Дракула

Джонатан, като пристигне в Лондон, веднага да се насочи насам. В тази работа времето и датите са от голямо значение и мисля, че ако нашият материал е подреден, и то в хронологичен ред, ще сме доста напреднали. А вие ми казахте, че лорд Годалминг и мистър Морис ще дойдат също.

Той задейства фонографа и така можах да запиша и останалото. Извадих три копия от дневника, така, както бях направила и с другите. Когато свърших, часът бе напреднал, но през цялото време доктор Сюърд бе останал с мен, вглъбен в четене, така че не се чувствах сама, докато работех. Преди да се оттегля в стаята си, си спомних, че Джонатан бе писал в дневника си нещо за вълнението на професора на гарата на Екситър пред някакъв материал във вечерния вестник. Затова, виждайки, че доктор Сюърд събира теченията на „Уестминстърски вестник“ и на вестник „Пол Мол“, му ги поисках и ги занесох в стаята си. Спомням си колко от полза ми бяха запазените „Дейлиграф“ и „Уитби газет“ в осмислянето на ужасните произшествия в Уитби при пристигането на граф Дракула. Ето защо ще изчета, всички вестници от тази дата насам и може би; ще попадна на още следи.

Дневникът на доктор Сюърд

30 септември. Мистър Харкър пристигна в девет часа. След като закусихме, той и съпругата му се оттеглиха в стаята си и минавайки покрай нея, дочух почукването на пишещата машина. Явно работят без отдих по делото, което ни е обединило. Харкър се е сдобил с писмата, разменени между съхранителя на сандъците в Уитби и лондонските колари, които са ги откарали. В този момент чете преписа от дневника ми. Дано му помогне за нови разяснения…

Никога не ми бе идвало на ум, че къщата, намираща се до приюта, би могла да бъде убежище на графа. Само като си помисля колко насочващо е било поведението на Рънфилд! Харкър каза, че на вечеря ще бъде в състояние да ни поднесе пълен и свързан разказ на произшествията и ме помоли междувременно да хвърля едно око на Рънфилд, тъй като се оказа, че в известен смисъл е бил своеобразен индикатор за шетните на графа. Последното с почти пълна сигурност ще бъде потвърдено, ако проследя всичко по дати.

Заварих Рънфилд седнал в стаята си с добродушна усмивка и така имаше вид на най-кроткия човечец. Настаних се до него и подехме разговор на различни теми, докато неочаквано той изрази желанието си да се върне вкъщи, нещо, което споменаваше за пръв път, откакто пребивава тук. С поверителен тон ми каза, че би искал да бъде изписан колкото се може по-скоро. Сигурен съм, че ако не бях говорил преди това със семейство Харкър и не бях, прочел писмата, сравнявайки с датите на пристъпите му, след кратък период наблюдение щях да удовлетворя неговата молба. А сега съм изпълнен със съмнения. Тези пристъпи са били по някакъв начин свързани с близостта на графа. При това положение каквото означава сегашното му задоволство? Реших да не му задавам въпроси, за да не предизвикам подозрения у него. Наредих на санитаря да го наблюдава зорко и да приготви за всеки случай усмирителна риза.

Дневникът на Джонатан Харкър

29 септември. Реших да отидем в Уитби, за да направя някои разследвания. Целта ми е да открия къде точно в Лондон е бил отправен ужасният товар на графа. Мистър Билингтън ми предостави в канцеларията си всички документи около съхранението на сандъците. Почти ми прилоша от вълнение при вида на едно от писмата, които графът бе писал и които бях виждал на масата му, преди още да зная за пъклените му планове. Беше подготвил всичко внимателно, предвиждайки всяка пречка, която би могла да се появи. Показаха ми фактурата и я преписах: „Петдесет сандъка обикновена пръст за научноизследователски цели.“ Преписах и писмото до Картър Патерсън, както и отговора на последния, след което се сбогувах с мистър Билингтън и отидох на пристанището. Там поговорих с бреговата охрана и с митничарите, които бяха разтоварвали сандъците. Единственото уточнение, което те направиха, бе, че сандъците били „смъртно тежки“, а един от тях отбеляза, че след това изпитвали такава жажда за вода, че още не смогвали да я утолят съвсем, въпреки изминалото оттогава време.

30 септември. Сутринта пристигнах на гара „Кинг Крос“ и там също началникът извика веднага товарачите, за да ги разпитам. И те като колегите си от предишната гара се оплакаха от анормална жажда след носенето на сандъците.

Оттам се отправих към административното седалище на Картър Патерсън, където, след като направиха справка в деловата книга, се обадиха на канцеларията си в Кинг Крос за по-пълна информация. На носачите и коларите, които се намираха в момента там в очакване на работа, им бе наредено да дойдат, за да говорят с мен, като донесат и всички документи, свързани с отнасянето на сандъците в Карфакс. И те споменаха за необичайната жажда, която бяха отдали на пръстта и прахта. Единият от тях отбеляза:

— Това, шефе, е най-шантавата къща, в която съм влизал. Бас държа, че от сто години никой не е бил в нея. Там има толкова натрупана прах, че човек може да си легне да спи на пода, без да му убива на кокалите. Ами параклиса! Щом влязохме с колегата, си помислихме само за едно: как да излезем по-бързо. За цялото злато на света не бих останал там, след като се стъмни.

— Разбирах човека, защото и аз бях влизал в къщата. Сега съм убеден, че всичките сандъци, които са пристигнали от Варна със злополучния „Деметер“, са били откарани в стария параклис в Карфакс. Трябва да са общо петдесет на брой, като се броят и тези, които са били изнесени от там впоследствие, както разбрах от дневника на доктор Сюърд.

Сега ще се опитам да се срещна с коларите, нападнати от Рънфилд, когато са отнасяли сандъците от Карфакс. Вървейки по тази следа, може би ще узная още неща.

Дневникът на Мина Харкър

30 септември. Лорд Годалминг и мистър Морис дойдоха по-рано, отколкото ги очаквахме. Доктор Сюърд бе излязъл по работа, отвеждайки Джонатан със себе си, така че аз трябваше да поема новопристигналите. За мен това бе болезнена среща, тъй като събуди спомените ми за упованията и бляновете на Люси отпреди само няколко месеца.

Те не бяха наясно с много неща, затова ги поставих в течение на известното до днешна дата и им дадох по едно копие от дневниците, които съпругът ми и аз бяхме преписали и сложили в ред.

Лорд Годалминг прелисти своя доста обемист екземпляр и попита:

— Вие ли писахте и преписвахте всичко това?

Потвърдих, а той продължи:

— Вие сте хора добри и любезни, а и толкова труд сте хвърлили, че съм готов сляпо да приема вашите виждания и да ви помагам. Освен това зная колко много сте обичали скъпата ми Люси…

Тук сълзите задавиха гласа му и той закри лицето си с длани Мистър Морис с инстинктивна деликатност стисна рамото му и после излезе от стаята. Предполагам, че има нещо в природата на жената, което предразполага мъжа на воля да излива пред нея чувствата и емоциите си, без да се опасява, че това ще бъде в ущърб на мъжествеността му. Така и Лорд Годалминг, едвам бяхме останали сами, седна на дивана и даде простор на плача си. При вида на неговата съкрушеност се настаних до него, нежно взех дланите му между своите и казах:

— Зная какво е била Люси за вас и вие за нея. А ние двете бяхме като сестри. Сега, когато е мъртва, ще ми позволите ли да бъда сестра за вас във вашата мъка? Бих искала в нейна памет да ви бъда опора поне в страданието.

След малко риданието му секна и той стана, като ми се извини. Заразказва ми за ужасното си терзание, в което е бил почти сам, тъй като извън неколцината наши общи приятели, никому, не бивало да се доверява, имайки предвид страховитите и невероятни обстоятелства.

— Ако уважението и благодарността на един мъж представляват за вас нещо, то знайте, че днес си спечелихте моите. И ако някога имате нужда от помощ, вярвайте, че ще я намерите в мое лице. Дано Бог не позволи да се затъмни щастието ви, но ако нещо се случи, обещайте ми, че ще ме известите.

— Обещавам ви — отвърнах му, за да го успокоя.

Докато вървях по коридора, видях мистър Морис, който се бе загледал от един прозорец. Като чу