други да заповядват и така нататък. Той така добре свърза тези мисли с робството и с целия този глупав шум, който се прави около него, и много убедително доказа, че Библията е на наша страна и поддържа всички наши институции. Много съжалявам, че не го чу.
— О, не, благодаря! — отговори Сен Клер. — Това мога да науча от всеки вестник и в същото време да изпуша една пура — нещо, което не мога да направя в църквата, нали?
Глава XVII
КАК СЕ ЗАЩИЩАВА СВОБОДНИЯТ ЧОВЕК
Привечер в квакерската къща настъпи леко раздвижване. Рейчъл Холидей се движеше безшумно из къщата, вадеше от своите домакински запаси най-необходимото за бегълците, които щяха тази нощ да напуснат техния дом.
Следобедните сенки се удължаваха към изток. Огненочервеното слънце стоеше замислено на хоризонта, а жълтите му спокойни лъчи осветяваха малката спална стая, където седяха Джордж и Елиза. Той държеше детето на коленете си и стискаше ръката на Елиза. Лицата и на двамата бяха замислени и сериозни, а по бузите им имаше следи от сълзи.
— Да, Елиза — каза Джордж. — Всичко, което казваш, е вярно. Ти си добра, много по-добра от мене; аз ще се помъча да постъпя, както ти искаш. Ще се постарая да се покажа достоен за свободата си.
— А когато бъдем в Канада — каза Елиза, — аз ще ти помагам. Зная много добре да шия; мога да пера и да гладя най-тънко бельо; и двамата заедно все някак ще се справим с живота.
— Да, Елиза, важното е да сме заедно ти, аз и детето. Ако тия хора знаеха какво щастие е за един мъж да чувствува, че жена му и детето му са негови! Аз се чувствувам богат и силен, въпреки че притежавам само две голи ръце. И повече от това не ща. Аз съм вече на двадесет и пет години и макар че през целия си живот съм работил мъжки, нямам нито един цент в джоба си, нямам покрив над главата си или парче земя, което да нарека мое. И въпреки това ще бъда щастлив и благодарен, стига да ме оставят на мира. Ще работя и ще пратя пари на мистър Шелби, за да откупи теб и детето. А колкото за моя бивш господар, нему не дължа нищо — аз съм му платил пет пъти повече, отколкото той е могъл въобще да похарчи за мене.
— Но ние сме още в опасност — забеляза Елиза. — Още не сме в Канада.
— Вярно — отвърна Джордж, — но мене ми се струва, че вече дишам свободен въздух и това ме прави по-силен.
В този момент се чуха тревожни гласове от съседната стая. Почука се на вратата. Елиза трепна и стана да отвори.
На вратата се показа Саймън Холидей заедно с един тънък и висок червенокос младеж с хитър и проницателен израз на лицето.
— Това е нашият приятел Файниъс Флечер — представи го Саймън. — Той е чул нещо, което е важно за теб и за останалите ти спътници, Джордж. Добре е да го чуеш.
— Да, научих — започна Файниъс. — И това показва, че на някои места човек трябва да спи с едното ухо нащрек, както винаги съм казвал. Миналата нощ се отбих в една усамотена и малка гостилница. Ти си спомняш това място, Саймън: там продадохме миналата година ябълки на съдържателката — една дебела, с големи обици. Бях капнал от уморителната езда, хапнах и докато чаках да ми приготвят легло, се проснах върху един куп чували в ъгъла, метнах си биволската кожа и, разбира се, заспах.
— С едното ухо, Файниъс, нали? — запита спокойно Саймън.
— Не, и с двете спах като пребит цели два часа, защото бях ужасно изморен. А като се събудих, гледам няколко мъже седнали около масата, пият и си говорят. Помислих, чакай да разбера за какво говорят, особено като чух да споменават нещо за квакерите. „Ясно е — каза един, — че са в квакерското селище.“ Тогава наострих уши и разбрах, че говорят за нашите приятели. Останах да лежа и чух целия им план. „Младият човек, казаха те, трябва да се върне в Кентъки обратно на господаря му, който така ще го накаже, че никой друг негър да не посмее да бяга“; жена му двама от тях се гласят да откарат и продадат сами в Нови Орлеан и си правят сметка да получат хиляда и шестотин, хиляда и осемстотин долара; за детето казаха, че ще го дадат на един търговец, който го бил купил; после казаха, че момчето Джим и майка му ще върнат на господарите им в Кентъки. Казаха още, че двама полицаи от съседния град щели да им помогнат да заловят бегълците. Младата жена щели да изправят право пред съда. Там един от тях, един такъв дребничък, който бил красноречив, щял да се закълне, че тя е негова собственост. Те се досещат по кои път ще минем тази нощ и ще тръгнат по дирите ни шестима, а може би и осем души. Това е — какво да правим сега?
Видът на групата, след като чу това съобщение, беше достоен за четката на художника; всеки бе реагирал различно: Рейчъл Холидей, която месеше бисквити, беше оставила тестото и бе вдигнала в ужас брашнените си ръце: Саймън стоеше дълбоко замислен; Елиза, прегърнала мъжа си, не снемаше поглед от него. Джордж стоеше със стиснати юмруци, а очите му искряха; той изглеждаше така, както може да изглежда мъж, чиято жена искаха да продадат на търг, а сина му да предадат на роботърговец и всичко това под закрилата на законите на тази християнска държава.
— Какво ще правим сега, Джордж? — едва прошепна Елиза.
— Аз знам какво ще правя — каза Джордж, влезе в малката стая и започна да преглежда пистолетите си.
— Ай, ай — извика Файниъс и заклати глава. — Виждаш ли, Саймън, накъде отива работата?
— Виждам — каза Саймън и въздъхна. — Моля бога да не се стигне дотам.
— Не желая никого да забърквам в тази работа — каза Джордж. — Ако ми дадете кола и ми посочите пътя, аз ще карам сам до следната спирка. Джим е силен като великан. И смел като смъртта и отчаянието. Такъв съм и аз.
— Добре, приятелю — каза Файниъс. — Но теб ти трябва непременно водач. Ако се дойде до бой, ти можеш да се биеш и не се съмнявам, че ще се биеш добре, но аз познавам пътя, а ти не го познаваш.
— Но аз не искам да те намесвам — каза Джордж.
— Да ме намесваш ли? — отвърна Файниъс учудено. — Когато ме намесиш, моля те, съобщи ми.
— Файниъс е умен и го бива — каза Саймън. — Послушай го и няма да сгрешиш. — Той сложи ръка на рамото на Джордж, посочи към пистолетите и добави: — И не прибързвай да ги употребиш… Вие, младите, имате гореща кръв.
— Няма да нападам никого — каза Джордж. — Всичко, което искам от тази страна, е да бъда оставен на мира и аз ще се махна с добро. Но… –. Той замълча, веждите му се навъсиха, а лицето му потъмня. — Имах сестра — продадоха я на пазара в Нови Орлеан. Аз знам защо ги продават… И аз ще стоя спокойно да гледам как ще ми вземат жената, за да я продадат, докато имам две здрави ръце да я защищавам… Не, аз ще се бия за жена си и за сина си до последен дъх. Кой от вас може да ме упрекне за това…
— Никой не те упреква. Ти се подчиняваш на гласа на сърцето и на кръвта си — отговори Саймън.
— Какво мислите? — запита Джордж. — Не е ли по-добре да побързаме с бягството?
— Аз станах в четири часа и долетях с най-голяма бързина — цели два или три часа преди тях, — ако те тръгнат в часа, който бяха определили. Във всеки случай не е безопасно да тръгнем, преди да се стъмни. Из селата, през които ще минем, има негодници, които, като видят нашата кола, може да ни задържат, което ще ни забави повече, отколкото ако бихме почакали тук. Но аз мисля, че след два часа можем да тръгнем. Междувременно ще прескоча до Майкъл Крос и ще го помоля да тръгне подир нас със своя бързоног кон и да наблюдава пътя, за да ни предупреди, когато види хора да се приближават. Майкъл има кон, който може да надмине почти всеки друг кон — той би могъл и с изстрел да ни предупреди, ако има някаква опасност. Ще обадя също и на Джим и старата жена да са готови. Ще се погрижа и за още един. Ние имаме доста преднина и ще успеем да стигнем до спирката, преди да са ни догонили. Хайде, кураж, приятелю Джордж! Не за пръв път изпадам в такова затруднение — каза Файниъс и излезе.
— Файниъс е доста съобразителен — каза Саймън. — Можеш да разчиташ на него. Той ще направи всичко, каквото трябва.
— Боя се само от едно — каза Джордж. — Да не ви навлека беда.
— Моля ти се да не говорим повече така. Ние правим това, което съвестта ни задължава. Не можем да постъпим другояче… Рейчъл — обърна се той към жена си, — побързай с приготовленията… Не бива да изпратим приятелите си гладни.
Рейчъл и децата се заеха да пекат царевични сладки, да пържат пиле и сланина и да се суетят около
