— След което, като ме викнат в полицията и ми показват снимките на мъртъвците, като почнат да ме питат: „Познаваш ли оня, познаваш ли тоя?“, казвам „Познавам ги всичките“. „Как така познаваш всичките“ — настояват те. „Ами ей, така познавам ги“, отговарям аз и си тръгвам. Защото, Жоро, в тая държава в момента над мен стои само президентът.
Нямах идея какво иска да ми каже, мислех, че се е надрусал като животно. Но години по-късно разбрах, че е бил доносник на генерал Атанасов (Атанас) и затова се беше самозабравил. Може би имаше предвид, че президентът е контролирал службите, а той в това време се е смятал за по-голям и от генерал Атанасов.
— Разбрахме се, Поли — прекъснах тирадата му аз — — Две седмици, и ако не успея, си оставаме само приятели — усмихнах се леко.
— Така си е — каза Поли, стана и за секунди напусна бара.
Веднага след него и аз излязох. Добре знаех номерата му. Очаквах още същата нощ да прати някой да ме застреля. Оставих Тупана да наблюдава. Два часа по-късно той пристигна у нас.
Беше особено развълнуван и подплашен.
— Жорко, ти като си тръгна, няма и половин час и дойде някакъв с един балтон. Учуди ме, защото сега нали е лято. Личеше си, че под ръкава носеше някакво желязо… струваше ми се, че е рязана пушка, но не съм сигурен.
— И к’во стана?
— Ами първо разпитваше за някакъв диджей, казах му, че няма. После си плати входа и влезе да погледа момичетата. Не стоя и пет минути и си тръгна. Аз го проследих. Слезе на новия Люлински булевард, това е на километър от бара. Там го чакаше черно ауди с мюнхенска регистрация. Качи се отзад и потеглиха.
— Това значи, че е бил с други хора.
— Сигурно, но беше с тъмни стъкла. Не можах да видя нищо Сетих се — във вестника бях чел, че предишната нощ са простреляли Кубето с подобно ауди.
— Изчакваш тази нощ барът да затвори, няма да казваш нищо на никого. Прибираш целия скъп алкохол и всичко ценно, което можем да вземем.
Вземи ключа на управителя. Заключваш бара и се покриваме. Ще изчезнем от София за известно време.
В шест сутринта Тупана бе изпълнил нарежданията ми. Пътувахме към Варна, където смятах да се скрия във вилата на мои приятели руснаци. Когато наближихме, Тупана, който шофираше, изведнъж ме изкара от дрямката ми: — Жорко, забравих да ти кажа нещо важно, даже май е много важно. Снощи Поли, като си тръгна, преди да се качи в джипа, размени няколко приказки с това, нашето охранителче Зарко.
Замислих се много сериозно. Тупана се опита да каже още нещо, но му направих знак да млъкне. Същият този Зарко ми го бяха довели мои приятели действащи барети. Беше от Червен бряг, учеше във ВИФ, състезаваше се в силовия трибой. Нищо повече не знаех за него, освен че цялото му име е Велизар Върбанов. Бях говорил не повече от три пъти с него, като два пъти си говорихме за спорт, а третият ми се оплакваше, че имал някакво гадже на село, но техните не й давали да се омъжи за него, защото нямал пари. Тогава не му обърнах внимание. Размишлявах откъде може да се познават с Поли.
Докато Тупана се опитваше да мине по натоварените варненски улици, ми просветна. Зарко беше от Червен бряг, а хората на Женята, Данкина и Баката, бяха също от там. Ето къде може да са направили връзка.
ГЛАВА 22
Две седмици бях във Варна и реших, че е добре, ако се видя с Маджо. Крейзи ми обясни, че Маджо бил заминал и ме помоли да се видим. Оказа се, че Маджо бил на почивка в Сен Тропе по покана на Поли. С тях били още Маргина, Димата, Стоил и Бай Миле. Отказал само Пашата.
След смъртта на Поли Женята ми разказа как Поли ги бил поканил, за да изследва реакциите им. Искал да разбере кой ще се чувства по-гузен. Крейзи ми разказа и нещо друго интересно, че преди да замине, една неделя Маджо бил на кортовете в Банкя да играе тенис със Стоил. Тогава пристигнал Владо Бореца, или Фибъра, както го наричаха всички.
Фибъра беше странна птица. Преди години бе поел вината за едно убийство, извършено от Жоро Илиев. Бяха се сбили в подлеза на дискотека „Джъмбо“. Тогава Жоро преряза гърлото на един мъж. За постъпката си Фибъра получи от Васил Илиев 100 000 марки и се покри в Бразилия. Явно не му беше потръгнало, а и не можеше да се върне.
В началото на годината обаче Поли успя да го реабилитира. Не за друго, а защото бяха се издънили с някаква сделка. Поли вкарал в Бразилия по поръчка на Фибъра популярните витамини „Ковидек“. Именно затова бе снел издирването му в България и го бе докарал, за да му избие парите.
Поли и идея си нямаше, че Владко не е посягал на никого през живота си. Явно вярваше в легендата, че навремето хладнокръвно е убил, и му бе възложил Славчо Христов. След като се повъртял няколко месеца в дебнене на Славчо, Фибъра съвсем се отчаял. Освен безпаричието, му се бе стоварил и друг проблем. Поли го бе набарал в бар „Домби“ и го бе размазал от бой, защото нито му връщал парите, нито се справял със задачата.
Именно затова Владо бе пристигнал на тенискортовете изтощен и отчаян. Легнал на червената настилка и изкрещял: — Поли ме нае да убия Славчо! Не издържам вече! Ако искате ме убийте, ако искате ми повярвайте!
Според разказа на Крейзи Маджо не само че му беше повярвал, а му беше дал стотина хиляди долара с инструкции да замине в Бразилия, но да държат връзка. Крейзи бе разбрал това от шефа си, който му бе доверил и друга интересна история. Че Маджо поискал стоте хиляди долара, защото ставало въпрос за неговия живот. — Вие сте големи момчета — споделил Славчо пред Крейзи и другия си охранител Коце. — Ще ме разберете… трябва да ви сваля малко заплатите. Бате ви Младен поиска да участвам в събирането на един милион марки за отстраняването на Поли.
Разказа на Крейзи ми бе добре дошъл. Изчаках да се завърнат. Знаех, че Маджо няма как да знае, че не се виждаме с Поли, а и той никога не би си признал за унижението, което му бях нанесъл с изчезването си. Пък и едва ли щеше да разказва за всичките поръчки, които ми е дал. Затова, когато се срещнах с Маджо, се бях подготвил какво точно да му разкажа, за да налея още масло в огъня.
— Прекарахме чудесно с Поли… черпи ни през цялото време. Сам се натегна. Смята, че е най-богатият от всички ни покрай кражбата на кокаина. Много се забавлявахме. Смятам, че го убедих в безкористното приятелство на Бай Миле към него, без да се издавам, че знам за неговите планове. Поли и Бай Миле дори танцуваха заедно. Беше голямо шоу. Ходеха на плажа да ебат заедно пички.
— Знам — излъгах го аз спокойно.
— А, ти си се виждал вече с него? И какво друго ти каза?
— Че ми дава последен срок две седмици за теб. После прехвърля поръчката.
— Ти не можеш ли да направиш нещо? Нали говорихме — погледна ме с укор Маджо.
Сега замисленият от мен преди време план влезна в употреба.
— Мога, но само ако гръмна по теб или по Бай Миле с гранатомета и после да го видя насаме и да му обяснявам — знаех, че на Маджо този вариант не му се нрави. А щом разбра, че след две седмици поръчката няма да е в мен и няма да мога да им пазя гъзовете, щеше да го накара да се размърда и да приключи по-бързо с Поли.
Резултатът наистина не закъсня.
Две седмици по-късно двама руснаци, наемници на Бай Миле, се само взривиха в хотел „Амбасадор“, чийто скрит собственик беше Маджо. Бай Миле се бе изплъзнал като по чудо. Тъкмо им занесъл някакъв куфар за бомбата, тръгнал да си ходи и стаята гръмнала.
Същата вечер Крейзи ме потърси спешно и ме накара да чакам Маджо на бензиностанция „Шел“ по пътя за Перник. Трафикът беше голям и малко закъснях. Охраната им седеше на бензиностанцията, а те се бяха скрили зад нея. Там се и срещнахме. Нямах идея какви са тези руснаци, а и в момента още не знаех, че са наемници на Бай Миле. Но по пътя навързах нещата и бях сигурен, че такива хора неслучайно са отседнали в хотела на Маджо, който се намираше близко до дома на Поли. А и фактът, че Маджо и Бай Миле ме чакаха
