяло лице се приближаваше към мен…

Не ми се иска подобни кошмари да се повтарят, тъй като след това бях така уморена, че все едно не си бях лягала. Ще трябва да поискам някакво успокоително от доктор Ван Хелсинг или от доктор Сюърд.

2 октомври, 10 часа вечерта. Вчера можах да спя и не сънувах нищо. Сънят ми трябва да е бил много дълбок, защото не чух кога Джонатан си е легнал. Въпреки това днес се чувствам ужасно отпаднала и без настроение. Този следобед Рънфилд поиска да ме види и аз се отзовах. Бедничкият бе много любезен и когато се разделихме след един разговор от общ характер, целуна ръката ми и ми пожела дано Бог да бди над мен. Много ме трогна и след това плаках, като си мислех за него. Джонатан и останалите отсъстваха до вечерта и се завърнаха много уморени. Направих всичко възможно да ги разведря малко и с това позабравих колко изнемощяла се чувствам самата аз. След вечеря ме изпратиха да си легна под предлог, че ще отидат да изпушат по една цигара заедно, но аз зная, че искаха да останат насаме, за да разискват станалото през деня. По вида на Джон разбрах, че има нещо важно да им разкаже. Поисках от доктор Сюърд успокоително и той ми даде. Вече го взех и сега малко съжалявам, защото не бих могла да се събудя, ако обстоятелствата го изискват.

Глава двадесета

Дневникът на Джонатан Харкър (продължение)

1 октомври. Намерих Томас Снелинг у дома му на Бътнал Грийн, но за съжаление той не бе в състояние да си спомни каквото и да било. Човекът от рано бе започнал да се налива с бира и жена му, която ми се видя доста свястна, ме осведоми, че той е само помощник на Смолет, който бил главният отговорник за работата. Тогава се отправих към Уолуърт и там открих Джоузеф Смолет, тъкмо когато седнал по риза пиеше чая си. Оказа се интелигентен и почтен индивид, олицетворение на предприемчивия работяга. Помнеше с точност инцидента със сандъците и в един бележник, който измъкна от задния джоб на панталона си, намери адресите, където са били откарани. Шест от тях — на улица Чиксенд 197, Майл Енд Ню Таун, а други шест — в Джамайка Лейн, Бърмъндси. Ако графът е решил да пръсне своите призрачни убежища из Лондон, със сигурност не ще се задоволи само с две зони от града. Попитах Смолет дали би могъл да ми каже местоназначенията на останалите сандъци, откарани от Карфакс. Той отговори:

— Добре, шефе. След като тъй арабийската се отнесохте с мен. — (бях му дал половин суверен) — ще ви кажа какво зная. Чух, че един тип на име Блоксъм и негов колега преди няколко дни са свършили подобна прашна работа в някаква стара къща в Пърфлийт. Та може и този Блоксъм да ви поразкаже туй-онуй.

Обещах му, че ако успее да научи адреса на този човек, ще му дам още един суверен. Смолет изгълта чая си наведнъж, стана от масата и каза, че ще се опита да свърши тази работа веднага. Но като стигна до вратата, се спря и се обърна.

— Вижте какво, шефе, всъщност няма смисъл да стоите тука. Не знам дали ще мога да намеря сам веднага. А ако го намеря, може да се е насвяткал вече. Най-добре ще е да ми оставите един плик с адреса си отгоре, а аз, като поразузная, ще ви уведомя по пощата къде можете да го видите. Съветвам ви да се срещнете с него рано сутринта, докато не е решил да си оправя махмурлука.

Съгласих се и след като му оставих плика, както искаше, се прибрах. Тази вечер се чувствам уморен и се нуждая от сън. Мина спи дълбоко и е по-бледа от когато и да било. Трябва да продължавам да бъда твърд и