— Защо му е нужно да го прави? Толкова години му служим вярно и никога не е видял лошо от нас — после се замисли и каза: — Пази се и ти! Ако искаш, можеш да дойдеш при мен и Женята, ние се обединихме. Но като се върне, смятаме да му скочим.
— Не знам, на мен Поли не ми е направил нищо лошо — направих се на луд аз.
— Женята ми сподели — каза с тих глас Пехливанов, — че още преди няколко месеца му е поръчал да те отстрани. Така че, пази се.
Помълча и после каза защо ме е повикал:
— Говорих с куките, които работят по случая. По-добре аз да ти уредя среща с тях, вместо те да те търсят. Все пак Велизар е работил при теб.
Пехливанов обеща, че няма да влизам в СДВР, а щели сме да се видим на някакво кафе, но по-късно каза, че те искали официален разпит и нямало начин. Свързах се с някой си Кирил Димов и казах, че съм пред СДВР, да слезе да ме вземе. Димов определено бе комплексар. Беше си докарал прическа като борците в началото на 90-те, но беше хилав, макар че си бе напомпал мускулите. Качихме се в кабинета му, където се запознах с някакъв Жоро. Двамата започнаха любезно да ме разпитват за Велизар. Съвсем откровено им разказах всичко, каквото знам, нямаше какво да крия. Те кимаха в знак на съгласие, но Димов ми направи лошо впечатление, когато разказах историята, че Велизар е имал намерение да се жени за някакво момиче от село, но баща й не позволявал.
Димов се из хили:
— Прав е бил баща й, да я даде на това грозно добиче! — след което ме погледна ме изпитателно.
— Абе ние си говорим за Велизар, ама нека ти покажа снимката му, да не стане след време, че сме говорили за друг.
Предположих, че има някакъв скрит умисъл. След минути Димов се върна от съседната стая и вместо снимка донесе цял плакат и го разгърна пред очите ми. Димов явно бе решил да изследва реакциите ми.
— Той е — кимнах спокойно, нямах намерение да показвам на ченгетата, че съм се разстроен.
Колегата на Димов предложи да ме изпрати, след като разбраха, че няма какво повече да им казвам. Впоследствие разбрах, че бил бивш служител на СОК и подчинен на полковник Цветелин Цолов, приятеля на Пехливанов, който бе извадил разрешителните за оръжията на Поли, Димата и Маджо. Именно затова бе толкова добронамерен.
Едва долу, на изхода, ме попита дали Поли е идвал в бара.
— Идваше от време — на време — отговорих. — А с този Велизар виждал ли си го да говори?
— Не — излъгах. Знаех, че Поли има много връзки в полицията и не исках да рискувам, като се върне от почивката си, да ме подгони с двойни сили.
Изненадващо на третия ден след посещението ми в СДВР гръмна новината, че Поли е застрелян на остров Аруба.
С Тупана следихме цял ден всички информационни източници, защото все още не се знаеше дали става дума точно за Поли.
Късно вечерта, когато потвърдиха със сигурност, излязохме от нас и се разкрещяхме по улицата.
Всичко бе свършило. Можех да започна нов живот.
Звъннах на Крейзи, с когото исках да споделя радостта си. За мое учудване той не беше толкова ентусиазиран.
Шефа и Маджо казаха, че могат да бъдат спокойни едва след като докарат тялото и се направят пълните проверки. ДНК анализ и всичко останало…
За пореден път се убедих, че Маджо е пълен параноик, но това не помрачи настроението ми. Отидохме да празнуваме. Два дни по-късно се обади Пехливанов.
— Ще дойдеш ли да се видим в ресторант „Елдорадо“ в Панчарево? — звучеше ми бодряшки.
Отидох малко по-рано и се учудих, че Пехливанов пристигна с двата джипа на Поли и с цялата му охрана. Сякаш за три дни се беше променил напълно. Бе си възвърнал самочувствието. Поръчахме по едно уиски.
— Бог да го прости Поли! Изкарахме доста години заедно, но накрая полудя!
След малко дойде и Женята.
— Ще ви попитам нещо. Искате ли да бъдете с мен? Аз поемам структурите на Поли и предлагам да вървим напред! Ще трябва да увеличите и вашите охрани — погледна към двама ни.
— Защо? — попитах аз. — От кой трябва да се пазим ние. А и не разбирам от кой се пазиш и ти.
— Днес се видях с Кирчо Малкия. Той ще се върне при нас. Със сигурност Маджо и Бай Миле са убили Поли, колкото и странно да звучи, че са го намерили на Аруба. Киро ми каза, че няма никакви колумбийци — след което Пехливанов ми разказа историята за холандеца, която знаех от Поли още преди 6 месеца.
— Аз ще си помисля.
— А, аз съм с теб — каза твърдо Женята, като прегърна Пехливанов.
Разделихме се приятелски и аз звъннах на Крейзи, за да ме срещне с Маджо. Преди това бях изключил телефона по молба на Пехливанов.
Крейзи се беше записал на гласовата поща поне десетина пъти: „Шефе, обади ми се спешно!“ — К’во е станало бе, Сашко?
— Абе, човекът каза, щом те намеря, да отидеш на „Славия“. Той щял да бъде цял ден там.
Отидох там, но той беше на обяд. Изчаках го в съблекалнята на футболистите. Отпивах спокойно от водата, когато през вратата влетяха ухилените до уши Маджо и Бай Миле. И двамата ме прегърнаха и разцелуваха.
— Какво става? Оня го пометоха колумбийците?
Вчера се видяхме с Пехливанов — сериозно започна Маджо. — Викнахме го в Японския и знаеш ли какво ни каза този мръсник? Още щом влезе, започна с: „Живите живи, умрелия си е умрял!“ — А на вас за какво ви трябваше Пехливанов?
— Още първата нощ, когато е чул за разстрела, се е свързал с жена му на острова. Бил е първият който е знаел, че със сигурност Поли е мъртъв. Веднага отишъл при Доктора и Амигоса във финансовата им къща и ги е убедил да си разделят парите му. Не знаем колко пари са точно — каза Бай Миле — но още преди да открадне дрогата, държеше във финансовата къща милион и четиристотин хиляди марки. А след това — алчно изтърси Бай Миле — е държал поне двайсет.
— Чакай да му разкажа за срещата бе, Милчо — прекъсна го Младен. — Аз му казах, че Поли има общ бизнес с нас, така че парите му са общи. Предложиха му следната схема: трийсет процента за него, толкова за семейството му, трийсет за нас, включих те и теб, и десет процента за момчетата от бригадите. Казах му, че може да заеме мястото му и да се нанесе в кабинета му.
— А той знаеш ли какво отговори, тоя наглец? — намеси се Бай Миле. — Щял да си помисли. Мислел да се занимава със свой си бизнес. Колкото до семейството на Поли, каза: „Ха, колко му трябва за издръжката на едно семейство, не повече от три хиляди марки“.
Аз се видях с Пехливанов и Женята днес изстрелях внезапно и двамата зяпнаха изненадани.
— И к’во ти каза? — попита Бай Миле.
— Беше с джиповете на Поли, предложи ми да работя за него. Доколкото разбрах, не смята да би пуска никаква аванта.
— Майка му да еба — подскочи Бай Миле и започна да удря с юмрук по ламперията.
Маджо също се изправи и се изхрачи нервно на пода. Беше почервенял от злоба. Не го бях виждал в такова състояние.
— И за к’во дадохме толкова пари на Сретен Йосич? — продължи да бие по стените Бай Миле, който явно съвсем беше забравил версията за колумбийците. И Маджо не беше на себе си, щом не реагира.
— Ние сме с над един милион марки назад, Жоро, от цялата тая история — изпусна се той. — Надявахме се да приберем парите на Поли… — … А тоя сега е вземал и джиповете… а тях си ги бях заплюл аз… — изрева Бай Миле — Докога ще карам това дърто паджеро?
— Стига, Милчо — успокои го Маджо. — Тези джипове носят нещастие, каръшки са. Ще ме изчакаш ли малко — обърна се мило съм мен.
Маджо излезе, а Бай Миле сякаш забрави всичко около себе си. Обхвана главата си с ръце, наведе се и не издаде повече звук.
