точно на тази бензиностанция, ме подсети, че пак ще отпрашват за Гърция, както по стар навик правеха при неприятности.
Бай Миле изглеждаше ужасно. Видът му беше отчаян и уплашен след поредния гаф. А явно бе и пооглушал след взрива. Накрая, за да не се надвикваме, Маджо му забрани да говори.
Накратко им обясних, че поръчката наистина не е в мен и не съм се виждал с Поли. Маджо се правеше на луд и така и не ми обясни за какво всъщност е срещата. Искаха да разберат дали Поли се е досетил. Този път нямах намерение да ги успокоявам и ги оставих в пълно неведение.
По-късно се видях с Крейзи, за да го попитам за подробности. Но и той не знаеше нищо, освен че бомбата била толкова силна и Маджо се оплакал на Славчо, че вероятно ще съборят целия хотел, за да го строят наново.
На другата сутрин осъмнах с потресаваща вест. Пресата гърмеше за стария ми съученик Момчил Бенев, който се само взривил в Бояна. Нямах никаква идея какво е търсил там. Най-вероятно го бяха пратили да заложи бомба на Кирчо Малкия или на Мето Илиянски, които отскоро живееха наблизо.
Няколко месеца по-късно онзи, същият Велизар Върбанов, охранителят на моя бар, се бе опитал да убие брата на Жоро Пехливанов, Любен. При самоотбрана, макар и ранен, Любен го бе застрелял.
Това пък съвсем ме обърка. Колкото и да се напъвах, не можех да проумея какво всъщност става. Още повече че се бях изолирал и не се срещах с никого. Маджо отдавна не ме беше търсил.
Последно се бях виждал със Славчо точно два дни преди Нова година.
Потърсих Крейзи, за да ми уреди среща с шефа му. Бях си припомнил, че скоро ще стане една година, откакто му спасих живота. Досега само Маджо даваше пари, а Славчо не ми се беше отблагодарил.
Крейзи се обади малко по — късно, за да му кажа за какво искам да се срещам с шефа му. Съвсем спокойно му обясних, че в навечерието на празниците очаквам да ми върне жеста. Крейзи затвори сконфузен, но след минути ме набра отново с мотива, че Славчо имал много ангажименти и нямало да има време скоро да се видим.
— Добре тогава — пожелай му да се пази.
На нашия жаргон, който Славчо много добре познаваше, това си беше откровена заплаха. Пет минути след това Крейзи отново звънна.
— Шефът намери време. Кани те официално да се видите в банката.
Изтупах се официално и отидох. Крейзи ме посрещна със сервилен тон. Влезнахме в помещенията на директора без пропуск, както е редно. По стълбището Крейзи отново ме заля с пикантните истории на шефа си и приближените му.
— Знаеш ли кой идва миналата седмица? — хилеше си Крейзи. — Слави Трифонов! — продължи той! — Абсолютно сам, накарахме го да си премести джипа, не за друго, а да го унижим и той се въртя половин час, докато намери къде да го остави. Аз лично го въведох при шефа. Славчо ме представи като дясната му ръка и ме остави да слушам разговора: „Ще бъда кратък, бате Слави — започна от вратата онзи. — Сашо Дончев, шефът на «Овергаз», ми дава по 40 000 долара на месец, за да пропагандирам за БСП в новото си шоу, ако ти ми дадеш 300 000 марки, ще пропагандирам за СДС“.
— И к’во му отговори Славчо? — полюбопитствувах аз.
— Славчо се вбеси, но пред него запази спокойствие „Ебал съм го в СДС то, каза спокойно той. 300 000 марки са много пари, предпочитам да си ги запазя. Моите хора и без тях ще спечелят“ — наду се Славчо. „Няма проблем — отговори му Трифонов, — аз за всеки случай ти оставям моя телефон, ако поразмислиш! А имам и друга оферта. Срещу 10 000 долара ще те поканя в шоуто и ще ти изчистя напълно името — и без това те плюят, аз не вярвам, а това за скечовете, нали разбираш — просто шоу…“ „Добре, ще помисля“ — отпрати го набързо Славчо. После пред мен сподели — продължи Крейзи, — че е хубаво да си изчисти името, но отказа да дава 10 000 долара, а и не се доверяваше на дългия мръсник. „Представи си, че му дам все пак парите и отида, и той вместо да ми помогне, да ме орезили напълно?“ След което извади касетката изпод бюрото си и ми каза: „Това е запис на целия разговор, пази я, може да ни потрябва“. Ако искаш, мога да ти я дам на теб, шефе — тъкмо бяхме се качили в приемната. — Ти по ги разбираш тия неща и ще можеш да смъкнеш пари.
— Сега не ми е до това — отвърнах му аз.
Приемната бе пълна с картини и той започна да ми обяснява коя на кой художник била. Освен мен имаше още десетина човека.
— Зарежи картините и иди да кажеш на Славчо, че няма да го чакам. Щом ме е поканил, да ме приема сега!
Крейзи се върна след малко и ме покани във втората приемна, при секретарката. Там стояха двама костюмари, които Сашко ми представи като директори на банката. Отказах кафето и уискито, които секретарката ми предложи. Славчо се появи, прегърна ме, целуна ме и демонстративно ме въведе в кабинета си.
— Нали не ме записваш. — започна той.
— Имам монтиран специален лъч, който улавя всичко.
— Какво те притеснява тогава? — Славчо ме погледна с недоверие.
— Много съм зле със здравето, Жоре! Затова исках да те посрещна след празниците. Но се сетих на кого дължа живота и че ще посрещна и тази Нова година и те поканих.
— Така е, тези неща не бива да се забравят никога — отвърнах аз.
Животът е въртележка, Жоре — продължи несвързано Славчо. — Някога правех лимонада в Орландовци. А сега съм тук, в най-могъщата банка и прозорецът ми гледа към Министерския съвет. Имам директен телефон към президента и премиера, но ако не беше ти, щях да съм два метра под земята. Не знам какво точно си получил от Младен и Милчо, макар че сме приятели от 25 години — излъга пак Славчо — Аз не се бъркам в техните неща и те в моите. Но сега искам да ти направя един подарък.
Вдигна телефона и каза на секретарката:
— Я ми донеси двайсет хиляди лева — погледна ме важно и попита: — Забравих да те попитам как ги искаш, български, долари или марки?
— Разбира се, че български, ще ги изхарча сега по празниците.
— Само да те помоля нещо, тези пари са личен подарък, не давай нищо на Сашко и не казвай колко са.
Славчо се сконфузи и не каза нищо повече. Секретарката донесе парите, аз ги прибрах и станах да тръгвам.
— Бъди здрав — пожелах му без умисъл аз, но той отново се хвана за тази дума.
— Да не си намислил нещо?
— Не — усмихнах се, — нали каза, че си болен, пожелавам ти да бъдеш здрав.
Той седеше и ме гледаше с недоверие как си излязох. След двайсетина минути се качих в колата си и Крейзи ми позвъни.
— Шефе, Славчо пита дали не си го записал!
— Кажи му да се ебе в гъза, казах му, че не записвам.
— Не мога да му предам такова нещо. Ще му кажа, че му даваш думата си, че не си. Ама е готин, а? Дал ти е 50 000 долара.
— Айде, не се бъркай толкова в нашите работи — отрязах го аз.
Вече бях напълно убеден, че Славчо е пълен измамник и помияр и щеше да ме забрави още в първия миг, ако убиеха Поли и той не се чувстваше заплашен. Не разчитах на бизнеса, който ми бяха обещали с Маджо.
ГЛАВА 23
След смъртта на Велизар Върбанов реших да се покрия за втори път във Варна. Отново останах две седмици. Като се върнах, разбрах, че Пехливанов ме е търсил при много общи приятели. Искал да се види непременно с мен. Обадих му се и той предложи срещата да е в бара на хотел „Шератон“. Бе удвоил охраната си и вероятно се пазеше много след атентата върху брат му. Имаше болнав вид и бе смъкнал поне десетина килограма. Оказа се, че са се скарали с Поли, но тоя не можеше все още да повярва, че той е поръчал да убият брат му.
