— Има ли деца? — запита мис Офелия.
— Да, има две.
— Предполагам, че тъжи и за тях.
— Да, разбира се, но не можех да ги взема и тях. Те бяха такива мръсни малки сополанчета. Как мога да ги търпя из къщи. И после, щяха да й отнемат сума време. Мисля, че и досега Мами не може да се примири с това и затова отказва да се омъжи за когото и да било. Да можеше, тя още утре би се върнала при мъжа си, без дори и да помисли, че господарката й е болна и има нужда от нея. Сигурна съм, че би го направила. Те всички са егоисти, дори и най-добрите.
— Наистина, това е страшно! — каза Сен Клер сухо. Мис Офелия го изгледа изпитателно и забеляза, че той едва потискаше раздразнението си и че извинително свиваше устни.
— Аз винаги съм имала известна слабост към Мами — каза Мари. — Как би й завидяла някоя прислужница от Север, ако видеше нейния гардероб. Тя има копринени и муселинени рокли, дори една от истинска ленена батиста. Понякога съм губила часове, за да реша каква шапка да тури и какво да облече, за да ме придружи някъде на гости. Никога не съм се отнесла лошо с нея. През целия си живот е била бита с камшик само веднъж или два пъти. Тя пие кафе или чай всеки ден, и то с рафинирана бяла захар. Истинско безобразие е, че Сен Клер позволява на слугите долу да живеят като господарите си и всеки прави, каквото си иска. Действително, мисля, че ние отчасти сме виновни, загдето те са такива егоисти и се държат като разглезени деца. Толкова пъти съм говорила за това на Сен Клер, че вече ми дотегна.
— И на мене също — отвърна Сен Клер и взе сутрешния вестник.
Ева, прекрасната малка Ева, слушаше майка си със свойствената си дълбока и загадъчна замисленост. Тя тихичко се приближи до стола й и обви ръце около шията й.
— Какво има, Ева? — запита Мари.
— Мамо, позволи ми да се грижа за тебе една нощ, само една нощ. Аз няма да те нервирам и няма да заспя. Толкова често лежа будна през нощта и мисля…
— Глупости! — извика Мари. — Ти си такова странно дете.
— Но нали ще ми позволиш, мамо? — И плахо добави: — Мисля, че Мами не е добре. Тя ми каза, че напоследък винаги я боли глава.
— Това е нова нейна измислица! И Мами е като останалите — вдига шум до бога, щом я заболи малко глава или някой пръст. Никога не трябва да им се обръща внимание, никога! Това е моят принцип. — И тя се обърна към мис Офелия: — Вие сама ще се убедите, че това е необходимо. Позволите ли на негъра да се оплаква от някоя малка неприятност или болка — край няма да има вече. Самата аз никога не се оплаквам, никой не знае на какви страдания съм подложена, но считам за свой дълг да понасям всичко мълчаливо.
Мис Офелия вдигна вежди и така учудено погледна, като чу това неочаквано заключение, че Сен Клер не можа да се въздържи и високо се засмя.
— Сен Клер винаги се смее, когато аз едва загатвам за моето лошо здраве — каза Мари с глас на мъченица, — но дано не дойде скоро денят, когато той ще съжалява за това. — И Мари сложи носната кърпичка на очите си.
Настъпи доста неловко мълчание. Най-после Сен Клер стана, погледна часовника си и каза, че имал някаква работа в града. Ева изхвръкна след него. Мис Офелия и Мари останаха сами на масата.
— Сен Клер е винаги такъв — каза Мари и бързо сне кърпичката от очите си, защото този, който трябваше да се трогне, беше вече излязъл. — Той не си дава сметка, не разбира и никога няма да разбере как Страдам от години.
Мис Офелия не знаеше какво би трябвало да отговори. Докато тя мислеше какво да каже. Мари избърса сълзите си, оправи се, както гълъб приглажда перата си след дъжд, и започна да разговаря с мис Офелия по домакински въпроси. Тя я посвети в тайните на всички бюфети, шкафове и килери, както и във всички задачи, за които мис Офелия трябваше да поеме грижа. Тя й даде толкова съвети и наставления, че всеки друг, по-малко практичен и уреден от мис Офелия, би се напълно объркал.
— Мисля, че всичко ви казах — завърши Мари. — Така че следващиЯ път, когато имам пристъп на мигрена, ще можете да се справите, без да се допитвате до мене. Но Ева… за нея трябва голямо внимание.
— Струва ми се, че тя е много послушна — каза мис Офелия. — Не съм виждала по-добро дете от нея.
— Ева е много особена. Понякога има такива невероятни хрумвания. Наистина никак не прилича на мене. — И Мари въздъхна, сякаш това беше много скръбно обстоятелство.
„Слава богу“ — си помисли мис Офелия, но беше достатъчно благоразумна да запази тази мисъл само за себе си.
— Ева винаги е била склонна да общува със слугите. Това не е лошо за някои деца. Аз например винаги играех с малките негърчета на баща си, но на мен това не ми навреди. Но Ева някак си се държи с всички като с равни. Не мога да я отуча от това, а струва ми се, Сен Клер я насърчава. Изобщо той е снизходителен към всичко живо в къщи, само не към собствената си жена.
Мис Офелия наново потъна в мълчание.
— Със слугите си човек не може да постъпва другояче, освен да ги държи в подчинение — каза Мари. — Бях свикнала на това още от дете. А Ева ги разглезва всичките. Какво ще стане, когато тя порасне и има свой дом, не мога да си представя. Аз държа за добро отношение към негрите, но те трябва да си знаят мястото. Ева не може да разбере това и аз не мога да й го втълпя. Вие сама чухте как настояваше тя да се грижи за мен нощем, за да остави Мами да спи! Ето ви пример на какво е способно това дете, ако се остави да прави, каквото си иска.
— Но струва ми се, че и вие мислите, че вашите негри все пак са хора — рязко каза мис Офелия, — че и те се нуждаят от почивка, когато са уморени.
— То се знае! Аз не съм против неща, които не биха ни създали неудобства. Разбирате ли? Мами може винаги по едно или друго време да си набави съня; тя дреме права, седнала, над ръкоделието, винаги и навсякъде. Не съм виждала по-сънливо същество от нея. В това отношение няма защо да се безпокоим за Мами. Но да се гледа на слугите като на екзотични цветя или като на скъп порцелан — това наистина е смешно! — И като каза това, Мари се отпусна флегматично на широкия, потънал в меки възглавници диван и протегна ръка към изящно изработено кристално стъкло с амоняк.
— Трябва да ви призная, братовчедке, че ние със Сен Клер имаме съвършено противоположни разбирания по някои въпроси — продължи тя с тих превзет глас, — Сен Клер никога не ме разбира и не ме цени достатъчно. Мисля, че това е главната причина за моето болезнено състояние.
Мис Офелия, която като всички хора от Нова Англия беше много предпазлива и се страхуваше да не бъде уплетена в семейни недоразумения, почувствува, че сега я грози такава опасност. Ето защо тя придаде на лицето си сериозен и безучастен израз, извади от чантата си чорап, дълъг над един метър, и енергично започна да плете. Бяха й внушили, че дяволът не оставя на мира хората, които стоят с празни ръце, и затова Тя винаги носеше със себе си този чорап. Мис Офелия стисна устни и сякаш искаше да каже:
„Напразно ме предизвиквате — няма да чуете нито думичка от мене. Не искам да се меся във вашите лични работи.“ Но Мари не се смути от това. Най-после имаше човек, на когото можеше да говори, и тя смяташе, че трябва всичко да му каже. Като помириса наново стъкълцето с амоняк, за да подкрепи силите си, тя продължи:
— Когато се омъжих за Сен Клер, аз дойдох със свое собствено Имущество и слуги, над които имам законното право да се разпореждам, както си искам. Сен Клер има свое имущество и свои слуги и аз го оставям да прави с тях, каквото си иска. Аз не му се меся, но той иска да се бърка в моите работи. А възгледите му са такива странни и невероятни, особено за обноските ни към негрите. Човек би казал, че той държи на тях повече, отколкото на мене, дори повече, отколкото на себе си! Те му създават какви ли не главоболия, а той и с пръст не ги пипва. Той се наложи и забрани боя в нашата къща — само той или аз имаме право да ударим някого. Можете да си представите какво значи това: Сен Клер никога няма да вдигне ръка, каквото и да се случи, а аз — вие сама виждате колко жестоко би било да се иска от мене такова напрежение, нали. А нали знаете, че негрите са просто големи деца.
— Слава богу, нямам понятие за това — отговори мис Офелия отсечено.
— Но ще трябва да ги опознаете, и то от собствен опит, като поостанете тука. Ще видите какви са